— И двамата си имахме причини, но те не са свързани със смъртта му.

— Извинявайте, но това ще решим ние. Отговорете, ако обичате.

— Извинявайте, но предпочитам да се въздържа — отвърна язвително Кани.

— Е, ваша воля. Нека повторим каквото казахте досега. Между вас и сина ви са съществували открито враждебни отношения. Навярно сте били разстроен, че се среща с някаква уличница, както я нарекохте, и ви е измъчвала тревога, че по някое време ще се наложи да плащате за дете. А после Стив и онази „уличница“ биват застреляни. Случайно да притежавате пушка, сър?

Кани скочи и в бледото му лице изведнъж нахлу кръв.

— Какво намеквате, дявол да ви вземе? Как смеете! Вие изопачавате думите ми.

Кинг не трепна.

— Не. Просто излагам нещата така, както би ги формулирал всеки опитен прокурор. Казаното дотук ви превръща в заподозрян за смъртта на вашия син. Сигурен съм, че са ви питали къде бяхте по време на убийството. Ще ви помоля да повторите и пред нас.

— Бях си у дома. Спях.

— Сам?

— Да!

— Значи нямате алиби — отбеляза Кинг и погледна Мишел. — Е, да вървим да докладваме. Поне открихме нова линия за разследване, с която да се заеме ФБР. — Той отново се завъртя към Кани. — Сигурен съм, че от Бюрото ще ви се обадят. Моля, не планирайте пътувания извън града в близко време.

Понечи да се надигне, но отново пребледнелият Кани го спря.

— Чакайте малко, само малко, по дяволите. Нямам нищо общо с убийството на Стив.

— При цялото ми уважение, мистър Кани, досега не съм срещал убиец, който да твърди обратното — отвърна Кинг.

Под въпросителния поглед на Кинг високият мъж свиваше и разпускаше юмруци. Накрая отново седна. След минута мълчание, през която сякаш търсеше най-подходящите думи, той каза:

— Стив беше син изцяло на майка си. Обожаваше я, прекланяше се пред нея. Когато тя почина, обвини мен.

— Не си спомням от какво точно почина — каза Кинг.

Домакинът нервно потри длани.

— Умря при автомобилна злополука преди повече от три години. Колата й изхвръкна от пътя и падна в дълбоко дере. Загинала е на място.

— Как може синът ви да обвинява вас? — заинтересува се Мишел.

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева изведнъж Кани, после се успокои също тъй бързо. — Съжалявам. Както сами разбирате, много ми е трудно. — Тримата помълчаха. — Било е… по всичко личи, че е станало под влиянието на алкохола — изрече най-сетне Кани със съвсем тих глас.

— Съпругата ви е била пияна по време на катастрофата?

— Така изглежда. Беше изненадващо, защото тя никога не е пила сериозно.

— И бракът ви беше щастлив? — попита Мишел.

— Брак като брак — отговори сдържано Кани.

— В смисъл? — настоя Мишел.

— В смисъл, че имаше и добри, и лоши времена.

В този момент на вратата се появи икономката и каза на Кани, че го търсят по телефона. Той се извини и излезе.

Мишел се обърна към партньора си.

— Смяташ ли, че има нещо общо със смъртта на жена си?

— Не е изключено.

— Той определено крие нещо. А дали не е убил сина си?

— „Син“. Интересна дума.

Тя го изгледа с недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че Кани нито веднъж не го нарече свой син. Само Стив.

— Вярно. Не е изключено да има съвсем просто обяснение. Стив е бил почти мъж, а отношенията им са били обтегнати.

— Не. Смятам, че може би той сам ни даде отговора.

— Добре, Шон. Говори.

— Той обясняваше защо отношенията им се влошили. Каза, че Стив го обвинявал за смъртта на майка си.

— И какво?

— Точно преди това каза… — Кинг извади бележника си и зачете: „Стив беше син изцяло на майка си.“

— Да, в смисъл, че я е предпочитал пред баща си.

— Или, ако го вземем по-буквално, че тя е била негова майка…

Кинг млъкна и се втренчи в Мишел. Тя изведнъж проумя.

— А Роджър Кани не е бил негов баща.

Навън двигателят на пикапа заработи. Мъжът беше чул каквото му трябваше. Време бе да пристъпи към действие. Но първо трябваше да подготви почвата.

