— Чуй какво ти говори човекът, Джуниър — каза Лулу. — Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Много ясно, че не, скъпа.

Тя го изглед втренчено.

— Тогава?

Джуниър неохотно изреди няколко имена и адреси.

— А сега, Джуниър — меко изрече Кинг, — искам да бъдеш напълно откровен. Работим за твоя адвокат, тъй че каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Той помълча, подбирайки внимателно думите. — Имаш ли нещо общо с обира? Не да си го извършил лично, а например да си подпомогнал някого, макар и неволно.

Джуниър скочи от стола и стисна грамадните си юмруци.

— Я ела насам, умнико, да ти разкрася физиономията! — изрева той.

Мишел се надигна леко и плъзна ръка към кобура, но Кинг й направи знак да спре, после спокойно каза:

— Джуниър, моята партньорка е олимпийска шампионка, има черен колан в няколко бойни дисциплини и може да пребие и двама ни само с ритници. Освен това в кобура си носи зареден деветмилиметров пистолет и може да ти забие куршум между очите от петнайсет метра, камо ли от две крачки. Виж какво, денят беше тежък и съм уморен. Затова сядай и си размърдай мозъка, за да не пострадаш.

Джуниър изненадано се озърна към Мишел, която го гледаше без следа от тревога. Седна и вече не я изпусна от очи, докато Кинг продължаваше:

— Не искаме неприятни изненади. Тъй че ако нещо си премълчал пред нас или пред Хари, сега е моментът да поправиш пропуска.

След дълго мълчание Джуниър поклати глава.

— Бях откровен с вас. Не съм аз и нямам представа кой е. А сега отивам да си видя децата.

Той стана и с тежка крачка се отправи към караваната.

Когато Кинг и Мишел тръгнаха към колата си, Лулу ги придружи.

— Джуниър е добър човек — каза тя. — Обича децата и мен. Много работи, но знае, че положението му не е розово, и това направо го съсипва. — Тя въздъхна дълбоко. — Беше ни потръгнало, може би прекалено добре. Моята работа върви чудесно, а Джуниър го засипват с поръчки. Строим нова къща и децата отлично се справят в училище. Да, може би ни вървеше прекалено добре.

— Запазили сте си моминската фамилия — отбеляза Мишел.

— Нямам братя — обясни Лулу. — Всичките ми сестри взеха фамилиите на съпрузите си. Исках да запазя името Оксли поне докато съм жива.

— Работите в „Афродизиак“, нали? — попита Кинг.

Лулу леко се сепна.

— Да, откъде знаете? — Тя изведнъж се усмихна. — Само не казвайте, че сте ходили там.

Кинг отвърна на усмивката.

— Веднъж. Преди години.

— Когато постъпих на работа там, си беше чист бардак. Наричаха го „Любовната бърлога“, нали знаете, по песента на „Б-52“. Но видях, че има далеч по-големи възможности. С годините го превърнахме в чудесен клуб. Да, все още има танцьорки, но само в една част — първоначалното заведение. Джуниър свърши голяма част от новото строителство. Да видите само как изглежда сега, с дървени колони, чудесни корнизи, изискани завеси и тапети. Имаме отличен ресторант с бели салфетки и порцеланови съдове, билярдна зала и място за игра на карти, кинотеатър и първокласен бар с кът със специално проветрение, така че мъжете да пушат пури; а съвсем наскоро открихме и клуб за местните бизнесмени. Нали знаете, място, където да се срещат и общуват. Имаме достъп до интернет, бизнес център. Доходите ни вече скочиха с осемдесет и шест процента в сравнение с миналата година, а тя беше най-добрата за последното десетилетие. И непрестанно настоявам да сменим името на нещо по…

— Стилно? — подсказа Мишел.

— Да — каза Лулу. — Притежавам част от заведението, тъй че на него се надяваме, когато излезем в пенсия. Искам да е колкото се може по-рентабилно. Контролирам разходите, поддържам умерено ниво на дълговете и постоянен паричен поток, почти без конкуренция, а потенциалната ни клиентела е истинска златна мина — мъже с високи доходи, които харчат, без да се замислят. Да видите само какъв оборот правим в сравнение с някога.

— Говорите като истинска делова дама — каза Мишел.

