Тя скръсти ръце и го изгледа упорито.

— Какво става, дявол да го вземе?

— Още не съм сигурен, но наистина трябва да ми помогнеш.

— Пак криеш от мен. Знаеш колко мразя недомлъвките.

— Още не знам нищо със сигурност. Но ти ще узнаеш първа, кълна се.

— Няма ли поне да ми кажеш какво отиваш да провериш?

— Добре. Ще помоля един приятел да прегледа резултатите от аутопсията на Боби.

— Защо?

— След това отивам в болницата на Вирджинския университет да проуча някои наркотици — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й. — После ще потърся някой антиквариат.

Тя вдигна вежди.

— Антиквариат?

— Ще посетя и семейния лекар на Боби Батъл. Имам да му задам няколко въпроса, които могат да прояснят много загадки. И последно, но не най-маловажно, отивам до Вашингтон да купя едно устройство, което ще ни е от голяма полза.

— И само толкова ли ще ми кажеш?

— Да.

— Е, благодаря за доверието.

Той се изправи.

— Слушай, Мишел, ако ти кажа точно какво си мисля и излезе, че греша, може да се довериш не на когото трябва. Докато не узная дали съм прав, запомни едно: никой не ти е приятел, преди да хванем убиеца. Подчертавам — никой.

Тя го изгледа втренчено.

— Ти май се опитваш да ме изплашиш.

— Не, опитвам се да предпазя и двама ни. Вече на два пъти стреляха по нас. Не искам третият път да се окаже фатален.

Докато Кинг водеше среднощното си съвещание с Мишел, един мъж с черна качулка и зловещи планове бе влязъл в жилището на Джийн и Харолд Робинсън. Той отключи вратата на мазето и се вмъкна вътре. Лесно е, когато човек има ключ, а той имаше — благодарение на отпечатъците, взети на паркинга пред търговския център. Преди да нахлуе в къщата, беше прерязал телефонните кабели. Щом влезе, той бързо се изкачи по стълбището. Отлично познаваше разположението на стаите. Знаеше къде се намира всеки от четиримата обитатели на къщата, тъй като вече няколко пъти бе идвал на разузнаване. За всеки случай носеше и чертеж на сградата, взет от уебсайта на строителната компания.

Както бе предположил още на паркинга, когато за пръв път забеляза майката на малкия футболист Джийн Робинсън, семейството имаше алармена система, но не я използваше. Трите деца — бебето, на което бе помахал в колата, и двете по-големи момчета — спяха на горния етаж. Съпрузите имаха спалня на партера, само че тази вечер мъжът не си беше у дома.

Парното отопление се включи с глух шум и из къщата лъхна топъл въздух. Използвайки прикритието на този звук, мъжът светкавично изтича по коридора към спалнята. За няколко секунди прилепи ухо до вратата. Чу само тихото хъркане на мисис Робинсън, която дори не знаеше, че чака гостенин. Отвори вратата и тихичко я затвори зад себе си. Очите му отдавна бяха привикнали с мрака. Джийн Робинсън се виждаше като неясно очертание в левия край на голямото легло. Беше облечена с обикновена бяла нощница. Мъжът бе видял през прозореца как се преоблича. Тя имаше лошия навик да не затваря докрай щорите и да не гаси осветлението. Навярно предполагаше, че няма кой да я види, тъй като прозорецът гледаше към задния двор. Грешеше, разбира се, както мнозина други, когато си мислят, че са сами. Винаги някой гледа. Винаги.

Беше се възстановила бързо след третото раждане. Коремът й отново бе плосък, гърдите й все още едри от кърменето, краката стройни, задникът пълничък, но много привлекателен. Без съмнение мъжът й я обичаше и имаха приятен сексуален живот. Но какво го вълнуваше всичко това? Не беше дошъл да изнасили жената, а само да я убие.

Запуши устата й за част от секундата, осуетявайки всяка възможност да издаде звук. След миг объркване и недоумение всички мускули в тялото на жената се напрегнаха. Мъжът се нахвърли изотзад и я притисна към леглото. Тя обаче излезе по-силна, отколкото бе предполагал; бореше се. Ръката й се пресегна назад, сграбчи качулката и я дръпна.

Изпаднал в паника, той заблъска главата й в коравата дървена табла на леглото — веднъж, дваж, три пъти, докато я усети да се отпуска. Още един удар в масивния дъб, и му се стори, че чу как черепът изпращя. Докато притискаше с лакът врата на жертвата, свободната му ръка трескаво търсеше качулката. Откри я стисната между пръстите на жената. Издърпа качулката и пак я нахлузи. След това пъхна ръка под тънкия кръст на безпомощната жена, вдигна я от леглото и с всичка сила удари главата й в таблата за последен път.

