— Савана още беше в колежа. Завърши през зимата, но реши да остане и да се позабавлява след дипломирането. Сигурно и вие вече сте наясно, че моята дъщеричка обича забавленията. Еди и Доротея бяха извън града. Икономът Мейсън и Сали, която се грижи за конюшните, живеят в отделна къща, доста далеч от тази. Но и да бяха тук, нямаше да забележат нищо. Прозорецът на спалнята ми гледа към задната част на терена.

— Значи живеете в къщата съвсем сама? — попита Мишел.

— С Боби! — отвърна предизвикателно Реми. — Децата ни вече са големи. Навремето ни гостуваха безброй приятели и роднини. Неведнъж тази голяма къща е била препълнена с хора. Сега е само наш дом.

— Но през нощта на обира къщата е останала съвсем празна — каза Кинг. — Доколкото разбрах, тогава ти си била в болницата заедно с Боби.

— Точно така, в Райтсбъргската общинска болница.

— Казаха ни обаче, че сте се върнали оттам едва около пет сутринта — каза Мишел. — Твърде дълго посещение е било.

— Спах там — обясни Реми. — От болницата ми предложиха стая срещу неговата.

— Много любезно от тяхна страна.

— Нашата фамилия е изписана върху сградата, милинка — отбеляза Реми с притворна сърдечност. После добави с далеч по-груб тон: — Откровено казано, това е най-малкото, което могат да направят срещу петнайсет милиона долара.

— О — възкликна смутено Мишел.

— Според полицаите всички улики сочат към Джуниър, включително и отпечатъците му.

— Но той е работил тук — каза Кинг. — Това може да обясни отпечатъците.

— Открили са ги отвън върху едно от стъклата на разбития прозорец — възрази Реми и добави: — Наех Джуниър да работи вътре в спалнята, не отвън, зад проклетите прозорци.

— И доколкото разбрах, откраднати са вещи и от гардероба на Боби?

— Да, беше разбит.

— И какво е взето? — попита Мишел.

— Елате да видите сами.

Реми ги изведе от спалнята си и продължи към края на коридора, където отвори нова врата. Попаднаха в стая, която вонеше на дим от пури и лула. Мишел мислено отбеляза, че стаята има силно мъжко излъчване. Над камината висеше празна стойка за пушка. На другата стена се кръстосваха два старинни меча. Тук-там бяха закачени маслени картини с изображения на великолепни коне. В единия ъгъл имаше поставка, отрупана с множество стари, изтъркани лули, в другия — походно писалище и стол. Леглото беше тясно, а на нощното шкафче до него се извисяваше куп ловни, риболовни и научни списания. Една цяла стена бе отделена за снимки на Боби Батъл — висок широкоплещест мъж с къдрава черна коса и лице, сякаш изваяно от стомана. Повечето снимки го представяха като ловец или рибар, но на една от тях се готвеше за скок с парашут, а на друга пилотираше хеликоптер.

Реми размаха длан пред носа си.

— Извинявайте за миризмата. От четири дни проветряваме, а още не се е разнесла. Сигурно вече се е просмукала в килима и мебелите. Боби много обича лулите и пурите.

Докато оглеждаше бърлогата на Робърт Е. Лий Батъл, Мишел като че зърна друг образ, различен от този на снимките — едър, грубоват мъж, който се бори с живота и никому не прощава. Мисълта, че подобен мъж сега лежи в кома и едва ли някога ще се възстанови, я потисна, макар че никога не го бе срещала и се дразнеше от репутацията му на женкар.

Мишел посочи няколко снимки на Батъл с голяма група хора.

— Кои са тези?

— Част от служителите на Боби. Той беше инженер, след това стана бизнесмен. Притежава над сто патента. Като гледате стаята му, може да ви се стори, че съпругът ми е мислил само за развлечения, но Боби държеше най-много на работата. Всичките му изобретения носеха печалба.

— Кога се запознахте? — попита Мишел и бързо добави: — Знам, че въпросът е личен, но той изглежда толкова интересен човек.

Реми неволно се усмихна.

