— Аз открих тялото около два и половина следобед — каза Мишел. — Момчетата вероятно го бяха видели броени минути по-рано.

— Като се върнем назад — каза Кинг, — това означава, че трябва да е било захвърлено там не по-късно от два и половина след полунощ, ако е вярна преценката ти за дванайсетте часа на открито.

През цялото време Уилямс бе стоял на заден план, но сега пристъпи напред.

— Чудесна работа, Силвия — каза той. — Имаме късмет, че работиш в Райтсбърг.

Тя се усмихна леко на похвалата.

— Аутопсията не разкрива кой е извършил престъплението, освен ако убиецът не е оставил подходящ материал за изследване, например сперма, слюнка или урина. Тя дава отговор само на два въпроса: какво и как. — Силвия хвърли поглед към записките си и продължи: — Както казах, нямаше признаци за изнасилване, не открих наранявания на вагината и ректума, а жената не е раждала. Според мен тя е била на възраст около двайсет и пет години, с добро телосложение и в добро здравословно състояние, висока около сто шейсет и три сантиметра. Имала е силиконови имплантанти в гърдите и колаген в устните. Апендиксът й е отстранен по хирургичен път. Ще знаем повече след две седмици, когато получим резултатите от токсикологичния анализ. — Силвия посочи разрязания стомах на неизвестната. — Тод, пъпът й е пробит, вероятно за халка, макар че не открихме такава. Може би това ще помогне за идентифицирането.

— Благодаря. Ще проверя.

— Единственият полезен белег, който открих, беше това. — Силвия взе лупа, дръпна чаршафа от долната половина на тялото, повдигна единия крак и насочи увеличителното стъкло към вътрешната част на бедрото, съвсем близо до слабините. — Малко трудно е да се различи при това потъмняване на трупа, но тук има татуирана котка.

Мишел се вгледа в изображението, разположено толкова близо до половите органи на жената, после рязко вдигна глава.

— Не ми се иска да мисля каква е била целта.

— По дяволите — промърмори Уилямс и се изчерви.

— Да, знам — каза Силвия. — Не е много благовъзпитано, нали?

Кайл влезе в залата и тя извърна поглед към него.

— Вън чака още някакъв тип от полицията — съобщи асистентът. — Пита кой е главният тук.

— Тип от полицията? — Гласът на Силвия стана леко писклив. — Не можеш ли да кажеш полицейски служител? Да де, някакъв полицейски служител пита кой е главният тук.

— Би ли го поканил да дойде?

Устните на младежа се разтегнаха в злобна усмивка.

— Точно това направих. Полицейският служител отказа, без да обясни защо. Всъщност сега се сещам. Той май леко позеленя, като чу предложението.

— Ще изляза — каза Уилямс и изтича навън, следван от Кайл.

Пет минути по-късно Уилямс се върна заедно с нервен униформен полицай, когото представи с името Дан Кланси. Уилямс изглеждаше потресен.

— Изглежда, жертвата е идентифицирана по снимката, която разпространихме — каза той с леко треперещ глас, докато всички други го гледаха втренчено. — Доколкото разбирам, за кратко е работила в „Афродизиак“.

— „Афродизиак“? — възкликна Кинг.

Уилямс кимна.

— Като екзотична танцьорка. „Сценичното“ й име било Мургавото пламъче. Знам, звучи пошло. Истинското й име е Ронда Тайлър. — Той погледна листчето в ръката си. — Работила тук известно време, но напуснала, след като договорът изтекъл.

— Човекът, който е разпознал снимката, ще се съгласи ли да дойде и да я идентифицира? — попита Силвия. — Макар че не съм сигурна дали ще е възможно при това състояние на тялото. Но ако…

— Не се налага, Силвия — прекъсна я Уилямс.

— Защо? — изненада се тя.

— Казаха ни, че имала отличителен белег — отговори смутено Уилямс.

След миг Мишел проумя.

— Татуирана котка близо до…

Уилямс зяпна и кимна безмълвно.

— Кой е осигурил информацията? — попита Кинг.

— Управителката на „Афродизиак“. Лулу Оксли.

Кинг зяпна на свой ред.

— Лулу Оксли? Жената на Джуниър Дийвър?

