Остани с мен, Шон. Остани с мен. Още не ти е времето. Не е. Вярвай ми.

И най-сетне Мишел усети промяна. Гърдите на Кинг започнаха да се издигат и спадат по-силно и по-равномерно; пурпурният цвят на лицето му взе да избледнява. Тя изтича да вземе вода от каютата и напръска лицето му. Къде беше линейката? Вече трябваше да е тук. В състоянието му имаше подобрение, но можеше отново да се влоши всеки момент. А ако острият недостиг на кислород бе траял по-дълго, можеше ли да има мозъчни увреждания? Тя рязко прогони тази тревожна мисъл.

Когато изсипа последните капки вода върху лицето на Кинг и се изправи да донесе още, тя наведе очи и застина. Лазерната точка блестеше между гърдите й, точно над сърцето.

Мишел не се поколеба — най-вече защото й бе омръзнало да си играе на криеница с убиец, който вечно водеше с една крачка. Освен това бе бясна, че го изтърва предишния път, когато загина Джуниър. С шеметна бързина тя отскочи настрани, като в движение измъкна пистолета си и стреля. Изпразни целия пълнител, разпращайки куршумите на широка площ, за да улучи — поне така се надяваше — човека, който бе отнел живота на толкова много хора.

Претърколи се, после приклекна зад плътния парапет на шлепа, изхвърли използвания пълнител и зареди нов. С бързо дръпване вкара патрон в цевта и надникна над парапета. Тогава чу звука на тичащи нозе. Канеше се да побегне след убиеца, но в този момент Кинг изстена шумно. След миг тя се озова до него, забравила за престъпника. Кинг дишаше задавено и се мъчеше да седне. Малко по-късно той повърна. Мишел натопи парче плат във водата, избърса лицето му и го прегърна с всичка сила.

— Отпусни се, Шон, отпусни се, всичко е наред. Аз съм тук.

Опита се да удържи сълзите — този път сълзи от щастие. Накрая реши да ги остави да се стичат по бузите й. Искаше й се да закрещи от радост, докато притискаше Кинг към гърдите си.

— Какво стана? — простена той. — Какво стана, по дяволите?

— Стой спокойно. Линейката скоро ще дойде.

Докато Мишел държеше главата му в скута си, той бавно фокусира поглед към нея.

— Добре ли си?

Едва сега тя осъзна, че е ранена. Не заради болката, поне не отначало; просто видя кръвта, която се стичаше по ръката й. Опипа дупката от куршума в ръкава на блузата си. Само драскотина, помисли си тя. Куршумът не беше заседнал, поне така й се струваше. Тя откъсна долната част от ръкава и се превърза, за да спре кръвта.

— Мишел, ти добре ли си? — повтори Кинг по-тревожно, макар че беше затворил очи.

— Нищо ми няма — излъга тя.

— Някой е запушил отдушниците на отоплителната ти система, Шон — каза Тод Уилямс в болницата малко по-късно. Беше дошъл заедно с двама от помощниците си и Силвия. — Изгорелите газове са се връщали в каютата. Имаш късмет, че Мишел е дошла навреме.

— Без малко да те изпуснем — каза тя, опипвайки ранената си ръка, закачена с превръзка за врата.

От леглото Кинг присви очи към нея.

— Ти каза, че си добре — промърмори недоволно той. — Според мен огнестрелните рани не спадат към това определение.

— Беше само драскотина.

— Не съвсем, Мишел — каза Силвия. — Раната е от вътрешната страна на ръката ти. Само още два сантиметра, и куршумът щеше да улучи гръдния кош с далеч по-тежки последици.

Мишел отхвърли със свиване на раменете тази мрачна прогноза и попита:

— Някой откри ли куршума или стрелеца?

— Нито едното, нито другото — отвърна Уилямс. — Куршумът вероятно е в езерото. А стрелецът… дявол го знае.

— Е, всяко зло за добро — каза Кинг. Всички се завъртяха към него. — Щом убиецът е поискал да се отърве от мен, значи сме по петите му.

— Във всеки случай няма да го хванем, докато аз стоя тук — заяви Уилямс.

След като той си тръгна, