Той наведе очи, после погледна Мишел. Сякаш се канеше да каже още нещо, но премълча.

— Джубал не беше ли единственият генерал от Конфедерацията, който не е капитулирал официално? — обади се Хари.

— Точно така — потвърди Еди. — Накрая станал съдия в Роки Маунт, Вирджиния.

— Е, поне е избрал почтена професия след войната — каза Хари.

— Мисля, че в бъдеще двамата с Еди ще се срещаме много по-често — каза Бейли.

Кинг си помисли, че намекът е очебиен.

— Ще чакам с нетърпение — отвърна Еди. Изглеждаше искрен.

Бива си те да лъжеш, Еди, помисли си Кинг.

Реми посегна и докосна ръката на сина си.

— Как се чувстваш?

— Просто се надявам на по-добри времена, мамо.

— Може би двамата с Доротея трябва да заминете някъде, просто да се махнете оттук.

— Да, може и да го направим — отвърна Еди без ни най-малък признак на интерес.

Кинг забеляза, че децата на Оксли бяха влезли вътре, когато видяха майка си. Лулу отиде при тях, а Кинг се извини, отскочи до бара за две чаши вино и тръгна към задната веранда да поговори със Савана, докато е сама.

Младата жена седеше на дивана и гледаше огъня, който пламтеше в камината в другия край.

— Дълъг ден беше за теб, Савана — тихо каза Кинг.

Тя трепна, вдигна глава и се усмихна, като видя кой е. Той й подаде едната чаша и седна до нея.

— Чаша „Шато Палмър“ се отразява чудодейно на настроението. Това е отлично френско вино.

— „Палмър“ не ми звучи по френски — каза тя, гледайки чашата си, сякаш виждаше вътре някакви изображения.

— Той е бил английски генерал под командването на Уелингтън, който влязъл в Бордо със своята армия през 1814 година и се заселил там. Закупил имот, който след време станал известен с името Шато Палмър, и почнал да произвежда вино, като по този начин доказал, че не само перото, но и гроздето е по-силно от меча.

— Не разбирам много от вина — каза тя. — Обикновено предпочитам бърбън и кока — кола.

— С бърбън и кока — кола не можеш да сбъркаш, но ако се интересуваш от вина, с удоволствие ще ти помогна, макар че можеш да почнеш обучението си още на място. Родителите ти имат винарска изба за десет хиляди бутилки. Когато я видях за пръв път, едва не припаднах от завист. — Той отпи глътка вино и я погледна. Тя продължаваше да се взира в огъня. — Видях те с децата на Оксли.

— Те са мили хлапета — каза тя тихо, опипвайки перлената си огърлица. — Малката Мери Маргарет плачеше, когато дойде. Много страда за баща си, горкичката. Доведох ги тук. Мама и мисис Оксли искаха да си поговорят.

— Стори ми се, че между тях всичко е изгладено.

— Аз наистина вярвах, че Джуниър го е извършил.

В очите й изведнъж заблестяха сълзи.

— Отначало и аз мислех така.

— Знам, че онзи ден не помогнах много.

— Ти беше още потресена. Когато решиш да си поговорим, аз съм на разположение.

Савана кимна разсеяно и нервните й пръсти продължиха да играят по перлите. Кинг я изчака да заговори, но тя мълчеше и гледаше огъня. Накрая той се изправи.

— Ако ти трябва нещо, каквото и да било, само се обади.

Тя вдигна очи и стисна ръката му.

— Как така още не си се оженил?

Отначало Кинг си помисли, че Савана флиртува с него, но после осъзна, че говори сериозно.

— Беше отдавна и просто нищо не стана — каза той.

— Мисля, че на някои хора просто им е писано да бъдат сами.

— Но не вярваш, че си от тях, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Мисля обаче, че баща ми беше такъв.

Озадачен, Кинг седна отново.

— Защо смяташ така?

Преди Савана да отговори, чуха гласа на Реми:

— Сигурна съм, че много хора биха искали да те видят, Савана.

Двамата вдигнаха очи и я видяха да ги гледа втренчено от прага. Савана послушно се изправи.

— Пак ще се видим, Шон.

Кинг се загледа подир излизащите майка и дъщеря, после стана и отиде при Мишел във всекидневната. Хари бе задържал по пътя Реми и Савана и разговаряше с тях в отсрещния ъгъл.