— Да не би да познаваш и друга Лулу Оксли, Шон? — попита Уилямс.

— И аз я познавам — намеси се Силвия. — Не много добре, но посещавахме един и същ гинеколог.

— Това не е всичко — каза Уилямс. — Имаме вест от „Райтсбърг Газет“. Получили са писмо.

— Какво писмо? — нервно попита Мишел.

— Шифровано — отговори Тод Уилямс, пребледнял като платно. — С емблемата на „Зодиак“ върху плика.

Кинг придружи Уилямс до полицейския участък, за да погледне бележката, а Мишел остана със Силвия и полицай Кланси, за да се запознае с резултатите от аутопсията на Кани и Пембрук.

Докато пътуваха към участъка, Кинг позвъни в Сан Франциско на стария си приятел Бил Дженкинс. Когато обясни молбата си, приятелят му се изненада.

— За какво ти е това? — попита Дженкинс.

Кинг се озърна към Уилямс, после обясни:

— Водя лекции по наказателно право в общинския колеж.

— А, добре — каза Дженкинс. — След всички вълнения, които предизвика с партньорката си миналата година, помислих, че пак си се замесил в нещо подобно.

— Не, Райтсбърг отново си е същото тихо, сънливо южняшко градче.

— Ако някой ден решиш пак да се върнеш в играта, обади ми се.

— След колко време да разчитам на информацията? — попита Кинг.

— Имаш късмет — изкиска се Дженкинс. — Тази седмица класическите серийни убийци са специалитет на заведението. Трийсет минути. Само ми дай номер на факс и кредитна карта.

Кинг попита Уилямс за номера на факса в полицейския участък и го продиктува на приятеля си.

— Как ще се справиш толкова бързо? — попита той.

— Просто се обаждаш точно навреме. Най-сетне се наканихме да разчистим службата и миналата седмица изтеглихме това досие за архивиране. В него има копие от записките на учителя. Всъщност оная вечер взех да го прегледам, да си припомня старите времена. Точно това ще ти пратя — открития от него ключ за разшифроване на писмата.

Кинг му благодари и затвори телефона.

Когато стигнаха до участъка, Уилямс влезе, последван от Кинг.

Сега полицейският шеф беше на своя територия и държеше да го покаже. Той изрева на помощника, който го беше повикал, да донесе шифрованото писмо и грабна от секретарката си шишенце таблетки против главоболие. Докато Кинг и помощникът влизаха в кабинета му, Уилямс се тръшна на стола зад бюрото и глътна на сухо три хапчета. Преди да поеме от полицая листа и плика, той се навъси.

— И не ми казвай, че не са проверени за отпечатъци.

— Проверени са — увери го помощникът.

— Само че собственикът на „Газет“ Върджил Дайлс първоначално сметнал писмото за шега. Изобщо нямаше да научим за него, ако не ми бе позвънила една приятелка, която работи там. Веднага отидох да го взема, но не мога да разбера и дума.

— Върджил да не го е раздавал из цялата редакция, по дяволите? — ревна Уилямс.

— Нещо такова — нервно потвърди помощникът. — Вероятно са го докосвали доста хора. Помолих моята приятелка от вестника да си мълчи, но тя вече беше казала на няколко души, че според нея писмото е сериозно.

Грамадният юмрук на Уилямс се стовари върху бюрото с такава сила, че Кинг и помощникът трепнаха.

— Проклятие! Тая работа излиза извън контрол. Как, по дяволите, да се опазим от разгласяване, щом не можем да удържим под контрол дори хората в Райтсбърг?

— Нека да погледнем посланието — предложи Кинг. — За медиите ще мислим после.

Той се наведе над рамото на Уилямс, докато полицейският шеф разглеждаше плика. Печатът върху грижливо залепената марка беше местен, отпреди четири дни. Писмото бе адресирано с печатни букви до Върджил Дайлс от „Райтсбърг Газет“. В долния десен ъгъл на плика се виждаше кръгче, пресечено с две кръстосани линии. Мястото за обратен адрес беше празно.

— Няма кой знае какво — отбеляза Уилямс, докато разгъваше листа. — Може би някой експерт ще успее да отгатне нещо от изписването на буквите, залепването на марката и тъй нататък, но аз определено не ги разбирам тия неща.