— Нещата не опират само до Джуниър, а и до смъртта на баща ми. Не е тайна, че бракът им понякога не беше твърде стабилен, затова някои хора подозират, че тя го е убила. Питам се дали ще го преживее.

— Преди да се срещнем с Реми, струва си да я попиташ какво са откраднали от гардероба й.

Той я погледна с недоумение.

— Мислех, че става дума само за пръстена й, пари и други ценности.

— Не, имало е и още нещо. Нещо, което толкова иска да си върне, че е предложила на Джуниър цял куп пари в замяна.

Еди стисна по-здраво волана.

— Какво може да бъде, по дяволите?

— Надявам се да откриеш. Ако тя се реши да сподели с някого, навярно това ще си ти.

— Ще опитам, Мишел. Наистина ще се постарая.

Спряха пред дома на Мишел и Еди я изпрати до вратата.

— Когато дойдете да разговаряте с мама, отскочете после при мен да ви покажа картините си.

Лицето на Мишел грейна.

— Чудесно, Еди, много ще се радвам. Е, благодаря ти за прекрасната вечер. Отдавна не се бях забавлявала толкова.

Еди се поклони ниско и когато пак се изправи, подаде й кавалерийската си шапка.

— За вас, милейди. — Той помълча и добави: — Дявол да го вземе, не съм се забавлявал така от двайсет години насам.

Дълго стояха смутени, без да се поглеждат, после Еди протегна ръка и Мишел веднага я стисна.

— Е, лека нощ — каза той.

— Лека нощ, Еди.

Докато пикапът и ремаркето с коня се отдалечаваха, Мишел стоеше, опипваше шапката и гледаше след колата.

Рядко си бе позволявала да мисли за дългосрочна връзка с мъж. Най-напред гонеше целта да стане олимпийска шампионка, после уличен полицай, а през последното десетилетие си бе пробивала път през неволите и изпитанията в кариерата на агент от тайните служби. Това бяха нейни надежда, нейни стремежи, тя се хвърляше всеотдайно срещу всеки пореден връх и го покоряваше. Сега, на трийсет и две години, след като се засели в малко градче и започна нова кариера, все по-често я спохождаше мисълта, че може да има и още нещо освен работата, освен борбата да достигне върха на новото поприще. Изобщо не се виждаше в ролята на майка — макар че нямаше основания да се съмнява в способностите си за това, — но спокойно можеше да си представи как става нечия съпруга.

Тя се вгледа в малката прашна вихрушка, оставена от колата на Еди.

И отново в ушите й прозвуча предупреждението на Шон. Еди беше женен, макар и неудачно. За нея това означаваше край на всичко.

Тя влезе вътре и през следващия час изля яростта си с ритници по боксовата круша.

Докато Мишел беше на представлението, Силвия Диас позвъни по телефона на Кинг в плаващото му жилище.

— Липсваше ни на погребението — каза той.

— Е, аз не познавам семейство Батъл и явно не бях поканена. А да се изтърсиш на подобно събитие без покана не ми се вижда добра идея.

— Пропусна интересни събития.

И Кинг й разказа за Реми и Лулу Оксли, но не спомена, че е видял Сали Уейнрайт на гроба на Джуниър. Засега колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, помисли си той.

— Трябва да поговорим. Свободен ли си довечера? — попита тя.

— Струваш ми се разтревожена. Станало ли е нещо?

— Шон, мисля, че имам големи неприятности.

Вечерта Кинг потегли с колата си към един ресторант в покрайнините на Шарлотсвил. Силвия не искаше да се срещат в Райтсбърг. Тайнственият й отговор бе разпалил любопитството му. Когато се настаниха на една уединена масичка в дъното, той не чака дълго.

— Добре, какво става?

Силвия описа как е открила, че Кайл краде от лекарствата и как е видяла загадъчната жена в „Афродизиак“.

Озадачен, Кинг се облегна назад.

— Не я ли позна по гласа?

— Не, вратата го заглушаваше. Явно и Кайл не знае коя е. А тя беше въоръжена, тъй че не исках да поемам рискове.

— Да, правилно си постъпила. Хиляда долара за хапчета; това би трябвало да ограничи кръга на заподозрените.

— Без съмнение е богата или има достъп до пари.

