По лицето на Сали се изписа лека досада.

— Да, ходеше.

Кинг зачака с интерес дали Сали ще добави нещо.

— Тя е страхотна ездачка. Е, не я бива много в чистенето, грижите за конете и отношенията с хората, дето не са се родили със сребърна лъжичка в устата…

Сали изведнъж сякаш се стресна от приказките си.

— Не се бой, Сали — успокои я Кинг. — Знам много добре какво имаш предвид. — Той помълча и добави: — А мисис Батъл язди ли?

— Тук съм от пет години и нито веднъж не се е качвала на кон. — Сали се подпря на греблото. — Видях ви, като пристигахте. На гости ли бяхте?

Кинг й обясни защо са дошли и лицето на Сали помръкна. Тя хвърли боязлив поглед към голямата къща.

— Нищо не знам за това.

— В такъв случай предполагам, че през цялото време си била в къщата за прислугата заедно с Мейсън и останалите?

— Точно така — потвърди Сали. — Лягам си рано. Работата ми почва още в зори.

— Не се и съмнявам. Е, ако все пак си спомниш нещо, обади ми се.

Кинг й подаде визитната си картичка. Тя дори не я погледна.

— Нищо не знам, Шон, наистина нищо.

— Добре. Виждала ли си наоколо Джуниър Дийвър?

Сали се поколеба, после каза:

— На два-три пъти. Когато работеше тук.

— Разговаряла ли си с него?

— Може би веднъж — колебливо отвърна тя.

— Е, желая ти приятен ден, Сали.

Потеглиха. Кинг хвърли поглед към отражението на Сали в огледалото. Изглеждаше много притеснена.

— Крие нещо от нас — каза Мишел.

— Така е — съгласи се Кинг.

— А сега накъде?

Кинг посочи голямата къща отвъд дъсчената ограда.

— Още двама от рода Батъл и приключваме за днес — обяви той.

— Значи тук са държали каретите — каза Мишел, след като слезе от колата и се загледа в червената тухлена сграда, заемаща площ от около четиристотин и петдесет квадратни метра. — Очаквах да е нещо по-голямо — иронично добави тя.

— Сигурно зависи от размера на каретата. — Кинг се озърна към новичкото сребристо волво, паркирано на двора. — Това е колата на Еди.

— Ти да не си ясновидец?

— Не, но на задната седалка виждам съвсем ясно художнически статив и униформа на войник от Конфедерацията.

След като позвъниха, Еди Батъл отвори вратата и ги покани да влязат. Беше едър, мускулест мъж, висок към метър и осемдесет и пет, с тегло около сто килограма. Имаше буйна, гъста черна коса и поразително сини очи, а лицето му беше волево и загрубяло от слънцето. Косата идваше от баща му; устата и очите бе наследил от майка си. Но в държането му не се долавяше и следа от нейната строга и хладна сдържаност; всъщност от него лъхаше заразително хлапашко веселие. Приличаше на красив, леко застарял калифорнийски сърфист.

Той се ръкува с тях и ги настани в хола. Мускулестите му ръце, покрити с изпъкнали вени, бяха зацапани с боя. На краката си носеше кавалерийски ботуши, в които бе затъкнал избелелите си джинси. По бялата му работна риза имаше няколко дупки и много петна от боя; освен това беше небръснат. По нищо не приличаше на богаташки син.

Той се изкиска, когато забеляза, че Мишел го гледа в краката.

— Миналата седмица ме убиха при една злополучна атака срещу укрепена северняшка позиция в Мерилънд. Не исках да умра бос, а сега май не ми достига сила да се събуя. Горката Доротея много се дразни.

Мишел се усмихна, а Кинг каза:

— Вероятно се питате защо сме тук.

— Ни най-малко. Майка ми позвъни преди няколко минути. За жалост не мога да споделя нищо особено. По време на обира не си бяхме у дома. Доротея беше в Ричмънд на конференция по продажбите на недвижими имоти. Аз пък водих два дни свирепи сражения край Апоматокс, а после потеглих право към Тенеси, за да хвана ранното утро над Смоуки Маунтинс. Рисувах пейзаж — поясни Еди.

— Изтощителна програма — отбеляза Мишел.

