Кинг гледаше с развеселена физиономия как партньорката му прилага своите „женски хитрини“, за да изкопчи сведения от Кайл. Рядко го правеше, но Кинг знаеше, че методът е безпогрешен. Кайл едва ли можеше да сподели нещо съществено, но все пак беше полезно да разполагат с информация за всички участници в разследването.

Кайл веднага насочи цялото си внимание към Мишел.

— Завърших сред първенците на курса — гордо обяви той. — Исках да остана в щата, затова работих няколко години в болницата на Вирджинския университет, после станах асистент в онкологичната клиника. По някое време обаче ме уволниха и сметките почнаха да се трупат. Точно тогава тук се откри свободно място. И ето ме в моргата. Слава богу — саркастично добави той.

— Не всеки би се справил с такава професия — каза Мишел.

— Да, така е — самодоволно заяви Кайл. — Освен това съм личен асистент в кабинета на доктор Диас. Тя е там в момента, приема пациенти. Всъщност ме нае и на двете места. Понякога се чувствам като жонгльор с това търчане напред-назад, но поне двете служби са свързани. А по тия места не са чести смъртните случаи, налагащи аутопсия. Само че положението може да се промени, нали? Изведнъж ни се струпа толкова много. Райтсбърг расте не на шега. Да, драга.

И при тия думи Кайл се усмихна.

Докато вървяха след него, Мишел, Уилямс и Кинг си размениха презрителни погледи.

Кабинетът на Силвия се оказа точно такъв, какъвто си го представяше Мишел. Много чист и спретнат, украсен с вкус, поне доколкото е възможно за морга, с усет за женско докосване, което донякъде разсейваше студената антисептична атмосфера, властваща навсякъде другаде из сградата. На закачалката до вратата висяха дамски жакет, грамадна чанта и шапка. Отстрани на пода бяха оставени чифт обувки с високи токчета.

— Много е особена.

Мишел се озърна и видя, че Кайл се усмихва.

— Приемната за пациенти е същата. А шефката не обича да работи в залата за аутопсии, макар че мястото не е много стерилно — всъщност доста е мръсничко. Имаме съблекалня, където си слагаме престилките и защитните очила, но понякога ми се струва, че би предпочела да се преоблича тук, за да не замърси уликите. Мене ако питате, само си трови живота.

— Напротив, за мен е много приятно да чуя, че все още има хора, отдадени на професията си — сухо каза Кинг.

Докато Кайл висеше край вратата, очаквайки шефката си, Мишел плъзна поглед из стаята. На рафта зад бюрото на, Силвия имаше няколко снимки на мъж — сам или със Силвия. Тя взе една и с въпросителна физиономия я показа на Кинг.

— Това е Джордж Диас, покойният й съпруг — обясни той.

— И все още държи негови снимки в кабинета си?

— Навярно много го е обичала.

— А защо вече не се срещаш с нея? — шеговито подхвърли Мишел. — Скарахте ли се?

— Ти си ми делови партньор, а не психоаналитик — отвърна той.

Миг след като Мишел върна снимката на място, Силвия се появи на прага.

— Благодаря, Кайл — каза отсечено тя.

— Моля — кимна той и излезе заедно с високомерната си усмивка.

— Твоят асистент винаги ли си е такъв или само пред нас? — попита Кинг.

Силвия свати лабораторната си престилка и я остави на закачалката. Мишел огледа внимателно новодошлата. Малко по-слаба от средното, тя беше облечена с черен панталон и бяла ленена блуза. Не носеше накити, вероятно заради работата си. Имаше гладка кожа, осеяна със ситни лунички. Червената й коса, събрана отзад на кок, разкриваше идеално оформени уши и дълга, стройна шия. Дълбока бръчка прорязваше челото й; изглеждаше разтревожена, докато сядаше зад бюрото си.

— Кайл наскоро навърши трийсет и всъщност не му се иска да бъде тук.

— Сигурно е трудно да впечатляваш жени в баровете с реплики от рода на „Ела да ти покажа няколко страхотни трупа“ — подхвърли Мишел.

— Мисля, че Кайл мечтае да стане световноизвестен рок певец — каза Силвия.

— Да, заедно с поне още двайсетина милиона други младежи — каза Кинг. — Трябва да го преодолее. Аз се справих, когато бях на седемнайсет.

