— Отпечатък от ръкавица? — повтори Мишел.

— Да, кожена ръкавица — отвърна Хари. — Както ми обясниха, кожените ръкавици имат характерни линии и оставят уникални следи, също като отпечатъците от пръсти.

— Но щом е носил ръкавици, как се е появил отпечатък от пръста му? — попита Кинг.

— Вероятно в един от пръстите на ръкавицата е имало дупка. А Джуниър притежава подобна ръкавица.

Кинг изгледа втренчено Хари.

— Каква е версията на Джуниър?

— Категорично заявява, че е невинен. През онази нощ бил сам — работил до сутринта в новата къща, която строи за семейството си в Апбемарл. Никого не видял и никой не го е виждал. Няма и помен от алиби.

— Кога е открита кражбата? — попита Кинг.

— Реми я открила около пет часа сутринта, когато се прибрала от болницата. Предната вечер била в спалнята си около осем, а в къщата имало трима души докъм единайсет. Значи престъплението трябва да е станало, да речем, между полунощ и четири сутринта.

— Явно по времето, когато Джуниър твърди, че е работил сам в къщата.

— И въпреки всичко — каза Мишел — ти смяташ, че е невинен, нали?

Хари я погледна в очите.

— И преди съм защитавал виновни, това е част от професията. Като съдия съм виждал виновници да излизат на свобода, а понякога невинни хора да влизат зад решетките и най-често съм бил безсилен да променя тази несправедливост. За Джуниър обаче твърдо вярвам, че не е извършил престъплението по една проста причина: клетникът просто не е наясно какво да прави с пари, бижута и банкови облигации за двеста хиляди долара. Все едно аз да спечеля сребърен олимпийски медал в гребането за четворка жени с кормчия.

Мишел го погледна с изненада, защото имаше точно такъв медал.

— Да, скъпа — призна смутено Хари, — проучих те. Дано не ми се сърдиш. — Той я потупа по ръката и продължи: — Със сигурност се знае, че Джуниър е некадърен крадец. Ето един типичен пример: преди години открадна акумулатори от местния сервиз, но не си направи труда да ги извади от каросерията на камиона си, когато го откара на ремонт в същия сервиз. Тази малка грешка му струваше шест месеца на топло и доказва пълна липса на умения в престъпната сфера.

— Е, може с годините да е събрал опит — каза Кинг.

— В строителния бизнес му върви както никога досега. Жена му също печели добре. Строят нова къща в Албемарл. Защо му е да ограбва Батъл?

— Може да са му трябвали пари за новата къща — каза Кинг. — Но ако не е той, значи някой полага големи усилия да го натопи. Защо?

Хари имаше готов отговор.

— Той работеше там, което автоматично го прави заподозрян. Престъпникът може да е взел инструментите, обувките, панталоните и ръкавиците от фургона, където в момента живее Джуниър със семейството си. Паркиран е насред пущинака и вътре често няма жива душа. — Хари добави: — Най-много обаче ме безпокои отпечатъкът. Само специалист може да го фалшифицира.

— Какво ще кажеш за семейството му? — попита Мишел.

— Три деца, най-голямото на дванайсет години. Жена му е Лулу Оксли.

— Лулу Оксли? — повтори Мишел.

— Управителка на мъжки клуб, наречен „Афродизиак“. Всъщност веднъж чух от нея, че има и дял от бизнеса.

— Шегуваш се — каза Мишел. — „Афродизиак“?

— Чувал съм, че вътре било доста приятно… нали разбираш, не някаква долна кръчма с полуголи танцьорки — обясни Хари и бързо добави: — Разбира се, никога не съм влизал там.

— Точно така — потвърди Кинг.

Мишел го погледна.

— Моля те, само не ми казвай, че ти си влизал.

Той се поколеба, после смутено призна:

— Само веднъж. За ергенската вечер преди сватбата на един приятел.

— Аха — промърмори Мишел.

Кинг се приведе напред.

— Добре, може Джуниър да не е замислил престъплението. Ами ако някой му е дал съвет? Нека си представим: човекът знае, че Джуниър има достъп до дома на Батъл, и го убеждава да действа. Уликите са много сериозни, Хари.

— Да, наистина има улики срещу него — не отстъпваше Хари. — И то прекалено много.

Кинг не изглеждаше убеден.

