Когато Доротея влезе в стаята, Мишел изпита чувството, че вижда пред себе си бледо — въпреки цялата чернота — копие на Реми Батъл. Запита се дали съзнателно е копирала стила на свекърва си. Имаше елегантно слаба фигура със заоблени бедра, стегнато заоблено дупе, стройни секси крака и неестествено едър бюст, който явно бе дело на професионален хирург. Устата й беше твърде широка за лицето, а червилото твърде ярко за бледата й кожа. Зеленикавите очи гледаха лукаво.

След размяната на поздрави и запознанството Доротея извади цигара и я запали, докато Еди обясняваше защо са дошли Кинг и Мишел.

— Боя се, че не мога да ти помогна, Шон — каза Доротея. Тя бе насочила цялото си внимание към него и сякаш нарочно се правеше, че не забелязва Мишел. — По време на обира бях извън града.

— Точно така — подхвърли Мишел с надеждата да я обърка. — Когото и да попитаме, или не е бил тук, или не е забелязал нищо особено.

Зеленикавите очи бавно се завъртяха към нея.

— Съжалявам, че семейството и служителите не са съгласували плановете си с престъпната дейност на Джуниър Дийвър — отсече Доротея с ледено — снизходителен глас. Ако не я виждаше с очите си, Мишел би се заклела, че чува Реми Батъл. Преди Мишел да отвърне на оскърблението, Доротея отново се завъртя към Кинг. — Мисля, че си тръгнал по грешна следа.

— Просто искам да бъда сигурен, че няма да пратят в затвора невинен човек.

— Пак ти казвам, губиш си времето.

Кинг се изправи.

— Е, във всеки случай не искам да губя и твоето — каза любезно той.

Докато излизаха, Мишел и Кинг чуха зад себе си разговор на висок глас. Мишел погледна партньора си.

— Обзалагам се, че вдигат голяма шумотевица на неделните семейни сбирки.

— Надявам се никога да не го разбера от личен опит.

— Значи за днес приключихме? — попита Мишел.

— Не, излъгах те. Сега идва ред на Лулу Оксли — отвърна Кинг.

Кинг и Мишел спряха пред грамадна каравана, монтирана върху бетонен фундамент в края на чакълеста алея. Електрическите и телефонните кабели, водещи към караваната, бяха единствените признаци за връзка с външния свят. Хилави борове и дребни храстчета див планински лавър оформяха твърде унилия фон зад скромния дом на Джуниър Дийвър и Лулу Оксли. Пред караваната като престарял пазач стоеше ръждясал форд с пукнат шибедах, пепелник, пълен с угарки, празна бутилка от джин на предната седалка и мръсни номера от Западна Вирджиния.

Докато слизаха от лексуса обаче, Мишел забеляза, че по прозорците на караваната има саксии с цветя. Още саксии, отрупани с пищни есенни цветове, красяха дървените стъпала, водещи към вратата. Самата каравана изглеждаше стара, но дворчето отпред беше чисто и добре поддържано.

Кинг вдигна очи към небето.

— За какво се оглеждаш?

— За торнадо. Единственият път, когато ме връхлетя такова чудо, бях в каравана насред Канзас. В цялата област не пострада и една тревичка, но вихърът вдигна караваната и я метна нейде в Мисури. За щастие успях да се измъкна преди началото на полета. Човекът, когото бях отишъл да разпитвам за връзките му с група фалшификатори, предпочете да остане вътре. Намериха го на петнайсет километра оттам.

Вместо да тръгне направо към вратата, Кинг заобиколи караваната отстрани. Отзад видяха голяма барака, заградена от трите страни с клонести дървета. Вратата липсваше и през зеещия отвор зърнаха, че по стените висят инструменти, а на пода има голям компресор. Когато наближиха, едно рошаво, мършаво куче излезе мудно отвътре, видя ги и започна да лае, оголвайки пожълтелите си зъби. За щастие животното се оказа вързано с верига за здраво забит кол.

— Добре, стига сме разузнавали — заяви Кинг.

Докато двамата с Мишел се изкачваха по стъпалата на караваната, зад мрежестата врата изникна едра жена. Косата на жената беше буйна и черна, леко прошарена. Пурпурната рокля обгръщаше на широки дипли масивната й фигура, а лицето й се състоеше от провиснали бузи, тройна брадичка, малки устни и хлътнали очи. Кожата беше бледа, без нито една бръчка. Ако не бяха сребристите нишки в косата, би било трудно да се определи възрастта й.