Преобърна жертвата и надникна в очите й. Бяха отворени, изцъклени и безжизнени; кръвта от разбитата глава се стичаше по голите й гърди. Той смъкна нощницата и я захвърли в другия край на стаята. Вдигна голото тяло и го остави на пода. Взе месарския нож, който бе задигнал от кухнята на семейство Робинсън, и започна да дълбае по кожата сложни шарки. Полицаите веднага ще се досетят за кого става дума, помисли си той. Пое риска да включи нощната лампа и задълба с острието под ноктите на жената, за да измъкне миниатюрните късчета от качулката. Прибра ги в джоба си.

Взе от нощното шкафче ръчния й часовник, нагласи го на шест, дръпна коронката от ремонтоара и пристегна каишката около китката на жената.

След като свърши, провери за пулс. Сърцето не биеше. Джийн Робинсън бе престанала да съществува. Оттук щеше да попадне право в служебната касапница на доктор Диас. Харолд Робинсън вече беше вдовец с три малки деца. А светът щеше да продължи да се върти, което напълно доказваше мнението му, че всичко това няма ни най-малко значение. Няма незаменими хора.

Грабна нощницата, по която можеше да има негови следи, и я прибра в джоба си. Заради другите обитатели на къщата не можеше да си позволи лукса да почисти с прахосмукачка; всъщност имаше късмет, че шумът от убийството не бе събудил децата.

Отново се обърна да огледа произведението си. Да, чудесна постановка — дори първокласна.

Бог да се смили над душата ти, мисис Робинсън.

Мина в кухнята, откри чантата й, извади мобилния телефон, намери в директорията търсения номер и позвъни на добрия съпруг, който беше на път не много далеч от дома си. Изрече четири прости думи:

— Жена ти е мъртва.

После затвори и изключи телефона. Пресегна се над кухненския шкаф и прибра подслушвателното устройство, сложено там при едно от предишните идвания. Повече нямаше да му трябва.

Сега му оставаше само още една задача и щеше да свърши, поне за тази нощ. Отправи се към стълбището на мазето.

— Мамо.

В коридора горе проблесна светлина и той застина. Чу наближаващи стъпки; бяха ситни и неуверени; боси нозе тихо се плъзгаха по дървения под.

— Мамо.

Момченцето се появи в горния край на стълбището и погледна надолу. С едната си ръка влачеше плюшено мече. Беше облечено с бели гащета и тениска с образа на Спайдърмен. Сънливо разтри очи с пухкавото си юмруче.

— Мамо — повтори детето.

Пак погледна надолу и най-сетне различи в подножието на стълбището неясните очертания на глава с качулка.

— Татко.

Убиецът стоеше неподвижно и гледаше детето. Ръката му плъзна към джоба, напипа ножа. Всичко щеше да свърши за миг. Какво толкова — два трупа вместо един. Майка и син, какво значение има, по дяволите? Напрегна се да изпълни замисленото. Но не помръдна. Само гледаше дребната фигурка, очертана в слабата светлина; гледаше евентуалния очевидец.

— Татко — повтори детето и гласът му изтъня от страх, защото не чуваше отговор.

В последния момент мъжът отговори:

— Аз съм, синко, върви да спиш.

— Нали щеше да пътуваш, татко?

— Просто забравих нещо, Томи. Върви да спиш, преди да си събудил братята си. Нали знаеш, заплаче ли малкият, вече няма покой. И целуни Бъки от мен — добави той.

Имаше предвид плюшеното мече.

Макар че нямаше начин да наподоби напълно гласа на бащата, детето навярно щеше да се успокои, защото чуваше името си и дребни, интимни подробности за своите братя.

Убиецът беше проучил семейството най-старателно. Знаеше всичко — от прякорите им до номерата на социалните им осигуровки, любимия им ресторант и спортовете, с които се занимаваха двете по-големи момчета — Томи играеше бейзбол, а Джеф футбол. Знаеше, че Харолд Робинсън е потеглил за Вашингтон малко преди полунощ… че майката много обича децата си… че ги е лишил от нея завинаги. И то само защото тя бе имала лошия късмет да привлече вниманието му, докато отиваше да пазарува мляко и яйца. Би могла да е нечия друга майка. Която и да било. Но съдбата избра майката на Томи. И на дванайсетгодишния Джеф. И на малкия Анди, който през първите шест месеца от живота си имаше колики. Поразително — колко интимни подробности споделят хората, стига да има кой да ги слуша. Но вече никой не слушаше другите, освен може би свещениците. И убийците като него.