Когато тя зави по чакълестия път, той намали и проследи с поглед как изпод колелата й се вдигат облаци прах и камъчета, после автомобилът бързо изчезва в сгъстяващия се сумрак. Вече бе ходил нататък и знаеше, че след около четиристотин метра и още малко наляво е къщата на Мишел. На километър наоколо нямаше други жилища. На езерото зад къщата беше малкият плаващ кей, където тя държеше гребната лодка, каяка и скутера си. Сградата заемаше около сто и четирийсет квадратни метра и имаше широка веранда. Мъжът знаеше още, че Мишел живее съвсем сама, няма дори и куче. Но като бивш федерален агент тя притежаваше редица специални умения, затова не биваше да я подценява. Той продължи още малко по главния път, спря колата си на уединено местенце зад дърветата и тръгна пеш през гората към къщата.

Когато пристигна, видя, че тойотата е паркирана на мястото за обръщане край предната врата. В къщата светеше. Той извади бинокъла и огледа внимателно. Мишел не се виждаше. Без да излиза от прикритието на дърветата, човекът заобиколи къщата. Видя светлина в една от задните стаи на горния етаж. Спалнята, предположи той. Прозорецът беше закрит с чаршаф, но мъжът зърна на два пъти очертанията на тялото й. Движенията бяха недвусмислени — Мишел се събличаше. Мъжът отпусна бинокъла. След няколко минути тя излезе, облечена в спортен екип, скочи в колата и рязко потегли.

Мъжът заобиколи къщата тъкмо навреме, за да види как светлините на колата примигват в мрака и изчезват зад завоя. Определено обича високите скорости, помисли си той. Огледа входната врата. Беше заключена, но това не представляваше трудност. Нямаше алармена система; това също бе проверил. Той подбра от комплекта си най-подходящия шперц.

След две-три минути влезе вътре и се огледа. В къщата цареше безпорядък; той неволно се възхити на способността на тази жена да се ориентира сред подобен хаос. Пъхна устройството зад купчина книги и компактдискове, които събираха прах в единия ъгъл на хола. Машинката представляваше УКВ предавател с размерите на монета от четвърт долар. Той бе запоил към устройството миниатюрен микрофон, което нарушаваше законите на САЩ, защото по този начин се получаваше подслушвателен прибор, но това нарушение изобщо не го вълнуваше. Промъкна се горе в спалнята на Мишел, където огледа гардероба и откри няколко черни костюма с панталони, две бели блузи, три чифта протрити дамски обувки и огромно изобилие от джинси, памучни фланели, спортни екипи и обувки.

Върна се долу. Мишел нямаше работен кът в истинския смисъл на думата; все пак мъжът прегледа безредната купчина писма, струпана върху кухненската маса. Не видя нищо особено, ако не се брояха абонаментните квитанции за списания като „Огнестрелни оръжия“ и „Железни жени“.

Тихичко се измъкна навън; оставаше му да свърши една последна задача. Тъй като криеше микрофоните на различни места, не би могъл да се свързва с тях едновременно. Затова беше модифицирал предавателя така, че да се свързва безжично с управлявано чрез глас записващо дигитално устройство, което човекът в момента укри извън къщата на Мишел. Предавателят имаше радиус на излъчване от сто метра в сграда, а миниатюрното записващо устройство разполагаше с диск за стотици часове запис. Мъжът се върна в къщата, заговори, после изтича обратно да провери системата. Думите му бяха записани. Доволен, той седна в колата си и се отдалечи. Преди два дни вече бе сложил бръмбари в шлепа на Кинг, както и в кантората и по телефоните, тъй че поне двама от хората, опитващи се да го заловят, щяха неволно да му доставят предварителни сведения. Както бе предсказал Кинг, той наистина слушаше новините. Разбираше много добре, че наоколо се събира армия от служители на реда, готови да го заловят. Е, жив нямаше да го хванат. И щеше да повлече в гроба мнозина от тях.