Силвия огледа документите върху бюрото си, подписа ги, затвори папката, разкърши рамене и се прозя.

— Извинявайте. От доста време не ми се беше случвало да правя три аутопсии една след друга, а има и вълна от пролетен грип. С това се занимавах в съседния кабинет. — Тя уморено тръсна глава. — Понякога се чувствам същинска шизофреничка. Както преглеждам гърлото на петдесетгодишна жена, изведнъж минавам оттатък и почвам да режа труп, за да открия причината за смъртта. Обикновено месеци не стъпвам в моргата. Но не и напоследък.

— Малцина биха се справили като теб, Силвия — каза Кинг.

— Не си просех комплименти, просто излагах фактите, но все пак благодаря. — Тя се обърна към Уилямс, който ставаше все по-бледен с всяка минута. Когато заговори, в гласа й звъннаха стоманени нотки. — Дано да си се опомнил от предната аутопсия.

— Мисля, че главата ми е наред, но за стомаха не гарантирам.

— Много се надявах да те видя на аутопсията на Кани и Пембрук. Обикновено е много полезно да присъства водещият разследването — добави Силвия със строг тон, който подсказваше съвсем ясно какво има предвид.

Уилямс вдигна към нея печален поглед.

— Щях да дойда, но ме извикаха по спешност.

— Сигурно. — Силвия се озърна към Кинг и Мишел и лицето й изведнъж стана сурово. — А вие как сте със стомасите?

Те се спогледаха, после Кинг отговори от името на двамата:

— Ще издържим.

Силвия се обърна към Уилямс.

— Тод, имаш ли нещо против да видят телата? Разбира се, искам да присъстваш и ти заедно с поне един от твоите подчинени. В съда може да сметнат за странно, че нито един полицай не е пожелал да види труповете поне след аутопсията.

Уилямс гневно навъси вежди, но сетне сякаш го обзеха колебания. Накрая сви рамене.

— Какво пък, да вървим.

Залата за аутопсии силно напомняше кабинета на Силвия, но без топлия усет за женско докосване. От едната страна имаше две работни места с вградени бюра, а от другата — две стоманени маси с канали за отцеждане на водата и кранове с маркучи, малка дисекционна маса, везна за органи и табли с хирургически инструменти. Преди влизането четиримата бяха спрели в съблекалнята, за да си сложат бели престилки, хирургически ръкавици и маски. Приличаха на актьори от евтин филм за биологически тероризъм.

Докато Силвия избърза напред да поговори с Кайл, Мишел прошепна на Кинг:

— Сега разбирам защо сте се срещали. И двамата сте мутанти с генетично заложена мания за спретнатост. Не се бой, чух, че скоро щели да разработят лечение.

— Не се надявай — отвърна Кинг шепнешком през маската. — Никога няма да мина отвъд барикадата.

— Най-напред ще ви покажа неизвестната жертва — обяви Силвия, връщайки се при тях.

Отвори се голяма стоманена врата и докато Кайл изкарваше на количка тялото, завито с чаршаф, откъм хладилната камера лъхнаха струйки мразовит въздух.

Мишел затрепери неудържимо.

— Добре ли си? — попита Кинг.

— Естествено, че съм добре — отсече тя, тракайки със зъби. — А ти?

— Преди да се насоча към полицейската кариера, бях си наумил, че ще уча медицина. И цяло лято работих в моргата в Ричмънд като санитар. Виждал съм сума ти трупове.

— Санитар?

— Мислех, че така по-лесно ще се запознавам с момичетата. Знам, знам, но тогава бях млад и глупав.

Кайл излезе. Преди да вдигне чаршафа, Силвия се озърна към Уилямс и сега по лицето й бе изписано съчувствие.

— Тод, спомни си какво ти казах предния път и всичко ще бъде наред. Вече си видял най-страшното. Няма да има изненади, обещавам.

Тя дръпна чаршафа и всички погледнаха надолу.

Голям разрез във формата на буквата Y разсичаше тялото от гърдите до пубиса. Органите на жертвата бяха извадени, претеглени и анализирани, а после парчетата органи, мускули и тъкани бяха натъпкани в найлонови пликчета и прибрани обратно в коремната кухина. От мястото, където стояха, разрезът в черепа не се виждаше много ясно, но лицето провисваше като на кукла с разпорени шевове.