— Можеш ли да повториш какво им разказа?

— Да, сър.

— Не си длъжна да ме наричаш „сър“, Пам. Аз съм Шон, а това е Мишел.

Пам огледа пухкавите пръсти на краката си с напукан лак и преметна крак върху крак.

— Извинявай, Шон, май съм малко нервна.

Мишел я потупа по ръката.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Нали разбирате, след като убиха Ронда и тъй нататък… Навярно можеше да е всяка от нас, макар че Ронда поемаше рискове, каквито аз никога не бих поела.

— Какви рискове? — попита Кинг.

— С нея работехме в едни и същи клубове. Тя излизаше с мъже, които изобщо не познаваше, стига да се държаха мило. Аз съм в занаята само от две години, но знам да се пазя. Тя обаче винаги се връщаше. — Пам избърса сълзите си. — Само че онзи път не се върна.

— Имаш ли представа с кого е излязла тогава? — попита Мишел.

— Не. Както казах и на другите, понякога тя ме предупреждаваше, преди да излезе, друг път не.

Пам отпи глътка кафе и избърса пълните си устни с трепереща ръка. Кинг забеляза, че червеният й лак е олющен.

— Кога я видя за последен път?

— Около две седмици, преди да я намерят. Договорите ни бяха приключили, но аз подписах за още един месец. Тук ми харесва. Плащат добре, а хората са любезни. Рядко се случва заведението да ти осигури квартира, храна и тъй нататък.

— И не идват клиенти да ти досаждат, предполагам — каза Кинг.

— Не, сър, няма такива работи. Заведението го забранява категорично.

— Случвало ли се е да я видиш с непознат мъж? Не е ли споменавала, че се среща с някого?

— Не, нищо такова. Съжалявам.

Кинг й подаде визитната си картичка.

— Ако си спомниш още нещо, обади ни се.

Унесени в мисли, двамата се върнаха при колата на Мишел. Кинг огледа пълния паркинг.

— Не мога да повярвам, че посред бял ден хората намират време да идват тук.

— Ненормална работа, ако питаш мен — каза Мишел. Тя все още се мръщеше, докато сядаше зад волана. — Знаеш ли, че за да гледаш подобни танци, трябва да си навършил двайсет и една, но можеш да ги изпълняваш още на осемнайсет? Логично ли ти се струва?

Кинг се настани до нея.

— Признавам, нелепо е. Да не говорим колко е унизително. Затова ли си в толкова лошо настроение?

— Не! Легендарният „Афродизиак“ се оказа пълна загуба на време — затова не съм в настроеше.

— Как можеш да говориш така? Не само получи предложение за работа като танцьорка на пилон, което сигурно ще ти дойде добре, когато нашата фирма закъса, но отгоре на всичко си намери и приятелка в лицето на Хайди.

След миг Кинг енергично разтриваше ударената си ръка.

— Дявол да го вземе, Мишел, знаеш ли как боли! — възкликна обидено той.

— И още повече ще те заболи, ако не млъкнеш.

Джуниър Дийвър излезе от недовършената си къща и вдигна очи към тъмното небе. Чувстваше се изтощен — беше работил цял ден за чужди хора, преди да дойде тук, за да кове греди и шперплат. Приключи с покрива малко преди да се стъмни, после влезе да поработи вътре.

Но предстоящото дело не му даваше покой. Лулу непрестанно му опяваше. Процесът можел да съсипе всичките им мечти, все това повтаряше. Ами ако мисис Батъл ги осъди? Край на надеждите. После тъща му взимаше думата, а почнеше ли веднъж да говори Присила, нямаше млъкване. Неведнъж през живота си Джуниър бе изпадал в беда. Но не помнеше да е закъсвал чак толкова.

Помисли си за предложението на Реми Батъл. Ех, ако можеше да й обясни. Най-досадното беше, че очевидно никой не му вярваше. И все пак разбираше, че при толкова улики срещу него жената е убедена във вината му.

Докато дъвчеше сандвич и пиеше бира от хладилната чанта, той продължи да размишлява. Ако искаше, можеше да сложи точка на тази история още сега — стигаше само да каже какво е правил онази вечер, — но по-скоро би предпочел да попадне в затвора. Просто не можеше да постъпи така с Лулу. Глупост, голяма глупост бе направил. Но нямаше начин да промени миналото.

