Девойката вече беше гола, а бельото и роклята й лежаха грижливо сгънати до обувките на задната седалка. Младежът трескаво се мъчеше да изхлузи ризата над главата си, докато момичето разкопчаваше панталоните му; теснотията усложняваше тази задача. Най-сетне ризата поддаде и приблизително по същото време панталоните бяха смъкнати от задъханата млада дама, за която очевидно търпението не представляваше добродетел при дадените обстоятелства.

След като си сложи презерватив, младежът се измести към средата на предната седалка, а приятелката му го възседна с лице към него. Прозорците на купето започваха да се замъгляват. Младежът се загледа над рамото на момичето през предното стъкло, после дишането му се ускори и той затвори очи. Беше му за пръв път, но партньорката му изглеждаше доста по-опитна. Мечтаеше за този миг поне от две години, докато напорът на хормоните се засилваше до непоносима степен. Той се усмихна, докато момичето стенеше и се люшкаше върху него.

После отвори очи и престана да се усмихва.

Силуетът с черната качулка го гледаше втренчено през запотеното предно стъкло. Като през мъгла видя как пушката се надига. Понечи да отметне момичето настрани, разчитайки инстинктивно да подкара колата и да избяга. Но не успя. Стъклото избухна навътре. Ударът на едрите сачми повали партньорката му върху него, но тялото й го защити. Главата на момичето се стовари върху носа му и той едва не загуби съзнание. Облян в кръв, но все още без сериозна рана, младежът притисна мъртвото тяло към гърдите си като малко дете, вярващо, че вълшебното одеяло ще го защити от нощните страшилища. Искаше да изкрещи, но не можеше. Най-сетне пусна момичето и се плъзна зад волана. Движенията му бяха тромави, умът му замъглен. Не осъзнаваше, че страда от тежък шок, че бързото вдигане и падане на кръвното налягане подлага тялото му на натоварвания, за каквито не е създадено.

Посегна да завърти ключа на таблото, когато лявата врата се отвори и той отново зърна черната качулка. Пред безпомощния му поглед цевта на пушката се завъртя насреща като най-смъртоносната змия на света. Младежът започна да умолява, после се разплака. От разбития му нос шуртеше кръв. Отдръпна се назад от убиеца, докато се блъсна в трупа на момичето.

— Моля ви! — изхленчи той. — Не, господи, не!

Деветте едри сачми го улучиха в черепа със силата на огромен чук и той рухна до мъртвото момиче. Макар че отзад бе станало на пихтия, отпред тялото й изглеждаше незасегнато. Ако я видеше просната по гръб, човек трудно би определил как е убита. Причината за смъртта на приятеля й беше далеч по-очевидна — той просто нямаше лице.

Убиецът подпря пушката от дясната страна на колата, отвори вратата и посегна навътре. Сложи часовник върху китката на младежа и намести ръката му върху таблото, после я заклещи между таблото и вратата. След това се зае с часовника на момичето. Свали от пръста й евтин аметистов пръстен и го прибра в джоба си. От врата на младежа взе медальон с лика на свети Кристофър и също го пъхна в джоба си.

Накрая изрече над трупа на момчето:

— Съжалявам. Не носиш лична вина, но си част от първородния грях. Не умираш напразно. Ти помогна да се поправи една отдавнашна злина. Нека това да те утеши.

Не си направи труда да се помоли над момичето. Извади от джоба си един предмет и го остави на пода, затвори вратата и се отдалечи с тежка стъпка. Дъждът нахлуваше през разбитото предно стъкло и обливаше двамата мъртви голи младежи, които сякаш се вкопчваха един в друг.

На пода лежеше предметът, оставен от убиеца.

Кучешка каишка.

Полицейският шеф Уилямс бе наминал да посети кантората на „Кинг и Максуел“ в двуетажна тухлена сграда, разположена в малкия, но изискан център на Райтсбърг. По-рано в същите помещения се намираше адвокатската кантора на Кинг. Полицаят седеше с шапка в скута и разказваше за зловещото двойно убийство. Лицето му беше обтегнато от тревога, а очите подпухнали.

