— Вярно, Доротея се справя отлично — каза тихо Кинг.

Еди вдигна чашата си.

За Доротея, най-добрия агент по недвижими имоти в света.

Мишел и Кинг се спогледаха смутено.

Еди остави чашата.

— Вижте, тя си има своето увлечение, аз моето. Така донякъде се създава равновесие.

— Имате ли деца? — попита Мишел.

— Доротея никога не е искала деца, тъй че въпросът е решен. — Еди сви рамене. — Кой знае, може и аз да не искам. Вероятно от мен щеше да излезе калпав баща.

— Би могъл да научиш децата си да рисуват, да яздят, навярно и да ги включиш в историческите представления.

— И все още можете да имате деца — добави Кинг.

— За целта ще трябва да си намеря друга жена — отвърна Еди с примирена усмивка, — а едва ли имам толкова енергия. Освен това за един Батъл не е допустимо да се развежда. Недостойно е. По дяволите, ако Доротея не ме убие, майка ми ще го стори.

— Е, животът си е твой — отбеляза Мишел.

Еди хвърли към нея странен поглед.

— Така изглежда, нали? — Той допи чашата си и каза: — Чух по новините, че са викнали на помощ тежката артилерия.

— Включително и стария ти приятел Чип Бейли.

— Ако не беше той, сега нямаше да седя тук.

— Без съмнение родителите ти са му много благодарни.

— О, да. Татко му предложи да поеме ръководството на охраната в една от неговите компании. Големи пари.

— Не знаех — каза Кинг. — Но той очевидно не е приел.

— Така е. Сигурно му харесва полицейската работа. — Еди потрака с вилицата и лъжицата си. — Спомням си, че като бях хлапе, по тия места нямаше нищо друго освен хълмове и гори. Беше чудесно. Никога не се бояхме, че нещо лошо може да се случи.

— А сега? — попита Мишел.

— А сега убиват хората по домовете, захвърлят ги из горите, гърмят ги в колите им. Ако някога се реша да създам поколение, едва ли ще е тук.

— Е, навсякъде може да се живее — каза Кинг.

— Майка ми едва ли би била доволна да го чуе.

— Пак повтарям, Еди, животът си е твой, нали така? — каза Мишел.

Този път Еди Батъл не си направи труда да отговори.

Докато Кайл Монтгомъри извършваше кражбата, а Еди, Кинг и Мишел разговаряха в бара, Боби Батъл лежеше в болничното легло под плетеница от венозни системи. Реми Батъл седеше до него и стискаше неподвижната бледа ръка на съпруга си.

Реми не откъсваше поглед от мониторите, отразяващи най-подробно изтънялата връзка на мъжа й с живота. Тази вечер положението му отново се бе влошило и пак го поставиха на командно дишане; апаратът издаваше дразнещ, пронизителен писък всеки път, когато дишането на Боби излизаше от нормалния ритъм. Самата Реми се задъхваше в такт с писукането на адската машинария.

Влезе една от сестрите.

— Здравей те, мисис Батъл. Наред ли е всичко?

— Не! — отсече тя. — Той не ме познава. Никого не познава.

— Но укрепва, така казаха лекарите. Просто ще трябва време. Жизнените му показатели са много по-добри. Макар че отново е на командно дишане, положението се подобрява, наистина.

Тонът на Реми се промени.

— Благодаря, че ми го казваш. Наистина ти благодаря, скъпа.

Тя сведе очи към едрия мъж в леглото.

Сестрата се усмихна, после като че се смути.

— Мисис Батъл… — започна тя с почтителен тон, несъмнено запазен за малцината щастливци, чиито имена бяха изписани на фасадата.

— Знам — тихо каза Реми.

— Ще спите ли тук тази нощ? — попита сестрата. — Ако да, отивам да ви приготвя леглото.

— Не и тази вечер. Ще се върна утре сутрин. Но все пак благодаря.

Реми стана и излезе. Сестрата набързо провери състоянието на пациента и няколко минути по-късно напусна стаята.

