Тя се изкъпа, хапна, хвана телевизионното предаване, което чакаше, и поговори по телефона с любимия си счетоводител, който провеждаше корпоративна ревизия в Хюстън. След няколко задъхани обещания за незабравим секс, когато се видят отново, тя остави слушалката, изгледа последните новини, забеляза, че наближава полунощ, и изключи телевизора. В банята се съблече по гащички, нахлузи дългата тениска, която висеше на вратата отвътре, и отиде да си легне.

Усети присъствието зад себе си, но преди да изпищи, железни пръсти в ръкавица стегнаха гръкляна й, оставяйки я както без дъх, така и без глас. Нечия много силна ръка обгърна тялото й, приковавайки здраво крайниците й. Замаяна, Хинсън усети как я повалят по очи на пода. Нямаше сили нито да помръдне, нито да изкрещи, докато нападателят запушваше устата й и връзваше ръцете й с телефонен кабел.

Като адвокат по углавни дела тя бе защитавала изнасилвали, измъквайки на свобода хора, които би трябвало да са зад решетките. Тогава смяташе всеки успех за професионална победа. Просната по очи на пода, притисната от смазваща тежест, тя стисна зъби и зачака да бъде изнасилена. С непоносим ужас разбра, че непознатият всеки момент ще смъкне бельото й, а сетне ще започне унизителното и болезнено изнасилване. Усещайки, че й призлява от страх, тя си напомни да не се съпротивлява, да го остави да върши каквото си иска и може би тогава ще оцелее. Не беше видяла лицето му. Нямаше как да го разпознае. Той не би имал причина да я убива.

— Моля ви — опита се да избъбри тя със запушена уста, — не ме наранявайте.

Молбата й си остана глас в пустиня.

Ножът потъна в гърба й, закачи лявата страна на сърцето, изскочи навън, заби се отново, като проби петсантиметров прорез в левия бял дроб и сряза аортата на излизане. Когато убиецът приключи, дванайсет рани покриваха гърба й. Даян Хинсън обаче бе издъхнала още при четвъртия.

Мъжът с черната качулка се наведе над нея, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв върху килима, и преобърна Хинсън по гръб. Вдигна тениската, извади флумастер от джоба си и нарисува символ върху плоския й корем. После повтори същия символ на стената зад главата й. Нарисува го голям, защото не искаше някой да го пропусне. В полицията се срещаха такива идиоти.

Върна се при тялото, внимателно свали от глезена на жената гривничката, която бе забелязал на паркинга пред търговския център, и я прибра в джоба си.

Остави ножа до мъртвото тяло; по оръжието нямаше как да стигнат до него. Беше го извадил от кухненското й чекмедже, когато се вмъкна в къщата. Преди това се бе спотайвал в тъмнината зад храстите край гаражната врата, очаквайки тя да се прибере у дома. Когато жената отвори гаража, той изчака да слезе от колата и да влезе в къщата. Повечето хора затваряха гаражната врата на влизане в дома си, използвайки дистанционен бутон. Тя изобщо не го забеляза, че се е вмъкнал в гаража.

Той развърза ръцете й, после подпря едната до изтегленото наполовина чекмедже на бюрото. В магазина бе забелязал, че носи часовник, затова не си беше направил труда да донесе. Нагласи стрелките както желаеше и дръпна коронката, като по този начин ги замрази на исканата позиция. Не се помоли над тялото. Но все пак промърмори нещо в смисъл друг път да знае, че не бива да изхвърля разписките от банкомата.

Методично огледа стаята в търсене на евентуални следи от присъствието си, но не откри нищо. За отпечатъци от пръсти или длани и дума не можеше да става. Не само носеше ръкавици, но и бе залепил върху всеки пръст и по дланите парченца филц. Извади от джоба на сакото си миниатюрна прахосмукачка и я плъзна по пода и под леглото, където се бе крил. Стори същото в гардероба, където се бе притаил най-напред, после продължи по стълбището и накрая в гаража.

След това той свали качулката, сложи си фалшива брада и шапка и излезе през задната врата. Отправи се към колата, която бе паркирал на един страничен път извън скъпия квартал с неговия стар охранител без оръжие. Фолксвагенът потегли. Караше бързо, но в рамките на разрешената скорост. Предстоеше му да напише още едно писмо. И знаеше точно какво иска да каже.