— Невинаги съм била такава. Дори не успях да завърша гимназия. Баща ми получи аневризма, когато бях едва на шестнайсет. Зарязах училище, за да помагам в грижите за него. Явно не бях кой знае каква болногледачка; така или иначе, той умря. Но после се омъжих за Джуниър, взех си диплома за средно образование и се записах в бизнес курс в местния колеж. Започнах да работя на половин ден в „Любовната бърлога“. Като сервитьорка — бързо добави тя. — Нямам необходимите физически дадености за танцьорка. С труд се издигнах, изучих бизнеса и ето ме днес.

— Една от танцьорките ви наскоро беше убита — каза Кинг.

Лулу настръхна.

— Откъде разбрахте?

— Ние сме нещо като неофициални консултанти на полицейския шеф Уилямс — обясни Кинг.

— Бивша танцьорка — уточни Лулу.

— Познавахте ли я? — попита Мишел.

— Не бих казала. Танцьорките идват и си отиват. Повечето не се задържат, така е в тоя занаят. А ние играем по правилата. Не разрешаваме нищо друго, освен танци. Не искаме да си загубим лиценза само защото някое момиче си е наумило да припечели с работа по гръб.

— Това ли правеше Ронда Тайлър? — попита Мишел. — Затова ли напусна?

— Вече разказах на полицията всичко. Има ли някаква причина да го повтарям пред вас?

— Не — каза Кинг.

— Добре, защото си имам предостатъчно грижи, та не ми е до въпроси с какво точно си е докарала смъртта някаква нещастница.

— Тя едва ли е искала това да се случи — каза Мишел.

— Скъпа — каза Лулу, — тъй отдавна съм в тоя бизнес и толкова неща съм видяла, че нищо — буквално нищо — вече не е в състояние да ме изненада.

— И аз това си мислех — каза Кинг.

Когато потеглиха, Лулу се загледа подир тях, после влезе в караваната.

Мишел я наблюдаваше в страничното огледало.

— Казва, че не познавала жената, но все пак е успяла да я разпознае по скицата на художник. И е знаела за татуировката на слабините. Хайде де! Според мен звучи малко невероятно.

— Може би — отвърна Кинг.

— И ако Джуниър е толкова тъп, че да не знае как да се справи с облигации и бижута, според мен жена му има предостатъчно ум, за да ги продаде със солидна печалба.

— Ако това се окаже вярно, значи клиентът ни е виновен.

Мишел сви рамене.

— Така става понякога. А сега какво?

— Ще потърсим кой е монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Ще проверим дали приятелите на Джуниър имат алиби и ще докладваме на Хари какво сме свършили досега.

— И ще чакаме следващото убийство — добави с въздишка Мишел.

Както почти всеки работен ден Даян Хинсън напусна адвокатската си кантора в центъра точно в седем вечерта. Качи се в новичкия си крайслер себринг и потегли. Взе от един местен ресторант храна за вкъщи, подкара към охранявания си квартал, помаха на застаряващия пазач в кабинката — който не носеше оръжие и едва ли би се справил с две по-наперени дванайсетгодишни хлапета — и продължи към своята къщичка, разположена в края на улицата.

Тази година й вървеше добре. Наскоро избрана за партньор в „Гудрич, Браудър и Найт“, втората по големина адвокатска фирма в Райтсбърг, тя най-сетне бе срещнала мъж, който можеше да се окаже единственият — висок счетоводител, с четири години по-млад от нея, който обичаше да кара лодка по буйните планински реки и понякога успяваше да я бие на тенис. Усещаше, че в някой близък ден той може да й зададе съкровения въпрос и отговорът щеше да бъде незабавно „да“. Освен това бе довела във фирмата нов клиент, от когото се очакваха приходи в областта на шестцифрени — те числа, което щеше значително да повиши личните й доходи. Обмисляше дали да не се премести в по-голяма къща. Да го стори с венчална халка на пръста и съпруг, до когото да остарее, би било сбъдната съкровена мечта за трийсет и три годишната адвокатка.

Хинсън паркира колата в гаража и влезе в къщата. Сложи вечерята в микровълновата фурна, преоблече се в спортен екип и излезе навън. Около двайсет минути и пет километра по-късно тя се върна леко изпотена, но почти без да се задъхва. В колежа беше доста добра в бягането на средни дистанции, освен това страстно обичаше тениса и това й помагаше да запази добра форма през годините.