— О, нима ви пречим да свършите нещо важно? — попита Мишел. — Например да си отворите още една бира?

Той запали цигарата, пусна облаче дим и се ухили насреща й.

— Допада ми твоят стил, драга.

— Между другото, къде бяхте вие в нощта, когато я убиха? — попита Мишел, която явно едва се удържаше да не скочи с юмруци върху него.

Усмивката му изчезна.

— Туй пък какво означава, дявол да го вземе?

— Означава, че искам да знам къде сте били, когато са убили заварената ви дъщеря.

— Вече казах на ченгетата.

— Е, и ние сме ченгета. Тъй че просто ще се наложи да го повторите.

— Бях с приятели.

— Тези приятели имат ли имена и адреси?

Имаха и Мишел записа всичко с пълни подробности, докато шишкавият мъж нервно я гледаше в ръцете.

— Нямам нищо общо с туй, че я убиха — заяви разпалено той, докато ги изпращаше.

— Тогава няма за какво да се тревожите — отговори Мишел.

— Адски си права, малката, няма за какво.

Мишел се завъртя.

— Името ми е заместник — шериф Максуел. И ако случайно не знаеш, законът забранява да биеш жена си.

Той изсумтя.

— Нямам представа какви ги дрънкаш.

— Струва ми се, че тя може да е на друго мнение — каза Мишел и кимна към мисис Пембрук, която се спотайваше вътре и надничаше иззад завесите.

Онзи се разсмя.

— Тая няма да я бъде. Аз съм си господар в къщата. Защо не наминеш някой път да ти го докажа, сладурче?

Мишел настръхна цялата.

— Недей, Мишел — намеси се Кинг, който я наблюдаваше. — Не си цапай ръцете.

— Майната ти, Шон.

Тя пристъпи до дебелака и заговори с тих, но съвсем ясен глас:

— Слушай, жалък, дребен тъпак, в днешно време вече не е задължително тя лично да подаде жалба. Може и щатът да се заеме. Тъй че когато дойда пак — а аз ще дойда, — ако има и най-дребната синина по нея — само едничка, — ще ти пъхна мизерния задник зад решетките. Но преди това ще те бия до припадък.

Цигарата падна от устата му.

— Не можеш да го направиш, ти си ченге.

— Ще кажа, че си паднал по стълбите.

Онзи се озърна към Кинг и възкликна:

— Ама тя ме заплаши.

— Не съм чул никаква заплаха — каза Кинг.

— Значи тъй, а? Е, мен пък не ме е страх от кльощава кучка като теб.

На двора имаше висок дървен стълб със закачен на него старомоден фенер. Мишел пристъпи и с един страничен удар на десния си крак строши стълба точно по средата.

Дебелакът зяпна пред тази красноречива демонстрация, а бирата му се търкулна на пода до цигарата.

— Аз ще те посетя, сладурче — каза Мишел и тръгна към колата.

Кинг се наведе, вдигна парче от строшения стълб и подхвърли към слисания домакин:

— Дявол да го вземе, представяш ли си, ако беше нечий гръбнак?

Подаде му четирийсет долара за поправка и се отдалечи.

Когато седнаха в колата, Кинг каза:

— Той май наистина се подмокри.

— Ще спя по-спокойно, ако знам, че сън не го хваща.

— Значи „майната ти, Шон“? — подхвърли обидено той.

— Извинявай, бях раздразнена. Но не може вечно да постъпваш по християнски.

— Честно казано, гордея се с теб.

— Да, бе. Колкото и да го заплашвам, нищо няма да постигна. С такъв тип не се знае накъде ще избие. Навярно трябваше да си държа езика зад зъбите.

— Но ще дойдеш да я провериш, нали?

— И още как.

— Обади ми се, когато решиш да идваш.

— Защо, за да ме разубедиш ли?

— Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.