Шон Кинг се събуди рано в дванайсетметровия шлеп, привързан край кея. Взетият под наем шлеп бе негов дом, поне докато успееше да изгради нова къща на мястото на старата, изчезнала в кратера на зловеща експлозия. Надяна неопренов костюм, пое си дълбоко дъх и се хвърли във водата с главата напред. След неколкостотин метра енергично плуване той се върна на шлепа и седна в каяка си за три километра гребане. Макар и неохотно, трябваше да признае, че енергията на неговата партньорка е заразителна.

Докато се носеше по водата, зает тъкмо с тази мисъл, той вдигна очи и я видя. Не се изненада въпреки ранния час. Често се чудеше дали Мишел изобщо спи. Дали пък неговата партньорка не беше всъщност вампир, по някаква случайност способен да понася слънчевата светлина?

Седнала в лодката си, Мишел гребеше с умение, сила и съсредоточеност, за каквито Кинг можеше само да мечтае. Движеше се толкова бързо, че някой случаен наблюдател би се запитал дали няма скрит мотор на кърмата.

Кинг подвикна към нея и гласът му полетя над спокойната вода.

— Време ли е за кафе, или тази сутрин си се отправила към Атлантика?

Тя се усмихна, размаха ръка и се насочи към него.

Спряха до кея и привързаха лодките.

На шлепа Кинг се зае да вари кафе, а Мишел извади от чантичката на колана си блокче диетичен шоколад и лакомо го загриза. Огледа добре подредения интериор.

— Да знаеш, този кораб е едва ли не по-голям от моята къща — отбеляза тя между две хапки.

— Знам, и много по-спретнат — добави Кинг, наливайки сок и кафе.

Бяха минали два дни от разговора им с Лулу и Джуниър. Когато докладваха на Хари Карик, той изглеждаше доволен от напредъка им, но на свой ред ги уведоми, че както можеше да се очаква, вече бе предявено обвинение срещу клиента му. Откриха човека, монтирал тайните чекмеджета в гардеробите на семейство Батъл. Той се оказа престарял пенсионер и не личеше да има повод да се вмъква в дома на бившите си клиенти. Изглеждаше, че са попаднали в задънена улица, докато Кинг не попита кога Робърт Батъл е помолил да му изработи тайно отделение.

Старецът леко се смути.

— Не обичам да пазя тайни от хората — каза той. — Мисис Батъл е чудесна жена, по-изискана не съм виждал.

— Значи мистър Батъл не е искал тя да знае? — подкани го Мишел, когато старецът не прояви желание да продължи.

— Ходех да работя, когато я нямаше, и никак не ми хареса, тъй да знаете — каза той, избягвайки прекия отговор на въпроса.

— Имате ли представа защо му е трябвало това чекмедже на мистър Батъл? — попита Кинг.

— Не ми беше работа да го питам — отвърна упорито старецът.

— Да си спомняте приблизително кога е било? — подхвърли Мишел.

— Трябва да е било преди около пет години — отвърна човекът след дълъг размисъл. — Чекмеджето на мисис Батъл бях монтирал няколко години по-рано.

След кратко колебание Кинг попита:

— А мистър Батъл знаеше ли за чекмеджето на съпругата си?

— Нямам представа. Чух, че е на смъртно легло.

— С такъв човек никога не се знае — отвърна Кинг.

Провериха алибитата на всички приятели на Джуниър.

Оказа се, че или са били по кръчмите, или са спали със съпругите, приятелките или любовниците си. Разбира се, дамите можеше и да лъжат, но би било трудно да се оборят твърденията им без упорито ровене, а Кинг, така или иначе, чувстваше, че казват истината. А и никой от приятелите на Джуниър не изглеждаше способен да извърши подобен обир и между другото да натопи тъй хитро самия Джуниър. Опитът им явно се ограничаваше до забиване на пирони, пиене на бира и тичане по жени.

— На този шлеп ли ще живееш, докато възстановиш къщата? — попита Мишел.

— Нямам избор.

— В моята къща има свободна стая.

— Благодаря, но с моята мания за ред едва ли ще оцелея там. Вече имам напредък в това отношение.