— Не ми дава покой мисълта, че все още не знаем какво е било взето от тайните отделения в нейния гардероб и гардероба на Боби. Ами ако са били писма, дневници или нещо подобно?

— Звучи логично — каза Хари. — Жени като Реми често желаят да имат сигурно скривалище за поверителните си писма.

— Писма, които могат да се превърнат в обвинение срещу нея — каза Кинг. — Нямам предвид обвинение пред закона, по-скоро става дума за нещо лично. Така или иначе, струва си да имаме едно наум.

Напуснаха къщата. Мишел бе пристигнала отделно. Тя се сбогува с Хари и Кинг, после потегли. Хари седна в спортната си кола, размаха ръка и подкара след нея.

Кинг тъкмо се готвеше да последва примера им, когато видя бележката на предната седалка.

Текстът беше кратък и делови. „Искам да поговорим. Ще дойда при теб довечера в десет. Сали“

Кинг се огледа, но не видя никого. Погледна часовника си. Беше девет. Запита се дали да не покани по телефона Мишел да дойде на шлепа. После отхвърли идеята. Така можеше да подплаши Сали.

Седна в колата и потегли. След шейсет минути част от загадката можеше да се изясни или поне тайнствеността донякъде да се разсее. Засега щеше да действа сам.

Един час по-късно Кинг посрещна Сали на отклонението от шосето, поведе я покрай строежа на новата си къща и надолу по стъпалата към шлепа.

Виждаше се, че младата жена е много нервна, и той се опита да я успокои:

— Постъпваш правилно, Сали. Наистина. А щом веднъж споделиш с някого, ще се почувстваш по-добре.

Седнаха до малката кухненска маса. Навън езерните води тихо се плискаха около корпуса. Кинг бе налял на Сали чаша горещ чай и сега я гледаше нетърпеливо.

— Джуниър — каза накрая той. — За него ли дойде да ми разкажеш?

Сали тежко въздъхна и се престраши.

— Бях с него, когато стана обирът.

Кинг бе изумен.

— Помогнала си му в кражбата?

— Не! Не бяхме там, а при Джуниър. В новата къща, която строеше.

— Значи обирът не е негово дело?

— Няма начин. Бяхме там от осем вечерта до четири сутринта. А до имението на Батъл има поне час път с кола.

— Защо си била с Джуниър в новата му къща?

Сали отпи от чая и се облегна. По пламналите й бузи заблестяха сълзи.

— О, боже, не мога да повярвам, че ти разказвам това.

Кинг повиши глас.

— Сали! Защо беше с него?

— Когато той работеше при Батъл, ние се сближихме. Бяхме… мисля, че и двамата бяхме самотни.

— Имала си връзка с Джуниър?

— Съвсем не беше така! — разпалено възрази тя.

— Добре тогава, обясни ми как е било — отвърна спокойно Кинг.

— Бяхме само приятели. Отначало. — Сали остави чашата и се приведе напред. — Той ми беше казал, че вечерта ще работи в новата къща. Жена му била свободна и щяла да се погрижи за децата. Аз отидох и го съблазних. Това е. Вече знаеш.

— Ти съблазни него?

Тя се засегна.

— Невинаги ходя по джинси, изпоцапани с конски фъшкии, Шон. В свободното време съм адски чистоплътна. Естествено, той бе изненадан, когато се появих. Но му дадох ясно да разбере за какво съм дошла.

— Мислех, че Джуниър обича Лулу.

— Вярно, но все пак е мъж, а аз бях, кажи-речи, гола и нямаше как да устои на предложението. Исках само секс, без въпроси и без обвързване. А доколкото бях чула от него, Лулу от доста време не му обръщала внимание. По цели нощи работела в онзи клуб.

— Значи завари Джуниър напълно готов и склонен за действие?

— Нека го кажем така: той беше физически неспособен да извърши онзи обир. По дяволите, когато свършихме, дори и аз едва се държах на крака.

Кинг вдигна ръка.

— Добре, добре, не са ми нужни подробности.

Сали избърса очи.

— Истината е, че искрено го харесвах. Знам, че изглеждаше едър и груб, но под тази външност се криеше нежно сърце.

— Защо не разказа всичко това, когато арестуваха Джуниър за обира?

