книга втора от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"

Мъжът с дъждобрана вървеше леко прегърбен. Дишаше тежко и се обливаше в пот. Товарът, който носеше, макар и не чак толкова тежък, бе наместен зле, а теренът беше неравен. Не е лесна работа да мъкнеш труп из горите посред нощ. Човекът прехвърли тялото на лявото си рамо и продължи с тежка стъпка. Подметките му нямаха грайфер и не оставяха характерни отпечатъци; не че имаше значение, тъй като дъждът бързо отмиваше следите. Той бе проверил прогнозата за времето; сега беше тук именно заради дъжда. Нямаше по-добър приятел от лошото време.

Освен с трупа, преметнат върху якото му рамо, мъжът се отличаваше и с още нещо необичайно. Върху черната му качулка бе пришит езотеричен символ — кръг, пресечен по средата с две тънки черти. Навярно всеки наблюдател над петдесетгодишна възраст би разпознал мигновено този знак, който някога внушаваше ужас, заличен постепенно от времето. И макар че никой „жив“ нямаше да го види, мъжът изпитваше мрачна наслада от смъртоносния символ.

След десет минути той стигна до мястото, което бе избрал при предишното си посещение, и положи трупа безкрайно внимателно, сякаш не ставаше дума за жертва на жестока насилствена смърт. Мъжът въздъхна дълбоко и затаи дъх, докато размотаваше телефонната жица, пристегната около найлона. Жената вътре беше млада и още личеше, че преди два дни е била привлекателна; сега изглеждаше по-скоро отблъскващо. Меката руса коса висеше настрани, разкривайки зеленикава кожа и подпухнали бузи. Ако очите бяха отворени, в тях още щеше да личи смаяният поглед на жертвата, видяла как се осъществява собственото й убийство — участ, сполитаща всяка година около трийсет хиляди души в Америка.

Мъжът освободи найлона докрай и извъртя жената по гръб. Пое си дъх, потисна пристъпа на гадене, предизвикан от миризмата на тялото, и още веднъж вдъхна въздух с пълни гърди. Като си светеше с фенерчето, той опипа наоколо и скоро пъхнатата в ръкавица ръка откри чаталестия клон, който бе скрил предния път в един къпинов храст. Послужи си с него, за да подпре ръката на жената така, че да сочи към небето. Макар че вкочаняването вече отминаваше, задачата се оказа доста трупна, но мъжът беше силен и най-сетне насочи вдървения крайник точно под необходимия ъгъл. Извади от джоба си часовник, провери с фенерчето дали е нагласен правилно и го закопча около китката на мъртвата жена.

Не беше религиозен, но въпреки това коленичи до трупа и промърмори кратка молитва, като прикриваше с шепи носа и устата си: „Ти не носеше пряката отговорност, но разполагах единствено с теб. Не си умряла напразно. И вярвам, че така наистина ще ти е по-добре.“

Вярваше ли наистина в онова, което каза? Може би не. А може би нямаше значение.

Той се вгледа в лицето на мъртвата, изучавайки чертите й най-старателно като учен, присъстващ на особено интересен експеримент. За пръв път убиваше човек. Беше го сторил бързо и безболезнено — поне така се надяваше. Стори му се, че в глухата мъглива нощ около жената играе жълтеникаво сияние, сякаш тя вече се превръщаше в призрак.

Той отстъпи назад и се огледа, търсейки предмети, които биха могли да се превърнат в следа към него. Откри само късче плат от качулката, закачено за бодлив храст близо до тялото. Не можеш да си позволиш подобна небрежност. Прибра парченцето в джоба си. Още няколко минути продължи да оглежда за други подобни следи, та дори и с почти микроскопични размери.

