— Напредък! Последния път, когато те посетих, беше отрупала кухненската маса с водни ски, пушки и какво ли не още, в кухненската мивка имаше камара мръсно бельо, а неизмитите чинии бяха на стол в хола. Сервира вечерята в картонени чинии върху дъска, подпряна на два стола. За пръв път ми се случваше, уверявам те.

— Е — заяви обидено тя, — мислех, че ще оцениш старанието ми. Знаеш ли колко консерви трябваше да отворя?

— Сигурен съм, че е било истинско изпитание.

Кинг се канеше да добави нещо, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Тод Уилямс. Разговорът бе кратък, но когато остави слушалката, Кинг изглеждаше потресен.

Мишел остави чашата кафе и го погледна.

— Още едно убийство ли?

— Да.

— Коя е жертвата?

— Моя позната — каза той.

Бруталното убийство на Даян Хинсън се бе отразило твърде зле на нейния изискан, охраняван и уж безопасен квартал. — Когато Мишел и Кинг пристигнаха, малка, но гласовита тълпа от гневни хора бе обкръжила неколцина изтормозени мъже в костюми, представляващи управата. Сред обсадата забелязаха и един стар пазач, който изглеждаше готов да се разплаче от отчаяние.

Полицейски и други служебни коли оформяха дълга редица по улицата към дома на Хинсън. Жълта лента ограждаше малката тревна площ пред самата сграда, макар че наоколо не се виждаха желаещи да позяпат. Униформени полицаи влизаха и излизаха през вратите на къщата и гаража. Кинг спря отпред и двамата с Мишел слязоха от колата.

Полицейският шеф Уилямс им махна от предната веранда. Изтичаха към него и заедно влязоха вътре.

Невероятно, но Тод Уилямс изглеждаше още по-зле, отколкото в моргата. Гравитацията сякаш заплашваше да го завлече под земята.

— По дяволите — промърмори той. — Идея нямам с какво съм заслужил това.

— Идентифицирана ли е Хинсън? — попита Кинг.

— Да, тя е. Защо, познаваш ли я?

— Градът е малък, а и двамата сме адвокати.

— Добре ли я познаваше?

— Не чак толкова, че да е от полза за следствието. Кой я откри?

— Тази сутрин трябвало да отиде по-рано на работа, имала да подготвя някаква молба до съда. Когато не се появила, от фирмата позвънили на домашния и клетъчния й телефон. Никакъв отговор. Пратили някого да я потърси. Колата й била в гаража, но никой не отговарял. Разтревожили се и викнали полицията. — Уилямс поклати глава. — Няма и капка съмнение, че е бил същият, който уби Тайлър, Пембрук и Кани.

Мишел забеляза самоуверения му тон.

— Получихте ли писмо за гимназистите?

Уилямс кимна, извади от джоба си лист и й го подаде.

— Ето ти фотокопие. Проклетите журналисти задържали писмото, защото е адресирано до Върджил, а той бил извън града. Изглежда, на никого от редакцията не му е хрумнало да го отвори. И това ми било журналисти! Дрън-дрън!

— Беше ли зашифровано като първото? — попита Кинг.

— Не, получихме го с чист текст. И на плика няма никакъв символ.

— Значи теорията за Зодиака отпада? — Кинг погледна Мишел. — Какво пише?

Мишел набързо прегледа текста, после зачете:

— Добре, още един се гътна, а тепърва ще има и други. Казах ви първия път, че не съм 3. Но вие навярно си мислите, че онова хлапе е гушнало китката по вина на 3. Помислете си пак. Оставих кучешката каишка, защото кучето не ме е накарало да го сторя. Аз дори нямам куче. Сам си пожелах да го направя. И да уточня, не съм и онзи. До нова среща, а тя няма да се забави. Подпис: не съм С. С.

Мишел озадачено се озърна към Кинг.

— Кучешка каишка? Кучето не ме е накарало да го сторя?

— Веднага се вижда колко си млада, Мишел — отвърна Кинг. — С.С, и кучето, което го било накарало. Става дума за Сина на Сам, с истинско име Дейвид Бърковиц — сериен убиец от Ню Йорк през седемдесетте години. Наричаха го още „убиецът от любовните улички“, защото някои от жертвите бяха млади двойки, убити в колите си.

— Точно като Кани и Пембрук — отбеляза Мишел.

