— „Зодиак“ — повтори Уилямс. — Да не би да твърдиш…

— Някогашният сериен убиец Зодиак действаше през 1968 и 1969 година около Мексиканския залив, Сан Франсиско и Валехо — отговори Кинг. — Смятам, че за него е малко късничко да изниква отново. Но имаше поне двама имитатори, един в Ню Йорк и друг в Кобе, Япония. Убиецът от Сан Франсиско носеше черна качулка на палач, украсена с две бели пресечени линии в кръг — същия символ като на часовника „Зодиак“. Освен това остави часовник върху ръката на последната си жертва — шофьор на такси, ако не ме лъже паметта, — макар че марката не беше „Зодиак“. Но заподозреният за убийствата в Сан Франсиско имаше такъв часовник. Смятат, че оттам му е хрумнала идеята за емблемата, на която дължеше прякора си. Случаят си остана неразгадан.

Уилямс се приведе напред.

— Виж какво, всичко това е чиста фантазия от твоя страна, и то доста безпочвена.

Мишел се озърна към партньора си.

— Шон, наистина ли смяташ, че имаме работа с имитатор?

Кинг сви рамене.

— Щом досега поне двама души са имитирали оригинала, къде е гаранцията, че няма да има и трети? Зодиакът от Сан Франсиско пращаше на вестниците кодирани писма. Когато най-сетне разгадаха кода, стана ясно, че бил мотивиран от разказ, озаглавен „Най-опасната игра“. В него се описва лов на хора.

— Значи се забавлява с лов на хора? — бавно изрече Мишел.

— Убитите в колата имаха ли часовници? — попита Кинг.

Уилямс се навъси.

— Чакай малко, Шон. Вече ти казах, че това са съвсем различни убийства. Още не знам как е умряла непознатата, но гарантирам, по дяволите, че не е застреляна със сачми.

— А часовниците?

— Добре де, и двете хлапета имаха часовници. И какво? Забранено ли е?

— Но не си забелязал дали не са марка „Зодиак“.

— Не съм. Но какво толкова, аз и при първата жертва не забелязах марката на часовника. — Уилямс млъкна и се замисли. — Макар че ръката на Кани бе подпряна някак странно върху таблото.

— Била е подпряна?

— Може би — отвърна предпазливо Уилямс. — Но той беше прострелян от упор. Кой знае как го е отметнал ударът на сачмите.

— Работеха ли часовниците?

— Не.

— Колко показваше часовникът на Пембрук?

— Два часа.

— Точно два?

— Да, струва ми се.

— А часовникът на Кани?

Уилямс извади бележника си и запрелиства, докато откри нужната страница.

— Три — нервно каза той.

— Часовникът беше ли улучен от сачма?

— Не съм сигурен — отвърна Уилямс. — Вероятно Силвия ще може да ни каже.

— А часовникът на момичето?

— Май го беше ударило парче от предното стъкло.

— Но нейният часовник сочи два часа, а този на Кани три — каза Мишел. — Ако часовникът на момичето е спрял в два, по време на убийството, как може часовникът на момчето да спре в три, без нещо да го удари?

Уилямс продължаваше да упорства.

— Я стига, ако изключим тая история с часовниците, която далеч не е убедителна, не виждам връзка между убийствата.

Мишел упорито поклати глава.

— Първото убийство е номер едно, на Дженифър Пембрук номер две, а Стив Кани е жертва номер три. Това не може да бъде съвпадение.

— Наистина трябва да провериш дали часовниците на Стив Кани и Дженифър Пембрук са марка „Зодиак“ — настоя Кинг.

Уилямс извади мобилния си телефон и проведе няколко кратки разговора. Когато приключи, изглеждаше объркан.

— Часовникът, намерен върху ръката на Пембрук, си е неин, марка „Касио“. Майка й потвърди. Но бащата на Кани ми каза, че синът му не носел часовник. Обадих се на един от помощниците да провери. Намереният у него часовник е „Таймекс“.

Кинг сбръчка чело.

— Значи няма „Зодиак“, но часовникът на Кани може да е сложен от убиеца, както навярно и в първото престъпление. Доколкото си спомням, Зодиакът от Сан Франциско също беше извършил убийство на влюбени в уединено място. Почти всичките му убийства бяха около вода или места, носещи имената на реки и езера.