— Мислех, че само танцьорките ползват онези стаи.

— Е, не мога да бъда сигурна, че не е била някоя от танцьорките — отвърна Силвия. — Доколкото разбрах, тя му беше сервирала нещо като стриптийз, макар че той се ядоса, защото очакваше повече. Спомням си как й крещеше, че „си вири голия задник“ пред него, а после „не пуска“. Слава богу, на работа никога не го бях виждала в тази светлина.

— За какви лекарства става дума?

— Предимно обезболяващи, но много силни. Взети в голяма доза или по неправилен начин, могат да разтърсят целия организъм, понякога с риск за живота.

— И ти я видя да си тръгва?

— Мисля, че беше тя, но не съм сто процента уверена. Ако наистина съм я видяла, караше открит спортен мерцедес-бенц — нали знаеш, от стария модел. Не видях номера, а за цвета не съм сигурна, но беше тъмен, може би зелен или тъмносин. В такъв случай едва ли е от танцьорките. Иначе просто щеше да си остане в клуба.

— Би трябвало да можем да открием колата.

— А с Кайл какво да правя?

— Според мен това е работа за полицията. Видяла си всичко с очите си, имаш и доказателства.

— Смяташ ли, че трябва да поговоря открито с него?

— Не! Не се знае как може да постъпи. Утре ще се посъветвам с Тод. Но ти препоръчвам още отсега да си търсиш нов асистент.

Тя бавно кимна.

— Сигурно трябваше да очаквам нещо подобно. Кайл не се и криеше много. Онзи ден го хванах на компютъра в канцеларията и той ми разправи някаква тъпа история за купуване на консумативи. Вероятно е подправял списъка с лекарствата едва ли не под носа ми.

— Очевидно умее да лъже и макар че изглежда кротък, точно от такива трябва да се пазиш. Утре сутрин ще се заема с въпроса.

Силвия се усмихна.

— Приятно е поне веднъж и за мен да се погрижи някой.

Той отвърна на усмивката и се огледа.

— Тук имат превъзходна винарска изба. Ще разрешиш ли да поръчам нещо по-особено?

— Както вече казах, приятно е да се грижат за мен.

— Ако не ме лъже паметта, имат „Шато Дюкрю — Бокайу“ от 1982 година.

— „Дюкрю — Бокайу“? Малко съм зле с френския.

— Означава „хубави камъчета“ — поясни той, като я гледаше в очите. — Струва ми се подходящо.

Следващите два часа минаха много бързо, а разговорът се прехвърли от Кайл към по-лични теми.

— С Джордж редовно идвахме тук да празнуваме годишнината от сватбата — каза Силвия и се загледа през прозореца към увисналата в небето пълна луна.

— Хубаво място за празненство — отбеляза Кинг. — И аз доведох Мишел тук, когато открихме кантората.

— Лежах в болницата и бях толкова замаяна от лекарства, че узнах за смъртта му едва след два дни.

— За какво беше в болницата?

— Разкъсан дивертикул на дебелото черво. Джордж пое операцията. След като той се включи, работата стана малко по-сложна, реагирах зле на упойката и кръвното ми падна. Всъщност не е тема за маса, извинявай.

— Навярно е голямо натоварване за един лекар да оперира съпругата си.

— Тия операции бяха неговата стихия. Мисля, че той инстинктивно очакваше да е малко по-сложно, отколкото показваха изследванията, и излезе прав. Джордж беше най-добрият хирург в областта, дори сред най-добрите в национален мащаб. Не можех да се надявам на по-добър лекар.

Тя млъкна и попи сълзите си със салфетката.

Кинг се пресегна и стисна ръката й.

— Знам, че всичко това е било много мъчително за теб, Силвия. Искрено съжалявам, че е трябвало да го преживееш.

Тя въздъхна дълбоко и избърса очи.

— Все си мислех, че с времето ще го преодолея. Непрекъснато си повтарях, че такъв е животът. Всъщност казвам си го и всеки път, когато започвам аутопсия на убит човек. Смъртта, понякога дори незаслужената, жестока смърт, е част от живота. Не знам как бих изпълнявала задълженията си без тази мисъл.

Кинг вдигна чашата си към нея.

— Задължения, които изпълняваш извънредно добре.