— Аха… Бас държа, че го знаете от Сали Уейнрайт, нали?

— Защо смятате така?

— Защото тя обичаше да се усамотява там. Е, понякога се усамотявахме заедно — добави Едуардс и тихичко се изписка. — О, да, добре си прекарвахме двамата със Сали.

— Значи… имахте връзка?

— Не. Просто лудувахме. Между нас казано, тя беше много дива. Ако Батъл знаеше какво сме правили в някои от колите му…

— Нима?

— Да, по дяволите. Но не бях само аз.

— Кой друг?

— Мейсън още ли работи там?

— Да.

— Тогава питайте него.

Мишел не успя да скрие смайването си.

— Мейсън е имал връзка със Сали?

— Поне така казваше тя. — Едуардс помълча и добави: — Лично аз не съм ги виждал. Но тя е красиво момиче. Навярно не трябва да говоря така пред жена, но когато хората живеят в една къща, случват се разни работи, нали разбирате. Виждаш я да се разхожда, облечена в нещо ефирно, или пък да излиза от банята само с една малка кърпа. Какво пък, хора сме.

— Разбирам. Имаше ли и някой друг?

— Вероятно, но не мога да ви дам конкретни имена.

— Сали каза, че точно преди да започне скандалът, Боби пристигнал с ролс-ройса.

— Ролсът ли? Беше същинска прелест. Имаше само пет такива в целия свят. Той отърва ли се от него накрая?

— Да, доколкото разбрах, още следващата година.

— Така и очаквах.

Мишел застина.

— Защо?

— Сутринта, когато ме изритаха, отидох да си прибера инструментите и багажа. Винаги съм си падал по онзи ролс. Беше великолепна машина. Както и да е, тогава го видях за последно. — Едуардс се изсмя. — Не че някога ще си имам свой.

Мишел се чувстваше напрегната като тетива.

— И какво направихте?

— Исках да го погледна за сбогом. Свалих покривалото, седнах вътре и си представих, че е мой.

— Ясно, ясно — прекъсна го нетърпеливо Мишел. — Но защо очаквахте Батъл да се отърве от колата?

— Защото, когато покривах ролса отново, забелязах, че предната броня е нащърбена отляво, а единият фар е пукнат. Трябва да е станало през нощта, защото предния следобед бях проверил колата и нищо й нямаше. Всъщност не беше кой знае каква повреда, но с такава кола поправките гълтат хиляди долари. А и вече не се намират резервни части. Жалко, много жалко. Сигурно Батъл е блъснал колата някъде и се е вкиснал. Той мразеше нещо да не е наред. Често идваше в гаража и изпадаше в бяс, ако забележеше петно от масло на пода или зле закачен номер. Сигурно му е призляло, като е видял повредите по ролса. Знаех си, че ако не успее да го поправи както трябва, ще гледа да се отърве. Просто такъв си беше.

— Казахте ли някому, че ролс-ройсът е пострадал?

— Не. Колата си беше негова; можеше да прави с нея каквото си иска.

— Помните ли точната дата, когато стана това?

— Трябва да е било в нощта, преди да ме уволнят. Както казах, бях проверил ролса предния следобед и всичко беше наред.

— Разбирам. Но на коя дата се случи?

Едуардс помълча.

— Беше преди повече от три години, сигурен съм. Някъде през есента. Известно време работих за една компания в Северна Каролина, докато ми се отвори работата в Охайо. Може би септември. Не, май беше октомври или ноември. Поне така ми се струва — добави той не много уверено.

— Не можете ли да бъдете по-точен?

— Вижте, трудно ми е да си спомня къде съм бил миналата седмица, камо ли преди три години. Доста съм обикалял оттогава.

— Не можете ли да си погледнете разписките за заплатата от времето когато сте били при Батъл? Или от работата в Северна Каролина или Охайо? Това би ни улеснило.

— Госпожо, аз живея в едностаен апартамент в Западен Холивуд. Нямам къде да държа непотребни хартии. И за дрехите си едва намирам място.

— Нали ще ми позвъните, ако си спомните?

— Добре, щом е важно.

Мишел остави слушалката и седна зад бюрото си. Преди три години, през есента. Само че ако наистина ставаше дума за есента, значи бяха минали около три години и половина, защото сега беше пролет.