По-късно същата вечер Кайл Монтгомъри, асистент на Силвия и кандидат за рок звезда, спря джипа си пред моргата и слезе. Носеше черно яке с качулка и инициалите на Вирджинския университет отпред на гърдите, смачкан гащеризон и маратонки на бос крак. Забеляза, че морско-синьото открито ауди на Силвия също е паркирано отпред. Погледна часовника си. Наближаваше десет. Обикновено тя не оставаше до толкова късно, но тази вечер имаше да прави аутопсия на последната жертва — адвокатката, спомни си той. Шефката бе решила, че няма да се нуждае от неговата помощ, което напълно го задоволяваше. Присъствието й тук тази вечер обаче правеше начинанието му малко по-рисковано, тъй като не знаеше точно къде може да я завари. Навярно в моргата, но ако се окажеше в лекарския кабинет и го откриеше, винаги можеше да й сервира някакво скалъпено оправдание. Той пъхна картата си за достъп в процепа край вратата, чу как ключалката щракна, отвори и влезе в кабинета на Силвия.

Светеха само слабите лампи на дежурното осветление. Той се прокрадна из познатата обстановка и спря за момент само пред приемната на Силвия. Вътре светеше, но нямаше жива душа.

Кайл се вмъкна в отделението с медикаментите към лекарския кабинет, отвори с ключа си един от шкафовете и измъкна няколко стъкленици. Взе по една таблетка от всяка, като внимателно ги прибираше в отделни найлонови пликчета, които предварително бе маркирал с черен флумастер. По-късно щеше да обърка инвентарните номера в компютъра на Силвия, за да потули кражбата. Всеки път вземаше само по няколко хапчета, тъй че не му беше трудно да прикрива следите си.

Канеше се да тръгва, когато си спомни, че днес бе забравил портфейла си в шкафчето на съблекалнята в моргата. Прибра таблетките в раницата си и тихо отключи вратата между двете помещения. Ако налетеше на Силвия, можеше просто да каже истината — че е забравил портфейла си. Мина край нейния кабинет в моргата. Беше празен. Продължи към мивките. Залата за аутопсии беше чак в дъното; сигурно в момента Силвия се намираше там заедно с безмълвната си компания. Кайл нямаше намерение да й се обажда. За няколко секунди се вслуша напрегнато, опитвайки се да долови звуци от електрическия резач, плискане на вода или дрънчене на стерилизирани инструменти върху подноса, но навсякъде цареше тишина. Това леко го разтревожи, макар че по-голямата част от аутопсиите протичаше именно в подобно мълчание. Мъртвите нямаха навика да се оплакват, че някой ги реже и мушка.

После му се стори, че чува нещо. Да, определено от дъното на моргата долиташе някакъв звук. Може би се задаваше шефката му. Той бързо грабна портфейла си и отстъпи в сянката. Изведнъж го обзе страх, че ако го завари тук, тя ще го засипе с неудобни въпроси. Понякога ставаше пряма до грубост. Ами ако го накараше да отвори чантата си? Той отстъпи още по-плътно назад до стената и усети как пулсът отеква в ушите му. Безмълвно се изруга за липсата на кураж. Минутите отминаваха. Най-сетне той събра смелост да излезе отново в оскъдното осветление. Трийсет секунди по-късно беше извън сградата и караше по пътя, а откраднатите лекарства лежаха на сигурно място в чантата му.

Когато достигна целта си, паркингът беше пълен. Криво-ляво намести джипа между два лъскави автомобила и влезе вътре.

„Афродизиак“ кипеше от оживление; буквално всяка маса и всяко столче край баровете бяха заети. Кайл показа документите си на сънливия бияч край входа на залата с танцьорките и няколко минути се възхищава на дамите. Стройните, почти съвсем голи жени изпълняваха около металните пилони тъй сладострастни движения, че ако можеха да ги видят, клетите им майки биха умрели от унижение — естествено, не преди да удушат безсрамните си дъщери. Кайл обожаваше тази гледка.

Той погледна часовника си, после се изкачи по стъпалата до горния етаж и тръгна по коридора към дебела червена завеса, която преграждаше пътя. Зад завесата започваше лабиринт от тесни стаички. Кайл спря пред първата врата, почука според уговорения сигнал и незабавно получи покана да влезе.

Той затвори вратата зад себе си и нервно зачака до нея. Не искаше да влиза по-навътре в затъмнената стая. Не за пръв път идваше тук, но всяко посещение криеше риск и неувереност.