— Не чак толкова. Трябва само да яздя насам — натам, да се преструвам на войник и да се плескам с боя. Останал съм си хлапак по душа. Мисля, че родителите ми страдат, като виждат какво излезе от мен, но аз съм добър художник, макар че никога няма да стана велик. А през почивните дни си играя на война. Много добре знам, че съм галеник на съдбата. Точно затова се мъча да бъда скромен и самокритичен. Откровено казано, имам много причини за скромност и самокритичност.

Той пак се усмихна, разкривайки тъй съвършени по форма и цвят зъби, че Мишел реши, че всички са с изкуствени коронки.

— Много откровено говорите за себе си — каза тя.

— Вижте, аз съм син на баснословно богати родители и никога не ми се е налагало да си изкарвам хляба. Не виря нос и когато върша нещо, върша го както трябва. Вие обаче не сте дошли да говорим за мен. Хайде, задавайте въпросите.

— Виждали ли сте някога Джуниър Дийвър наоколо? — попита Кинг.

— Разбира се, той често работеше за родителите ми, понякога вършеше едно — друго за мен и Доротея и никога не ни е създавал неприятности. Тъкмо затова не мога да проумея обира. Той припечелваше добре от нашето семейство, но може да не му е било достатъчно. Както чух, имало много улики, доказващи връзката на Джуниър с престъплението.

— Може би твърде много — отвърна Кинг.

Еди го погледна съсредоточено.

— Разбирам ви. Аз самият май не се замислих много около случая. Напоследък бяхме доста заети със семейни въпроси.

— Да. Съжаляваме за баща ви.

— Странно. Винаги съм вярвал, че ще надживее всички ни. И да знаете, все още не е изключено. Той има навика да постига своето.

Настана кратко мълчание, после Кинг каза:

— Въпросът може да ви се стори малко неудобен, но все пак трябва да го задам.

— Е, цялата ситуация е малко неудобна, тъй че говорете направо.

— Оказа се, че баща ви е имал в гардероба си тайно отделение, от което са взети разни неща. Майка ви не е знаела за тайника, а следователно и за съдържанието му. Вие знаехте ли?

— Не. За пръв път чувам между родителите ми да е имало тайни.

— И все пак са спели в отделни стаи — рязко се намеси Мишел.

Слънчевата усмивка на Еди помръкна.

— Това си е тяхна работа. Не означава, че не се обичаха или че не спяха заедно. Татко пушеше пури и харесваше спалнята му да е подредена по определен начин. Мама не понася пурите и предпочита съвсем друга подредба. Къщата е голяма и могат да правят в нея каквото си искат, по дяволите.

Кинг кимна смутено.

— Казах ви, че темата е неудобна.

Еди изглеждаше готов отново да изругае, но явно потисна гнева си.

— Не знаех, че татко е имал тайно отделение. Но пък и не съм негов довереник.

— А има ли изобщо човек, на когото да се доверява напълно? Може би Савана?

— Савана? Не, на ваше място изобщо бих задраскал сестричката си като източник на вътрешна информация. Навярно защото дълго време е била в колежа — подсказа Мишел.

— Да, беше откъсната от семейството, и то далеч преди да постъпи в колеж.

— Изглежда, двамата с нея не сте много близки — каза Мишел.

Еди сви рамене.

— Всъщност никой няма вина за това. Аз съм почти двойно по-възрастен от нея и нямаме нищо общо. Когато тя се роди, аз вече учех в колеж.

— Майка ви спомена какво сте преживели тогава — каза Кинг.

Еди заговори бавно:

— Честно казано, останал ми е само смътен спомен. Така и не видях кой ме отвлече, докато не ми показаха трупа му. — Той въздъхна дълбоко. — Извадих невероятен късмет. Когато се върнах, нашите бяха толкова щастливи, че заченаха Савана. Или поне така се разказва в семейството.

— Майка ви казва, че Чип Бейли станал семеен приятел.

— Той ми спаси живота. Това с нищо не може да се изплати.

Кинг се озърна към Мишел.

— Напълно ви разбирам.

Чуха шум от автомобилен двигател. След малко колата изскърца и спря край предната врата.

— Това трябва да е Доротея — каза Еди. — Тя не обича да си губи времето.

Мишел надникна през прозореца и видя големия черен автомобил. Жената, която слезе от него, беше облечена в къса и прилепнала черна рокля, черни обувки и черни чорапи — всичко това в тон с цвета на косата й. Тя свали слънчевите си очила, озърна се рязко към колата на Кинг, после тръгна към вратата.