Огледа мъртвеца и пода в търсене на следи, които биха го издали пред колегите на Силвия Диас. Дълго време човърка под ноктите на Джуниър, за да провери дали там няма издайнически остатъци от кожа. Когато най-сетне се увери, че не е оставил забележими следи, той измъкна от другия си джоб клоунска маска и я сложи до трупа. Тя беше смачкана от сблъсъка с Джуниър, но дори и така полицаите едва ли щяха да пропуснат намека.

Той стисна китката на Джуниър, за да се увери, че няма пулс, поседя пет минути и провери отново. Добре познаваше трудно доловимите промени в човешкото тяло след смъртта и сега забеляза със задоволство, че са налице. Човекът си беше отишъл. Посегна и внимателно вдигна лявата ръка на Джуниър. Дръпна коронката на часовника и нагласи стрелките точно на пет — също както бе сторил измамникът с Боби Батъл. Това щеше да прати ясно послание на полицаите и имитатора. Искаше те да знаят. Вместо да подпре ръката, той я отпусна, после извади от чантичката върху пояса на Джуниър черен маркер и изрисува върху дъсчения под стрелка, сочеща право към часовника. Накрая свали от колана му и прибра в джоба си голямата катарама с емблемата на Националната асоциация на автомобилните състезатели.

Шумът го стресна и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Бръмчеше мобилният телефон на Джуниър, изпаднал при борбата. Той погледна екрана. Звъняха от дома на Джуниър. Е, нека си звънят. Джуниър вече никога нямаше да се прибере.

Изправи се с треперещи крака, погледна проснатия мъж с гарота около шията, после завъртя очи към клоунската маска до него и по устните му трепна усмивка. Още една победа за справедливостта, каза си той. Не възнамеряваше да се моли над тялото на Джуниър. С един ритник изключи акумулаторния фенер и къщата потъна в мрак; мъртвецът изчезна като по магия.

Следващият звук, който чу, го потресе до мозъка на костите.

Задаваше се кола.

Той изтича към един от прозорците. Фаровете прорязваха мрака и идваха право насреща.

Кинг и Мишел слязоха от лексуса и се огледаха. Бяха сменили колата в жилището на Кинг, защото единият фар на Мишел се беше повредил. Кинг извади фенерче, но тънкият лъч се загуби безпомощно в тъмнината.

— Колата му е тук — каза Мишел и потупа с длан каросерията на пикапа, препълнена с инструменти и строителни материали.

— Джуниър! — извика Кинг. — Аз съм Шон Кинг. Искаме да поговорим с теб.

Мишел събра длани около устата си.

— Джуниър! Джуниър Дийвър!

Спогледаха се.

— Може да е в къщата.

— И какво, на тъмно ли ще работи? — отвърна Кинг.

— Ако е в мазето, светлината няма да се вижда.

— Добре, май ще трябва да влезем.

— Имаш ли още едно фенерче в колата?

— Не, но може да има в пикапа на Джуниър.

Потърсиха и наистина откриха фенерче в кабината. Сега вече два лъча прорязваха мрака.

Влязоха и се огледаха.

— Джуниър — извика отново Кинг.

Зашариха с фенерчетата из стаята. В ъгъла голямо платнище покриваше нещо, което приличаше на купчина тухли. Наоколо бяха струпани дъски и други строителни материали, инструменти, кофи и торби цимент — истинска бъркотия.

— Хей, досущ като в твоята къща — подхвърли Кинг.

— А пък ти днес си същински връх на остроумието. Виж, там са стъпалата към мазето.

Мишел извика надолу. Никакъв отговор.

— Дали не му се е случило нещо? — попита тя.

Кинг се огледа.

— Започва да става странно — тихо каза той. — Защо не…

Мишел вече бе извадила пистолета. Предпазливо слязоха по стъпалата.

В отсрещния ъгъл на мазето бяха струпани тенекиени кутии. Надникнаха зад тях. Нищо. Котелът на парното беше в другия ъгъл. Осветиха с фенерчетата масивната машинария, но пак не видяха нищо.

Зад една от големите тръби на парното, където не бе достигнала светлината, мъжът с качулката гледаше как те се връщат нагоре по стъпалата. Когато изчезнаха, той бавно изпълзя от скривалището си.

Горе Кинг и Мишел огледаха стаята по-внимателно. Мишел забеляза първа.