В света на криминалното разследване именно тия „невидими“ дреболии погубваха престъпниците. Една-единствена капка кръв, сперма или слюнка, един-единствен отпечатък от пръст или косъм с ДНК в корена… и ето че полицията ти слага белезници, а прокурорите кръжат като лешояди наоколо. За жалост дори пълното осъзнаване на този факт не гарантираше защита. Всеки престъпник, дори и най-предпазливият, оставяше безброй потенциални улики на местопрестъплението. Затова мъжът бе положил големи усилия да избегне прекия контакт с жертвата, сякаш тя страдаше от някаква заразна и смъртоносна болест.

Той нави найлона и прибра телефонния кабел, провери часовника още веднъж и бавно се отправи към колата си.

Зад него лежеше мъртвата жена, вдигнала ръка към влажното небе. Циферблатът на часовника блещукаше в мрака като миниатюрен фар, отбелязващ новото място, където бе намерила покой. Нямаше да остане така за дълго. Ако не бъде заровен, един труп рядко остава неоткрит дори и сред пущинак като този.

Докато потегляше с колата, човекът плъзна пръст по символа върху качулката, като по този начин се прекръсти. Същият символ украсяваше и циферблата на часовника, който бе сложил върху китката на мъртвата жена. Това определено ще ги размърда. Той въздъхна от вълнение, но и от ужас. Вече години наред вярваше, че този ден никога няма да дойде. Години наред не успяваше да събере смелост. Сега, след като бе направил първата крачка, изпитваше неописуемо чувство за могъщество и свобода.

Превключи на трета скорост и колата се стрелна напред, гумите засвистяха по мокрия път и мракът погълна фаровете на синия фолксваген. Човекът искаше час по-скоро да достигне целта си.

Тепърва трябваше да напише писмо.

Мишел Максуел ускори крачка. Привършваше „равната“ част от пробега си през хълмовете около Райтсбърг, разположен на югозапад от Шарлотсвил, щата Вирджиния; сега теренът щеше да стане много по-стръмен. Максуел беше участвала в олимпийския отбор по гребане, след което бе работила девет напрегнати години в тайните служби. Затова нямаше нищо чудно, че високата млада жена е в отлична физическа форма. Но днес над целия Среден Атлантик бе надвиснала огромна зона на високо налягане, която правеше пролетния ден необичайно влажен, и тя усети как мускулите и дробовете й започват да се напрягат, докато продължаваше по нагорнището. Дългата й черна коса беше стегната на опашка, но няколко упорити кичура намираха начин да провиснат пред лицето.

Максуел бе напуснала тайните служби, за да основе в това малко градче частна детективска фирма заедно с още един бивш агент на име Шон Кинг. Кинг бе напуснал службите при неприятни обстоятелства, но впоследствие бе успял да стане адвокат и да си създаде нов живот в Райтсбърг. Макар и бивши колеги, двамата се запознаха едва миналата година, докато Мишел още работеше в тайните служби, а Кинг се оказа заподозрян в поредица убийства в областта. След като с общи усилия доведоха разследването до успешен край и придобиха немалка известност, Мишел предложи да създадат своя детективска фирма, а Кинг неохотно се съгласи. Благодарение на спечелената репутация и следователските им умения работата бързо потръгна. Напоследък обаче бе настанало затишие, което радваше Мишел. Тя обичаше чистия въздух и много повече й харесваше да спи на палатка или да бяга маратон, отколкото да лови фалшификатори или да залага клопки за шпиони по фирмите.

В гората цареше тишина, само клоните шумоляха под напора на влажния вятър, който вдигаше миниатюрни вихрушки от стара шума. Но изведнъж пукот на съчки привлече вниманието на Мишел. Бяха й казвали, че понякога из местността се навъртали черни мечки, но ако все пак срещнеше диво животно, то най-вероятно щеше да е елен, катерица или лисица. Тя не обърна сериозно внимание на шума, макар че изпита облекчение от тежестта на пистолета в малката чантичка отзад на колана й. Като таен агент не се разделяше с оръжието си дори в тоалетната. Не се знае кога точно може да ти потрябва деветмилиметров пистолет с четиринайсет патрона в пълнителя.