Уилямс кимна.

— А на разпитите Бърковиц твърдял, че неговият съсед имал някакъв демон, който чрез кучето му предавал заповедите да убива. Чиста глупост, разбира се.

— Но нашият човек знае какво върши — каза Кинг. — Подчертава го категорично.

— Едно не схващам — намеси се Мишел. — Защо имитира убийствата на някогашни престъпници, а после пише писма, подчертавайки, че няма нищо общо с тях? Та имитацията е висша форма на ласкателство, нали така?

— Кой знае? — отвърна Уилямс. — Но, така или иначе, той е убил двете хлапета.

Кинг се озърна към полицая, после пак погледна писмото.

— Чакай малко. Не е казал такова нещо. Тук пише „още един се гътна“.

— Недей да се заяждаш за граматически дреболии, човекът е смахнат — възрази Уилямс. — Просто ги е очистил заедно, и толкоз.

— Погледни пак писмото; авторът използва единствено число: „хлапе“, а не „хлапета“.

Уилямс се почеса по бузата.

— Е, може да се окаже съвсем просто. Да речем, че е пропуснал последните две букви.

— Ако е нарочно, кое хлапе има предвид? — попита Мишел.

Уилямс въздъхна тежко, после посочи нагоре по стълбището.

— Е, първо се качете да видите. Не вярвам обаче да ви стане по-ясно. И без проклетото му писмо разбирам кого не се мъчи да имитира този път.

Изкачиха се по стъпалата и влязоха в спалнята. Даян Хинсън лежеше на мястото, където бе убита. Из стаята кипеше трескава дейност — криминалисти, полицейски служители, мъже с якета на ФБР и следователи от отдел „Убийства“ на Вирджинската щатска полиция се стараеха да запазят първоначалния вид на местопрестъплението и да извлекат от него и най-дребната улика. Ако се съдеше обаче по унилите им физиономии, явно липсваха полезни находки.

Кинг забеляза в единия ъгъл Силвия Диас да разговаря оживено с някакъв мъж в зле скроен костюм. Тя се озърна към тях, усмихна се уморено, после продължи разговора. Когато видя символа върху стената, Кинг трепна.

Беше петолъчна звезда, но изрисувана с върха надолу.

— Да, и аз така се почувствах.

Той се обърна и видя, че Уилямс го гледа втренчено. Полицейският шеф се наведе и вдигна тениската на Хинсън.

— Има го и тук.

Тримата се втренчиха в рисунката върху корема на жената.

Мишел също бе забелязала символа на стената.

— Преобърната петолъчка — каза тя. После тихо ахна и погледна Кинг и Уилямс. — Този път знам за случая. Ричард Рамирес, нали.

— По прякор Нощният хищник — кимна Кинг. — Който, ако не греша, в момента е зад решетките в килия за осъдени на смърт на почти пет хиляди километра оттук. Рисувал преобърната петолъчка върху някои от жертвите си, както и по стените в спалнята на поне една от тях. Също като тук.

Уилямс извъртя Хинсън на една страна и им показа многобройните кървави рани по гърба й.

— Силвия казва, че докато са нанасяни ударите, навярно е била притисната по очи, после убиецът я е преобърнал по гръб и е подпрял ръката й на чекмеджето.

Полицаят върна трупа в първоначалното положение. Този път не личеше стомахът му да се бунтува — явно почваше да развива устойчивост към кошмарните гледки.

— Някакви улики? — попита Мишел.

— Убиецът е използвал нож от нейната кухня и кабел от нейния телефон. Това личи от белезите по китките й. После обаче я е развързал, за да подпре ръката. Открихме много отпечатъци, но бих се изненадал, ако мръсникът не е носил ръкавици.

— Сигурни ли сме, че е мъж?

— Няма следи от борба. Била е надвита мигновено. Това може да стори и жена с пистолет, но би поела сериозен риск, докато я връзва. Тогава Хинсън би могла да окаже съпротива. Тя беше в отлична форма.

Кинг се озадачи.

— И никой не е видял или чул? Наоколо има съседи. Все някой трябва да е забелязал нещо.

— Естествено, проверяваме по тази линия, но още е рано да се каже. Знаем, че къщата вдясно е празна и е обявена за продан.

— Кога е убита? — попита Мишел.

— За това ще трябва да питаш Силвия, ако успееш да я откъснеш от онзи фебереец.