Кайл Монтгомъри все още не бе получил отговор на писмото си. Преди известно време беше наел пощенска кутия, която посочи като адрес за отговор. Изпрати писмото анонимно, разбира се. Текстът прикриваше — много хитроумно според него — факта, че всъщност не знаеше почти нищо. Разчиташе на нечистата съвест на получателя, за да изкопчи нещо важно, което за него означаваше нещо с материална стойност. И все пак започваше да се чуди дали не е сбъркал. Е, и така да беше, нямаше страшно. Поне според него.

Сега пътуваше към „Афродизиак“ с поредната доставка за своята „клиентка“. Не му се наложи да тегли наново от аптеката, защото предния път съобразително бе взел по-големи количества. Нямаше смисъл да рискува излишно.

Спря на препълнения паркинг и влезе вътре. Не забеляза как зад него спря друга кола. Унесен в мисли за идващото богатство, Кайл изобщо не бе усетил, че го следят още от жилището му.

По навик спря за няколко минути да погледа танцьорките на пилона. Една от тях особено му допадаше — не че би имал някакъв шанс с нея. Не беше хубавец и което бе по-важно, не разполагаше с такива пари, каквито искаха момичетата за по-специални услуги.

Качи се горе и тъкмо се канеше да мине зад червената завеса, когато до него изникна някаква жена. Изглеждаше изтощена и едва се държеше на крака.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Имам среща — нервно отвърна той. — Чакат ме.

— Тъй ли? — изфъфли жената. Очевидно беше пияна. — А имаш ли някакъв документ?

— Документ? Че защо? Нито пия, нито зяпам момичетата. И приличам ли на малолетен? Или не си забелязала прошарените косми в брадичката ми?

— Недей да се правиш на хитър, че моментално те изригвам оттук.

— Вижте, госпожо, има ли някакъв проблем? — попита Кайл с по-любезен тон. — Идвал съм тук и преди — добави той.

— Знам, виждала съм те — каза жената.

— Често ли идвате? — нервно попита Кайл. Изведнъж бе осъзнал, че не е много добре да си спечели репутацията на постоянен посетител.

— Всеки ден — отвърна Лулу Оксли. Тя махна с ръка към червената завеса. — Хайде, изчезвай, хитрецо.

И Лулу се затътри надолу по стъпалата, докато Кайл се шмугна зад завесата.

Той почука на същата врата и чу познатия отговор. Влезе. Жената лежеше, завита с одеяло. В стаята беше толкова тъмно, че едва успя да види дори това.

Кайл размаха найлоновата торбичка.

— Заповядай.

Жената метна нещо към него. Той протегна ръка, но пропусна и предметът падна на пода. Вдигна го. Десет навити банкноти по сто долара, пристегнати с ластиче. Остави пликчето на масата, спря там и нервно се вгледа в непознатата. След като минаха няколко секунди, без тя да каже нещо, Кайл понечи да си тръгне. Спря, когато чу как пружините на леглото изскърцаха и в стаята просветля. Присвил очи, той се озърна и я видя да се задава към него. Беше с шала и тъмните очила, а одеялото бе омотано около нея. Когато се приближи, той видя, че е боса и с голи рамене.

На крачка от него тя пусна одеялото. Носеше черен дантелен колан, черни чорапи и сутиен, нищо повече. Кайл се задъха и усети как се напряга до последното мускулче. Тялото й беше поразително, с плосък корем, заоблени бедра и едри гърди, напиращи изпод тънката черна материя. Обзе го желание да смъкне и малкото, което закриваше тази великолепна фигура.

Сякаш усетила прозрачните му мисли, жената посегна назад, разкопча кукичките и сутиенът падна. Гърдите й изхвръкнаха на свобода.

Кайл изстена и една не се свлече на колене. Без съмнение това бе най-великата вечер в неговия живот.

Жената посегна, сякаш за да го докосне, но вместо това само взе пликчето, вдигна одеялото и отново се омота в него.

Кайл пристъпи напред.

— Недей, скъпа — каза той с най-тарикатския тон, на който бе способен. — Само ще пречи.

Не бе и мечтал да притежава подобна жена. Хиляда долара, а отгоре на всичко безплатно чукане. Има ли нещо по-хубаво? Протегна ръце да я прегърне, но тя го отблъсна с изненадваща сила.