Батъл беше единственият пациент в този къс коридор, зает предимно със складови помещения. Останалите болнични стаи бяха струпани около малка централна зала срещу помещението за сестрите. Реми Батъл бе предпочела тази, защото тук щеше да има повече спокойствие за съпруга й. Освен това в края на коридора имаше заден изход, който й позволяваше чрез специален код за достъп да влиза и да излиза, без да минава през множество помещения, медицински сестри и любопитни погледи. Стаята, в която понякога спеше, се намираше срещу тази на съпруга й.

Минаваше десет вечерта и в тази изолирана част от болницата също застъпваше нощната смяна на персонала. Сестрата, която се грижеше за Батъл, щеше да прекара следващите четирийсет и пет минути в служебната стая заедно с колежката си, за да обсъдят състоянието на пациента, предписаните лекарства и лекарските инструкции.

Всяка болнична стая се следеше на живо чрез камери, свързани с монитори в стаята на сестрите. По инструкция се полагаше екраните да бъдат наблюдавани непрекъснато, но през нощната смяна тази процедура не се спазваше в течение на около двайсет минути, когато изтощените до предел сестри се мъчеха да приключат спешно с всички задачи. Апаратурата, поддържаща живота на пациентите, обаче имаше аварийни системи, които незабавно предупреждаваха персонала за всяка драстична промяна в жизнените показатели.

Малко след като Реми си тръгна, един човек влезе през същия заден вход, откъдето бе минала тя преди броени минути. Облечен с бели болнични дрехи и марлена маска на лицето, този човек изглеждаше съвсем на място в болничната среда. Той мина край вратата на Боби Батъл, надникна и не видя вътре никого освен пациента. С едно бързо надникване от края на коридора се увери, че стаята на сестрите е празна. Тайнственият посетител влезе при Батъл и затвори вратата.

Без да губи време, той леко измести камерата, закрепена на стената срещу вратата, така че зрителното поле да не обхваща мястото вляво от леглото. После изтича до стойката на венозната система, извади от джоба си спринцовка, заби иглата в една от найлоновите торбички и инжектира вътре цялото съдържание. Озърна се за миг към Батъл, който лежеше със спокойно изражение въпреки тръбата в гърлото. Маскираният нашественик вдигна ръката му и пристегна около китката часовник, нагласен на пет часа. Накрая извади от другия си джоб един предмет и спокойно го сложи върху гърдите на Батъл.

Едно бяло птиче перо.

След секунди неизвестният изхвръкна през задния изход, изтича надолу по стъпалата, стигна до паркинга, седна в колата си и с пълна скорост се отдалечи от болницата.

Предстоеше му да напише и изпрати писмо.

Само десет минути след отдалечаването на колата една от машините в стаята на Боби Батъл нададе тревожен звън, почти веднага я последва и втора. За броени секунди всички прибори избухнаха в хаос от предупредителни сигнали.

Сестрите нахълтаха в стаята. Минута по-късно бе обявена тревога и опитният екип от интензивното отделение се втурна на помощ. Напразно. В 22:23 часа Боби Е. Лий Батъл бе обявен за мъртъв.

Отначало се смяташе, че Батъл просто не е издържал на вторичните поражения от инсулта. Бялото перо, оставено от убиеца върху гърдите му, бе паднало на пода незабелязано, докато медицинският, екип се мъчеше да го върне към живот. Когато по-късно един санитар откри перото, човекът го сложи на масата до леглото на мъртвеца, предполагайки, че е излязло от някоя възглавница. Часовникът, пристегнат от убиеца около китката на Батъл, бе закрит от венозните тръби и лепенките с указания за предписаните лекарства. Отчаяната и гневна Реми Батъл влизаше и излизаше, без да забележи часовника или перото. Едва когато една сестра спомена за перото, хората почнаха да си задават въпроси. То не можеше да идва от болнична възглавница, тъй като в тези възглавници нямаше перушина. Освен това бързата и неочаквана промяна в състоянието на Батъл беше озадачаваща и определено налагаше по-задълбочено разследване.

Но едва някъде около три след полунощ, когато се готвеха да преместят трупа на Батъл в болничната морга, часовникът най-сетне бе забелязан върху китката на мъртвеца, предизвиквайки по-внимателен преглед на тялото, а след това и на венозните системи. Точно тогава лекуващият лекар видя дупката от игла в найлоновия плик.