Гледай да изкопчиш колкото можеш, Хари, помисли си Кинг, защото аз определено бия на очи.

— Нещо интересно? — попита Мишел.

— Савана е неспокойна. Знае нещо, но не смее да проговори.

— Използвай чара си, Шон. Тя си пада по теб.

— О, смяташ ли?

— Моля те. Мъжете са толкова слепи, щом опре до това.

— А на твоя фронт стана ли нещо?

— Поканена съм на следващото представление на Еди. Ще пътувам заедно с Чип.

Кинг скръсти ръце и я погледна.

— Наистина ли?

Тя също го изгледа предизвикателно.

— Да, наистина. Защо?

— Жените са толкова слепи, щом опре до това.

— Я стига, та той е женен, Шон!

— Да, женен е.

Колата на Мишел и Чип Бейли наближи покрайнините на Мидълтън, Вирджиния. Беше свежо, прохладно утро с ясно синьо небе и приятен ветрец, който все още прогонваше предстоящата жега.

— Хубав ден за сражение — каза Бейли.

Нима изобщо има хубав ден за клане, запита се Мишел.

Едрият мъж отпи глътка кафе и отхапа от сандвича с яйце, който бяха купили попътно от „Макдоналдс“. Мишел дъвчеше блокче шоколад и държеше в скута си бутилка портокалов сок. Беше облечена с джинси, ботуши и яке с емблемата на тайните служби. Бейли носеше бежов панталон, пуловер и грамадни тъмни очила.

— Била ли си друг път на подобно представление? — попита Бейли.

— Не.

— Много са интересни. Има какво ли не — пехотни учения, импровизирани полеви болници, оркестри, танци, дори балове с маски, следобеден чай, вечерни разходки. Кавалерийските атаки са нещо невероятно. Момчетата вземат работата си присърце. Днес ще видиш стотици от тях, макар че по време на истинската война в армиите е имало десетки хиляди войници. Но, така или иначе, правят великолепно представление.

— Как се е свързал Еди с тях? Не ми прилича на занимание за художник с чувствителна душа.

— Мисля, че най-напред се е заинтересуван баща му. Той много си падаше по историята, дори помагаше за финансиране на някои от инсценировките.

— Близки ли бяха двамата?

— Мисля, че Еди искаше да са близки. Това е една от причините да се включи в инсценировките, поне така предполагам. Но Боби Батъл беше непроницаем. А и не се мяркаше много често насам. Мисля, че по-скоро предпочиташе да кръстосва света с балон или да строи заводи в Азия, отколкото да отглежда децата си.

— Доколкото чух, той ти предложил работа след спасяването на Еди.

Бейли сякаш се изненада, че тя знае.

— Да, предложи ми, но не проявих интерес.

— Ще разрешиш ли да попитам защо?

— Не е кой знае каква тайна. Просто ми харесваше да бъда агент от ФБР. Все още бях сравнително нов и исках да направя кариера.

— Как се справи със случая?

— Попаднах на улика и я проследих докрай. По онова време Еди учеше в колеж. Поразрових се и открих, че в същото общежитие живее един младеж с криминална присъда.

— Защо Еди не си живееше у дома? Във Вирджинския университет ли учеше?

— Не, посещаваше Вирджинския технологичен институт в Блексбърг, на няколко часа път оттук. Както и да е, излезе, че онзи тип разбрал кой е Еди или по-точно кои са родителите му. Една вечер Еди се прибрал късно и преди да разбере какво става, вече бил вързан в една колиба насред пущинака.

— Как научи за колибата?

— Онзи я използвал и друг път, когато ходел на лов. Не казвам, че той ръководеше всичко, но беше опасен. Родителите платиха откупа; ние обаче наблюдавахме, когато дойдоха да приберат парите.

— Чакай малко, мислех, че семейството не е платило.

— Не, платиха, но си получиха парите обратно… или поне по-голямата част.

— Нещо не те разбирам.

— При отвличанията най-рисковано за престъпника е вземането на парите. Днес това може да се извърши чрез електронни преводи, компютърни трикове и тъй нататък, но пак е опасно. Преди двайсет години беше далеч по-трудно. Но онзи си мислеше, че е открил безпогрешния начин. Искаше парите да бъдат предадени в събота насред претъпкан с хора търговски център. Сигурно добре беше проучил терена, защото знаеше къде е задният изход. Щом взе чантата, моментално изчезна сред тълпата.