Изведнъж Мишел рязко надигна глава. Чакай малко, каза си тя. Сали Уейнрайт вероятно ще помни точната дата. Тя погледна часовника си. Беше твърде късно да й звъни. Можеше да изчака до сутринта. Сега обаче искаше да открие Кинг и да му каже какво е научила.

Набра номера на мобилния му телефон, но не получи отговор. Остави съобщение. Той нямаше стационарен телефон на шлепа. Сигурно спеше. Мишел се загледа в телефона, обмисляйки какво да прави. Донякъде й се искаше да приключи с работата за днес и да се прибере, но докато се взираше в апарата, започна да я обзема много странно чувство. Шон лесно се будеше. Защо не бе отговорил? Трябваше да е видял на дисплея нейния номер. Освен ако не бе в състояние да отговори!

Тя грабна ключовете и се втурна към колата.

Шон Кинг тревожно се размърда в леглото. Шлепът се полюшна и от устните на спящия излетя тих стон. В мозъка му пламтеше пожар. Той обаче не се събуди. Не го измъчваше кошмар. Ставаше нещо по-страшно — тялото му губеше способността да поема кислород. Смъртта го обгръщаше бавно и неумолимо.

Фаровете прорязаха мрака. Мишел закова на място, изскочи от джипа и бързо се спусна по стъпалата към шлепа.

— Шон! — извика тя, удряйки по вратата на каютата. — Шон! — Озърна се. Колата му беше паркирана наблизо. Трябваше да е тук. — Шон!

Опита се да отвори. Беше заключено. Заобиколи от другата страна и надникна през един от страничните прозорци. Не видя нищо. Заудря по прозореца на спалнята.

— Шон!

Стори й се, че чува звук. Напрегна слух. Да, някой стенеше.

Тичешком се върна обратно и заблъска с рамо, но вратата не помръдна. Отстъпи, после се хвърли напред с мощен страничен ритник точно върху ключалката. Този път вратата изпращя и се разтвори. С пистолет в ръка Мишел нахълта вътре. Незабавно усети тежест в дробовете, която засили още повече паниката й. Отнякъде долиташе бучене и докато тичаше из мрака на шлепа, тя усети да я обгръщат хладни пипала. Препъна се на няколко пъти, докато най-сетне откри ключа на лампата и наоколо се разля светлина.

— Шон! Шон! — изкрещя тя.

Стигна до него, опита се да го събуди, но напразно. Издърпа го от леглото, повлече го през каютата и изскочи на чист въздух тъкмо когато собственото й дишане бе започнало да се затруднява. Кинг лежеше неподвижен на палубата. Лицето му бе придобило ужасяващ пурпурно-вишнев цвят. Отравяне с въглероден окис. Тя се наведе над него, отметна косата от лицето си и започна да прави дишане уста в уста.

— Дишай, Шон, дишай, по дяволите. Дишай!

Продължи да го обдишва, докато взе да й призлява. Но въпреки всичко не спираше.

— Дишай. Хайде, Шон, моля те, моля те! Дишай заради мен, Шон, дишай заради мен, скъпи, моля те. Шон, не ми причинявай това. Не смей да ми го причиняваш. Хайде, негоднико, дишай!

Мишел провери пулса му, после вдигна тениската и се вслуша в ударите на сърцето. Едва се долавяха. Тя отново напълни дробовете му с въздух, после пожертва няколко безценни секунди, за да позвъни на 911. След това продължи. Беше готова да започне сърдечен масаж, ако сърцето му спре. Но то още биеше, усещаше го. Ех, ако само проклетите му дробове почнеха да си вършат работата. Продължи да му отдава дъха си, докато й се стори, че самата тя ще припадне. Изглежда мъртъв. Отишъл си е. Провалих се.

— Моля те, Шон, моля те, недей. Не се предавай. Аз съм тук, тук съм, Шон. Хайде, можеш. Можеш. — Тя задъхано тласкаше въздуха в гърлото му с отчаяна бързина, опитвайки се да стигне до дъното на дробовете му, да ги разшири, да се добере до мозъка му и да изкрещи, че борбата не е свършила.

Можеш, Шон. Не ти е дошло времето, дявол да го вземе, не ти е дошло времето. Не ме изоставяй, Шон Кинг. Недей!

Тя ругаеше и пъхтеше. Задъхваше се, ругаеше и го насърчаваше с крясъци, опитвайки се да стигне до него там, където беше сега — в живота, в смъртта или между двете.