— Скалата, където открихме Кани и Пембрук, се издига над езерото Кардинал — призна неохотно Уилямс.

— А и непознатата не беше много далеч от езерото — добави Мишел. — От най-близкото заливче я делеше само един хълм.

— На твое място, Тод — каза Кинг, — бих започнал да разработвам евентуалната връзка с часовника „Зодиак“. Убиецът все трябва да го е взел отнякъде.

Уилямс бе свел навъсен поглед към ръцете си.

— Какво има? — попита Мишел.

— На пода в колата на Кани открихме кучешка каишка. Предположихме, че е негова. Но бащата на Кани ми каза, че нямат куче.

— Може ли да е била на Пембрук? — попита Кинг, но Уилямс поклати глава.

Тримата замълчаха и се замислиха над загадката. Внезапно телефонът иззвъня. Кинг отиде да вдигне слушалката и след малко се върна с доволно изражение.

— Обади се Хари Карик, бивш съдия от щатския върховен съд, а сега провинциален адвокат. Има клиент, на когото са предявени сериозни обвинения, и се нуждае от нашата помощ. Не пожела да навлиза в подробности.

Уилямс стана и се изкашля.

— Ами… сигурно става дума за Джуниър Дийвър.

— Джуниър Дийвър? — повтори Кинг.

— Аха. Вършеше някаква работа за семейство Батъл. Не е в моята юрисдикция. Прибрали са го в областния арест.

— Какво е направил? — попита Кинг.

— Ще трябва да питаш Хари. — Уилямс тръгна към вратата. — А аз ще взема да се обадя на щатската полиция. Там имат специалисти по убийствата.

— Не би било зле да включиш в разследването и ФБР — посъветва го Мишел. — Ако става дума за сериен убиец, ППТП може да разработи психологически портрет — добави тя, имайки предвид Програмата за предотвратяване на тежки престъпления.

— Никога не съм предполагал, че някой ден ще ми се наложи да попълвам молба за помощ от ППТП.

— Напоследък доста опростиха процедурите — успокои го Мишел.

След като полицаят излезе, тя се обърна към Кинг.

— Жал ми е за него.

— Ще му помогнем, доколкото ни е по силите.

Мишел седна.

— Е, кои са Джуниър Дийвър и семейство Батъл?

— Джуниър е свестен човек, целия си живот е прекарал тук. Не е от най-уважаваните граждани, бих казал. Виж, Батъл са друга работа. Никой от тукашните не може да се мери с тях по богатство. Типичен стар южняшки род.

— И какво точно означава това?

— Означава, че… хм… че са чаровни, своенравни… нали разбираш, малко ексцентрични.

— Искаш да кажеш смахнати — отсече Мишел.

— Ами…

— Всяко семейство е смахнато — прекъсна го Мишел. — Просто на някои им личи повече, отколкото на другите.

— Според мен ще откриеш, че в това отношение Батъл са ненадминати.

Хари Лий Карик живееше в голямо имение в източния край на Райтебърг. Докато пътуваха с колата натам, Кинг разказа на Мишел за бившия съдия, преминал на адвокатска практика.

— Преди години е бил местен адвокат, после станал областен съдия, а през последните двайсет години работеше в щатския върховен съд. Всъщност точно пред него положих клетва, когато постъпих във Вирджинското адвокатско дружество. Нали разбираш, от онзи род Лий е. Макар да е над седемдесет, умът му сече като бръснач. След като напусна съда, дойде си пак тук и се засели в семейното имение.

— Ти каза, че Джуниър не бил от най-уважаваните граждани.

— Да речем просто, че от време на време заобикаляше закона. Но доколкото знам, отдавна не е имал неприятности.

— Поне досега, както усещам.

Минаха през порта от ковано желязо, украсена с буквата „К“. Мишел огледа просторното имение.

— Хубаво място.

— Хари изкарва добре, а и родът му определено имаше пари.

— Женен?

— Остана вдовец още на младини. Не се ожени повторно и няма деца. Всъщност, доколкото знам, той е последният от рода Карик.

Отпред се мярна голяма тухлена сграда с бели колони, сгушена между вековните дървета. Но Кинг не продължи в тази посока, а отклони по тесен чакълест път и спря пред малка дъсчена постройка, боядисана в бяло.