— Той не ми позволи! Каза, че по-скоро би предпочел да отиде в затвора, отколкото да признае на Лулу какво е станало.

— Добре, мисля че го разбирам. А по-нататък?

— Това е. Измъкнах се от погребението на Батъл, за да кажа няколко прощални думи над гроба на Джуниър. Мислех, че никой няма да забележи. — Тя сведе очи към масата. — Ще се разчуе ли всичко това?

— Може би не, след като Джуниър е мъртъв, а Реми вярва в неговата невинност. Според мен няма смисъл да помрачаваме хубавите спомени на Лулу за съпруга й.

— Той наистина я обичаше, Шон. Онова беше мимолетно приключение, нищо повече. — Сали помълча и добави с изтънял глас: — Май за друго не ставам.

След като Сали си тръгна, Кинг се запита дали да не сподели с Мишел по телефона, но реши да изчака до сутринта. Беше изморен.

Скрит в тъмнината край шлепа, убиецът видя Сали да се отдалечава. С помощта на подслушвателното устройство бе чул целия разговор между двамата. Проследи как на шлепа угасват последните светлини. Щеше да изчака, докато Шон Кинг заспи дълбоко, а после да му направи едно последно посещение.

Мишел се прибра у дома, потренира кикбокс с тежката круша, закачена в мазето, зареди пералнята и дори поразчисти кухнята. След това си взе душ и се канеше да си легне, но изведнъж я обхвана странно безпокойство. Мислите й непрестанно се връщаха към убийствата. Дали не бяха пропуснали нещо? Кинг не изключваше възможността мисис Кани да не е загинала при автомобилна злополука, а да е била убита. Но от кого?

Главата й бучеше от напрежение и тя реши да се разходи с колата; това винаги проясняваше мислите й. Пътят минаваше край кантората. Тя спря и влезе вътре с намерение да прегледа отново записките по разследването, които държеше в бюрото си. Може би щяха да й подскажат нещо.

На минаване през малката приемна тя видя върху бюрото на секретарката няколко листчета с телефонни съобщения. Едното беше за Кинг от някой си Били Едуардс. Името й се стори познато, но не успя да си спомни къде го е чувала. Телефонният код беше от района на Лос Анжелис. Реши, че там все още е рано. Едно от нещата, които я дразнеха в работата с Кинг, беше, че той не обичаше да споделя, дори и с партньорката си. Сега може би имаше шанс да го изпревари. Тя позвъни на Едуардс. След третия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.

— Били Едуардс?

— Същият. Кой се обажда?

— Мишел Максуел. Аз съм партньорка на Шон Кинг в Райтсбърг, Вирджиния. Мисля, че той ви е търсил.

— Точно така. Преди малко се опитах да се свържа с него.

— В момента е извън кантората и ме помоли да ви се обадя.

— Нямам нищо против. Какво точно искате да знаете за времето, когато работех при семейство Батъл?

Този път Мишел си спомни. Били Едуардс беше механикът, натоварен да поддържа автомобилната колекция на Боби Батъл. Бяха го уволнили само ден след подслушания от Сали Уейнрайт скандал между Боби и Реми.

— Точно този период ни интересува — бързо отговори Мишел. — Доколкото разбрахме, уволнили са ви внезапно.

Едуардс се разсмя.

— Изритаха ме без предупреждение.

— Боби Батъл ли го направи?

— Самият той. Чух по новините, че, бил умрял. Вярно ли е?

— Да. Той даде ли някакво обяснение защо ви уволнява?

— Нито дума. Но и не беше длъжен. Знам, че нямаше нищо общо с работата ми. Признавам, че това отношение не ми беше много приятно, но иначе човекът постъпи съвсем коректно. Плати ми добро обезщетение и написа страхотна препоръка, с която скоро се хванах на работа в Охайо при друг богаташ с още по-голяма автомобилна колекция.

— Чудесно. А сега още нещо. Разбрахме, че вечерта, преди да ви уволнят, Боби и мисис Батъл са се скарали в сградата за коли.

— О, Реми Батъл е страхотия. Казвам ви, тия двамата си бяха лика-прилика. Все едно да изправиш Годзила срещу Кинг Конг.

— Прав сте. Но знаете ли нещо за спора между двамата?

— Не. Вие откъде разбрахте?

— За съжаление не мога да ви кажа, поверително е.