— Добре, какво искаш от нас?

— Поговорете с Джуниър. Изслушайте неговата версия. Посетете семейство Батъл.

— Добре, ами ако проверим всичко и не намерим за какво да се хванем?

— Тогава ще поговоря с Джуниър. Ако продължава да твърди, че е невинен, нямам друг избор, освен да застана на неговата позиция. Но ако прокурорът му предложи лека присъда в замяна на самопризнание… е, тогава ще трябва сериозно да си поговорим. Джуниър е бил в затвора; едва ли гори от желание да се върне там.

Хари подаде на Кинг папка с подробностите по случая. Ръкуваха се, после адвокатът се завъртя към Мишел и пое ръката й.

— Трябва да кажа, че какъвто и хонорар да поискате, ще си струва, щом най-сетне успях да се срещна с тази чаровна млада жена.

— Караш ме да се изчервя, Хари.

— Приемам го като комплимент.

След като се сбогуваха с Хари и излязоха, Мишел каза:

— Много приятен човек.

— Добре, защото срещата с него може да се окаже единственото приятно нещо в целия случай.

Мобилният телефон на Кинг иззвъня. Той изслуша краткото съобщение и затвори.

— Беше Тод. Да вървим.

— Къде? — попита Мишел.

— На едно много забавно място, наречено морга.

Бледосиният фолксваген модел 1969 година пърпореше по един от страничните пътища, водещ към центъра на Райтсбърг. Зад волана седеше мъж по джинси, бяла спортна риза и мокасини. Бейзболната шапка беше прихлупена ниско над очите му, скрити зад слънчеви очила. Съзнаваше, че навярно прекалява с предпазните мерки. Повечето хора са толкова вглъбени в собствените си мисли, че не биха могли да опишат с кого са се разминали преди десет секунди.

Насреща му се зададе открит лексус. Когато Шон Кинг и Мишел Максуел отминаха и продължиха към моргата, човекът дори не ги погледна. Караше все напред със стария фолксваген, чийто километраж бе навъртял над триста хиляди километра. Някога колата бе излязла от поточната линия в яркожълт цвят. После бе сменила боята на няколко пъти, след като я откраднаха преди много години, а заедно с боята се сменяха и регистрационните номера. Междувременно опитни специалисти смениха фабричните номера. Сега никой не можеше да проследи откъде е дошъл фолксвагенът — също като огнестрелно оръжие, използвано от професионален престъпник. Това му харесваше.

Серийният убиец Тед Бънди също бе предпочитал фолксваген за своите смъртоносни набези от Източното до Западното крайбрежие, преди най-сетне да бъде екзекутиран. Той често споменаваше колко „товар“ е можел да носи в колата със свалена задна седалка, като под „товар“ имаше предвид умъртвени мъже и жени. Бънди хвалеше и невероятната икономичност на фолксвагена. Не било трудно да убие и да избяга, без да спира за презареждане.

Мъжът направи десен завой и спря на паркинга пред търговския център, посещаван от мнозина жители на малкия, но процъфтяващ Райтсбърг. Говореше се, че Бънди и други серийни убийци от неговия ранг денонощно обмисляли поредните си убийства. Подобни хора едва ли бяха срещали трудности в планирането. Казваха, че Бънди имал коефициент на интелигентност над 120. Е, мъжът зад волана надхвърляше 160. Беше член на „Менса“, всяка неделя решаваше с лекота кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“; би могъл да натрупа състояние от телевизионни състезания, отговаряйки на въпросите, преди водещият да е довършил.

Истината обаче беше, че не трябва да си гений, за да издебнеш подходящи жертви; те са навсякъде. А напоследък ставаше дори по-лесно, отколкото по времето на Бънди — по причини, незабелязани за повечето хора, но напълно очевидни за него.

Човекът внимателно проследи как двама старци бавно излязоха от супермаркета и се настаниха в мерцедеса си. Записа номера на колата. По-късно щеше да го пусне в интернет и да открие домашния им адрес. Пазаруваха сами, значи най-вероятно нямаха постоянна прислуга, а децата им бяха пораснали и живееха другаде. Колата беше сравнително нов модел, следователно не разчитаха само на социалното осигуряване. Мъжът носеше каскетче с емблемата на местния кънтри клуб. Още едно потенциално находище на информация.