— Мисис Оксли? — попита Кинг и протегна ръка.

Жената не я пое.

— Кой се интересува, по дяволите?

— Аз съм Шон Кинг, а това е Мишел Максуел. Хари Карик ни нае да проведем разследване на обвиненията срещу съпруга ви.

— Никак няма да ви е лесно, като се има предвид, че съпругът ми е мъртъв от десет години — гласеше изненадващият отговор. — Сигурно търсите дъщеря ми Лулу. Аз съм Присила.

— Извинявайте, Присила — каза Кинг и се озърна към Мишел.

Жената отпи нещо от голямата чаша с емблемата на Дисни Уърлд, която държеше.

— Тя отиде да го докара. Да докара Джуниър, искам да кажа.

— Мислех, че той е в затвора — обади се Мишел.

Жената бавно завъртя очи към нея.

— Беше. Пуснаха го под гаранция, сладурче. Аз дойдох от Западна Вирджиния да помогна за хлапетата, докато Джуниър се измъкне от тая каша. Ако изобщо успее. — Тя поклати едрата си глава. — Да краде от богаташи. Няма нищо по-тъпо, но Джуниър си е тъпак открай време.

— Знаете ли кога ще се върне? — попита Кинг.

— Ще вземат дечурлигата от училище, тъй че скоро би трябвало да пристигнат. — Присила ги изгледа недоверчиво. — И за какво точно сте дошли?

— Адвокатът на Джуниър ни нае да търсим доказателства за неговата невинност — обясни Кинг.

— Е, много ще трябва да се потрудите.

— Значи смятате, че е виновен? — го попита Мишел, като се облегна на перилата.

Присила я погледна с нескрито презрение.

— И друг път е вършил подобни глупости.

— Да, но този път може да не е негова работа — каза Кинг.

— Тогава аз съм телевизионна звезда и нося дрехи четирийсети номер.

— Щом ще се връщат скоро, може ли да ги почакаме вътре?

Присила вдигна пистолета, който държеше в другата си ръка; досега го бе крила от тях зад месестото си бедро.

— Лулу не обича да пускам в къщата чужди хора. А и няма начин да разбера дали сте онези, за които се представяте. — Тя насочи пистолета към Кинг. — Не ми се ще да те гръмна, щото си симпатично момче, ама хич няма да ми мигне окото да надупча и теб, и тая кльощава фльорца, ако вземете да ми играете номера.

Кинг шеговито вдигна ръце.

— Разбрано, Присила. — Той помълча и добави: — Хубав пистолет имаш. Деветмилиметров „Хеклер и Кох“, нали?

— Де да го знам, беше на мъжа ми — отсече Присила. — Но умея да стрелям.

— Тогава ще се поразходим навън — каза Кинг и отстъпи заднишком по стъпалата, като дръпна Мишел.

— Ваша си работа. Само гледайте да не ми откраднете колата — каза Присила и затвори вратата.

— Кльощава фльорца, а? — възкликна Мишел. — Бих й завряла онзи пистолет…

Кинг я сграбчи за рамото и я дръпна по-надалеч от караваната.

— Хайде да запазим самообладание. Някой друг път ще си играем на детективи.

Докато се отдалечаваха, Кинг се наведе, вдигна един камък и го метна в близкото дере.

— Как мислиш, защо Реми Батъл е оставила тайното чекмедже в гардероба на Боби разбито? Наела е човек да поправи нейното. Защо не е поправила и това на Боби?

— И като стана дума, аз също имам въпрос — добави Мишел. — Защо брачната й халка е била в това чекмедже? Все разправя колко страхотен бил съпругът й. Тогава защо не си носи халката? Не може да е заради чекмеджето. Тя е разбрала едва след кражбата на халката и другите неща.

— Може да е подозирала, че Боби крие нещо от нея, или пък са имали проблеми. Както каза Хари, Боби си падаше по тънката част. А може просто да ни е излъгала.

Мишел изведнъж трепна.

— Допускаш ли, че Джуниър е бил нает от някого да се вмъкне в къщата и да открадне каквото е имало в тайното чекмедже на Боби?

— Кой друг освен Боби би могъл да знае за скривалището?

— Човекът, който го е изработил.

Кинг кимна.

— И този човек би предположил, че вътре ще има ценности. Всъщност може да е същият, който е направил и чекмеджето на Реми. Боби може да го е наел за работата, без да споделя с жена си.