Дояде сандвича. Мобилният му телефон бръмчеше, зареден с цял куп послания. Мразеше проклетата машинария; всеки искаше нещо, и то веднага. Джуниър провери списъка на съобщенията. Едното го озадачи — идваше от Шон Кинг. Какво ли иска, запита се Джуниър. Е, щеше да почака.

Върна се в недовършената къща. Наближаваше осем и половина, крайно време да приключва с работата. Беше на крак от четири сутринта. Гърбът го болеше жестоко след толкова катерене по стълбата с гредите. Стар беше вече за такава работа. Но знаеше, че ще я върши, докато грохне съвсем. С какво друго можеше да се занимава човек като него?

Ударът изотзад пропука черепа му. Едрият мъж залитна, хвана се за главата и се завъртя. През бликащата по лицето му кръв видя насреща си човек с черна качулка и с лопата в ръцете. Успя да отбие с лакът втория удар, макар че костта изпращя и се строши. Крещейки от болка, Джуниър рухна назад. Проснат върху студения дървен под, той видя как лопатата отново полита към него. Намери сили да замахне с крак и да подкоси противника.

Човекът с качулката тежко падна по гръб, но веднага пак скочи на крака. Джуниър седна, крепейки счупената си ръка. Задъхан, той запълзя назад, продължавайки да рита срещу врага, за да го държи на разстояние. Сандвичът и бирата се надигнаха в гърлото му и обляха дъските наоколо. Успя да стъпи на крака, но поредният удар се стовари върху гърба му и той пак падна.

Джуниър Дийвър беше висок над метър и деветдесет и тежеше около сто и двайсет килограма. Знаеше, че ако успее поне веднъж да удари по-дребния си противник, положението веднага ще се промени. Щеше да убие копелето. Осъзнаваше, че с тия тежки рани би имал само един — единствен шанс. Като участник в редица кръчмарски побоища той имаше известен опит. Смяташе да подмами противника.

Коленичи и отпусна чело към пода, сякаш бе останал без сили. Когато видя лопатата да се надига, той се хвърли напред и улучи нападателя право в корема. Двамата прелетяха през цялата стая и с трясък пробиха дъсчения кофраж.

Рухнаха на пода и се търкулнаха настрани един от друг. Джуниър се опита да задържи по-дребния мъж, но болката в ръката и рамото беше непоносима. От пукнатия му череп бликаше кръв и натискът върху мозъка бързо влошаваше двигателните му способности. Направи усилие да сграбчи врага за краката, но онзи се оказа по-бърз. Търкулна се настрани, сграбчи една от счупените дъски и заблъска Джуниър по главата. Ударите ставаха все по-силни и по-яростни; дъската се пукна, ронейки криви гвоздеи, и накрая се сцепи на две. Джуниър изстена, падна, търкулна се и повече не стана. Коремът му подскачаше от усилията да диша, кръвта продължаваше да блика от многобройните рани по главата, а той лежеше неподвижно със затворени очи.

Мъжът с качулката се приближи предпазливо, очаквайки нова измама. Изруга първо Джуниър, после себе си, че е подценил жертвата. Преди малко беше сигурен, че един точен удар в тила ще е достатъчен. Постепенно се успокои, умът му се избистри и той си каза, че трябва да приключи работата. Хайде да свършваме.

Стомахът му се бунтуваше, гърлото му сякаш беше натъпкано с памук, а приливът на млечна киселина в мускулите го замайваше. Залитайки, той коленичи до Джуниър и измъкна от джоба си къса дебела пръчка и парче въже. Намести гаротата около дебелата шия на Джуниър и бавно започна да стяга, докато чу как жертвата се дави в борба за въздух. Продължи да върти равномерно пръчката, поддържайки натиска. Няколко минути по-късно издутият корем се надигна за сетен път и застина.

Мъжът пусна пръчката и клекна. Усети, че рамото му е наранено от сблъсъка с Джуниър и кофража. Нищо, щеше да го преживее. Много по-сериозен бе фактът, че битката вероятно е оставила наоколо веществени доказателства. Методично се огледа под лъчите на акумулаторния фенер. Беше облян в кръв, храчки и полусмляна храна. За щастие носеше качулка, ръкавици и дреха с дълги ръкави — само един негов косъм, изтръгнат с корена, би могъл да осигури на полицаите ДНК и да се превърне в съдебен кошмар за него.