— О, не! — ахна тя.

Сграбчи ръката на Кинг и го дръпна към себе си.

— Кръв — прошепна в ухото му тя, после насочи лъча към пода.

Алените петна се виждаха съвсем ясно. Светлината ги проследи към източника — платнището.

Промъкнаха се напред, като внимаваха да не стъпят върху петната. Кинг коленичи, вдигна платнището и двамата видяха отдолу Джуниър. Кинг бързо опипа китката му, но не откри пулс.

— Проклятие! Мъртъв е. — Той завъртя лъча наоколо. — О, дявол да го вземе!

— Какво?

— Около шията му има гарота.

— Не ми казвай…

Кинг дръпна още малко платнището и освети ръката на мъртвия.

— Часовникът му е нагласен на пет, а на пода има черна стрелка, сочеща право към него.

Мишел насочи фенерчето си към лицето на Джуниър.

— Не е мъртъв отдавна, Шон.

— Знам, още е топъл. — Кинг застина. — Какво беше това?

Мишел погледна назад и лъчът на фенерчето й затанцува из мрака.

— Кое?

— Стори ми се, че чух стъпки.

— Аз не чух нищо…

Дъхът й спря, когато видя червената лазерна точка да се появява върху главата на Кинг. За запознатата с всевъзможни оръжия Мишел смисълът бе кристално ясен.

— Шон, не мърдай — дрезгаво прошепна тя. — Осветен си в червено.

— Какво…

И ето че той осъзна. Лазерният лъч можеше всеки момент да бъде последван от куршум, който щеше да улучи точно там, където бе точката — в черепа му.

Пред погледа на Мишел червената точка бавно плъзна към нейния пистолет и затанцува там като смъртоносна оса, готова да жили. Посланието бе също тъй ясно. Тя се поколеба дали да не поеме риска да се завърти и да стреля. Погледна Кинг. Явно той също бе видял движението на точката и усещайки готовността й да рискува, категорично поклати глава.

Мишел неохотно остави пистолета на пода и го бутна с крак настрани. Когато червената точка се появи върху фенерчето, тя го изгаси и го остави на пода. Кинг бавно направи същото. После червената точка изникна върху гърдите на Мишел и заигра нагоре — надолу по тялото й, сякаш невидимият противник се забавляваше.

Раздразнението на Мишел нарастваше и тя започна да пресмята колко далеч ще трябва да скочи, за да сграбчи оръжието си. Докато преценяваше шансовете си да стреля преди врага, тя не забеляза веднага, че червената точка е изчезнала.

Най-сетне осъзна промяната и се озърна към неясната сянка на Кинг в тъмнината.

— Отиде ли си? — тихо изрече тя.

— Не знам — отвърна шепнешком Кинг. — Нищо не чувам.

Тишината се взриви само след миг, когато прогърмяха изстрели. Двамата се проснаха на пода и Мишел отчаяно запълзя към мястото, където предполагаше че е пистолетът й. Сантиметър… педя… Хайде! Хайде! Когато пръстите й се стегнаха около металната дръжка, тя спря и се ослуша.

— Шон, добре ли си?

Секундите минаваха, а отговор нямаше.

— Шон! — прошепна отчаяно тя, усещайки как надеждите й гаснат в мълчанието…

— Добре съм — отвърна най-сетне той.

— Дявол да те вземе, едва не получих сърдечен удар. Защо не ми отговори?

— Защото паднах върху Джуниър, затова!

— О!

— Именно.

Изчакаха още няколко минути. Когато чуха в далечината да потегля кола, Мишел скочи, грабна фенерчето и изхвръкна навън, следвана от Кинг.

Качиха се в лексуса.

— Обади се на 911 — каза Кинг. — Предай им да блокират пътищата наоколо колкото се може по-скоро. А после се свържи с Тод.

Мишел вече набираше номера.

Кинг натисна газта и колата се стрелна напред, но с толкова силно друсане, че телефонът изхвръкна от ръката на Мишел. Кинг удари спирачки.

Спогледаха се.

— Дявол да го вземе, прострелял е гумите — възкликна смаяно Кинг. — Затова бяха онези гърмежи. Чакай да видя дали все пак ще мога да карам.

След петдесетина метра стана ясно, че няма да могат да се движат с повече от десет километра в час.