— Напуснах полицията в Норфък, за да си нямам работа с подобни гадости — започна Уилямс. — Бившата ми жена ме накара да се преселим тук заради спокойствието и тишината. Как само сбърка тая жена, дявол да я вземе! Нищо чудно, че се разведохме.

Кинг му подаде чаша кафе и се настани отсреща, а Мишел остана да седи на ръба на коженото канапе.

— Чакай само вестниците да надушат тази история. Горката Силвия… Едва беше приключила с аутопсията на онова момиче, а сега се налага да прави още две.

— Кои са убитите? — попита Кинг.

— Ученици от тукашната гимназия — Стив Кани и Джанис Пембрук. Тя е простреляна в гърба; него са го гръмнали право в лицето. С едри сачми. Когато отворих вратата на онази кола, стомахът ми се преобърна. По дяволите, сигурно ще ги сънувам месеци наред.

— Няма ли свидетели?

— Не, доколкото знаем. Нощта беше дъждовна. Единствените следи са от тяхната кола.

Мишел наостри уши.

— Да, беше дъждовно. Ако не сте открили следи от гуми, убиецът трябва да е дошъл до колата пеш. Не намерихте ли стъпки?

— Почти всичко беше отмито. На пода на колата имаше два пръста кървава вода. Стив Кани беше едно от най-търсените хлапета в гимназията, футболна звезда и тъй нататък.

— А момичето? — попита Мишел.

Уилямс се поколеба.

— На Джанис Пембрук й се носеше славата в момчешките кръгове.

— Че е… достъпна? — попита Кинг.

— Да.

— Взето ли е нещо? Може ли да е било грабеж?

— Едва ли, макар че липсват два предмета: евтин пръстен, който обикновено е носела Пембрук, и медальонът на Кани с лика на свети Кристофър. Не знаем дали убиецът ги е взел.

— Ти каза, че Силвия е приключила с аутопсиите. Предполагам, че си присъствал.

Уилямс се смути.

— Имах малък проблем, докато течеше аутопсията на неизвестната жертва, а за другите две бях зает. Чакам доклада на Силвия — бързо добави той. — В участъка нямаме специалист по убийствата, затова реших, че не би било зле да дойда и да се посъветвам с вас.

— Някакви улики? — попита Мишел.

— От първото убийство — никакви. И все още не сме установили самоличността на убитата, макар че успяхме да свалим отпечатъци и сега ги проверяваме. Освен това направихме компютърна възстановка на лицето и я разпратихме навсякъде.

— Има ли основания да се смята, че убийствата са свързани? — попита Мишел.

Уилямс поклати глава.

— Това с Пембрук и Кани сигурно ще излезе някаква любовна история. Днешните хлапета убиват човек, без да им мигне окото. С тия боклуци, дето ги гледат по телевизията…

Кинг хвърли многозначителен поглед към Мишел, после каза:

— При първото престъпление убиецът е подмамил жената в гората или я е принудил да дойде с него. Или пък я е убил другаде и е пренесъл трупа в гората.

Мишел кимна.

— Ако е второто, трябва да е силен мъж. При убийството на младежите може да ги е проследил дотам или да е дебнел около скалите.

— Е, онова място се знае като терен за любовни похождения, ако още го наричат така — каза Уилямс. — И двете жертви бяха голи. Затова смятам, че може да е работа на някой ревнив хлапак, зарязан от Пембрук. С непознатата от гората ще е по-сложно. Там вече ще ми трябва вашата помощ.

Кинг кимна замислено и помълча, после каза:

— Ти забеляза ли наистина часовника на първата убита, Тод?

— Е, стори ми се малко масивен за жена.

— Силвия казва, че ръката с часовника е била подпряна нарочно.

— Не може да бъде сигурна.

— Видях, че часовникът е нагласен на един часа — продължи Кинг.

— Да, но беше спрял или пък е бил спрян.

Кинг се озърна към Мишел.

— Забеляза ли марката на часовника?

Уилямс го изгледа с любопитство.

— Марката на часовника ли?

— Беше „Зодиак“ — кръг с две пресечени линии.

Уилямс едва не разля кафето си.

— „Зодиак“!

Кинг кимна.

— Освен това е мъжки часовник. Мисля, че убиецът го е сложил на жертвата.