— Преди четирийсет и пет години той влезе в бащиния ми магазин за дрехи в Бирмингам, щата Алабама, и обяви, че ме е виждал няколко пъти, че съм най-красивото момиче, което е срещал, и че ще се ожени за мен. Просто искал баща ми да знае, но добави, че не моли за разрешение, както е обичаят там и до ден-днешен. Каза, че аз съм единствената, която трябва да убеди в намеренията си. И наистина ме убеди. Тогава бях само на осемнайсет и не знаех нищичко за живота, но се оказах костелив орех. В крайна сметка обаче той ме спечели.

— Напорист мъж — каза Кинг.

— Беше с десет години по-голям от мен. Когато се оженихме, още нямаше много пари, но пък имаше ум и енергия. Беше изключителен. И все пак пожела мен.

Последните думи бяха изречени с учудващо смирение.

Е, сигурно и ти не си била за изхвърляне — каза искрено Кинг.

— Мисля, че бях от малкото момичета, които го заслужаваха. О, имали сме и добри, и лоши моменти както във всяко семейство — тихо добави Реми. Тя отвори една врата и им кимна да се приближат. — Гардеробът на Боби.

Пространството вътре беше по-тясно, отколкото в нейния гардероб, но и тук бе работила ръката на майстор.

Реми избута настрани няколко закачалки с панталони и посочи изкъртената странична плоскост на един от шкафовете.

— Тук има тайно отделение, приблизително колкото моето, както виждате, едното чекмедже не стига до края. Много хитро измислено, защото отпред е почти невъзможно да се прецени колко дълбоки са чекмеджетата. А малката ключалка отстрани почти не се забелязва, ако не я търсиш специално. Влизала съм тук хиляди пъти, без изобщо да разбера.

Кинг бързо я стрелна с поглед.

— Значи не си знаела, че Боби има тайно чекмедже?

Едва сега Реми осъзна, че е казала твърде много.

— Да, нямах представа — призна тя.

— Какво е откраднато?

— Има ли значение? — отсече тя. — Знам какво е откраднато от моето шкафче.

— Реми, нима искаш да кажеш, че не знаеш какво е държал тук Боби? — попита Кинг.

Тя дълго мълча. Когато най-сетне отговори, тонът й вече не беше толкова самонадеян.

— Не, не знам.

— Добре — каза Мишел, след като напуснаха къщата. — Някой психиатър би могъл да напише цял учебник само за отношенията между Савана и Реми.

— Страшно я дразни, че не е знаела какво има в тайното чекмедже на Боби — каза Кинг, като се озърна към къщата.

— И докато нейният гардероб е изпотрошен, при Боби няма нищо подобно. Многозначителна подробност.

— Точно така. Човекът е знаел къде се намира тайното отделение на Боби, но не е разполагал с ключа.

Преди да си тръгнат, бяха поговорили с Мейсън и останалата прислуга. Отговорите съвпадаха удивително: всички били в отдалечената къща и не чули нищо по време на обира.

Двамата се качиха в колата, но вместо да напусне имението, Кинг подкара по асфалтовия път към терена зад къщата.

— Къде отиваме? — попита Мишел.

— На едно благотворително представление миналата година се запознах със Сали Уейнрайт — жената, която поддържа конюшнята. Нека да попитаме и нея дали не е чула или видяла нещо през онази нощ.

Сали беше на около двайсет и пет години, симпатична, дребничка, но жилава, с дълга кестенява коса, вързана на опашка. Когато Кинг и Мишел спряха пред конюшнята, тя чистеше едно от отделенията. Избърса с кърпа потта от челото си и се приближи до колата.

— Вероятно не ме помните — започна Кинг. — Бяхме заедно на благотворителната демонстрация по обездка в Шарлотсвил миналата година.

Сали се усмихна широко.

— Разбира се, че те помня, Шон. — Тя се озърна към Мишел. — Двамата с мис Максуел вече сте доста известни.

— Кой знае как ни одумват — отвърна Кинг, после огледа конете в конюшнята и попита: — Яздят ли още в семейство Батъл?

— Доротея никога не е обичала ездата. Еди язди често. Той участва в инсценировките на битки от Гражданската война, понякога в ролята на кавалерист.

— А вие участвате ли? — попита Мишел.

Сали се разсмя.

— Аз съм от Аризона. Пет пари не давам за Гражданската война. Видях, че Савана си е у дома. Тя ходеше по състезания, нали? — попита Кинг.