Той беше проследил Кинг и Мишел до дома на семейство Пембрук, а сега ги следваше през града на път към къщата на Роджър Кани. Днес не караше синия фолксваген, а стар пикап. Омачкана каубойска шапка с петна от пот, тъмни очила и саморъчно изработени изкуствени мустаци и брада успешно прикриваха физиономията му. Двамата детективи започваха да се превръщат в сериозна заплаха и той се колебаеше как да постъпи с тях. Пембрук едва ли щеше да ги насочи по вярна следа, както и смъртта на Даян Хинсън. Само по себе си убийството на Ронда Тайлър също водеше в задънена улица. С Кани обаче нещата стояха другояче. Момчето представляваше ключ, който можеше да събори цялата му къщичка от карти.

Вече нямаше време да убие Роджър Кани, а и това би породило нови въпроси защо е трябвало да умре футболната звезда на гимназията. Не му оставаше друго, освен да позволи разговорът да се състои, сетне да анализира получената информация и да вземе необходимите мерки. За щастие предвидливо бе скрил микрофони в дома на Кани, преди да убие момчето. Тактика, всичко опираше до тактика.

Той разтри гърба си, където бе ударен при боя с Джуниър Дийвър. Не можеше да си позволи друга подобна схватка. Беше видял как Мишел Максуел прекърши стълба с един сякаш небрежен ритник. Опасна жена. А Кинг бе още по-опасен, макар и посвоему. Всъщност единствено от него се страхуваше истински. Може би щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. А после навярно трябваше да убие и Максуел. Не желаеше жената да го подгони, търсейки отмъщение за смъртта на партньора си.

Когато колата пред него зави по дългата алея към голяма тухлена къща в колониален стил, той отби в един страничен път, спря пикапа и надяна слушалките, които досега криеше под шапката си. Завъртя копчето за настройка на приемника, намери нужната честота на скрития предавател в дома на Кани, облегна се и зачака да почне представлението.

С какво се занимава Роджър Кани? — попита Мишел, докато оглеждаше внушителната къща. Преди малко икономката ги бе въвела и бе отишла да повика работодателя си.

— Не знам, но каквото и да е, явно го върши добре — отвърна Кинг.

— От какво е починала съпругата му?

— И това не знам. Не съм техен приятел.

Мишел продължи да се оглежда.

— Знаеш ли какво не виждам?

Кинг кимна.

— Няма семейни фотографии.

— Предположения?

— Или са свалени наскоро поради прекомерната скръб на бащата, или никога не ги е имало.

— Прекомерна скръб ли? Та той тихомълком погреба единствения си син.

— Всеки проявява чувствата си посвоему, Мишел. Някои хора например трошат дървени стълбове, когато са ядосани.

След минута в хола се появи Роджър — висок, масивен мъж с провиснали рамене и унесено, скръбно изражение на лицето. Той им направи знак да седнат на канапето и се настани срещу тях. Когато заговори, не ги погледна, а зарея взор към гредите на тавана.

— Не разбирам защо е необходим нов разговор — заяви той.

— Знам, че е ужасно тежък момент — започна Кинг.

— Да, да, хайде да свършваме по-скоро — прекъсна го Кани.

Зададоха стандартните въпроси, на които Кани отвърна крайно неохотно с по няколко думи. Раздразнен, Кинг попита:

— Значи не знаете да е имал врагове в училище? И не ви е споменавал нищо такова?

— Стив беше много популярен. Всички го обичаха. Никому не е причинил зло.

Думите бяха изречени не с тона на горд баща, а по-скоро с присмех.

Кинг и Мишел се спогледаха озадачено.

— Споменавал ли е някога, че се среща с Джанис Пембрук? — попита Мишел.

— Стив не споделяше с мен. Ако момчето се е чукало с някаква уличница, негова работа. На седемнайсет години хормоните кипят. Но ако някое момиче беше забременяло от него, бих се разстроил не на шега.

— Преди колко време почина съпругата ви? — попита Мишел.

Погледът на Кани се спусна от тавана към нея.

— Нима има значение?

— Просто съм любопитна.

— Е, ограничавайте любопитството си в рамките на необходимото.

— Добре, спомняте ли си Стив да ви е казвал или случайно да сте го чули да казва, или дори някой от неговите приятели да е споменавал нещо, което да хвърли светлина върху убийството?

— Вижте, вече ви казах, че с него не бяхме близки приятели. Живеехме в една къща, това е.

— Имаше ли причина да не дружите със сина си? — попита Кинг.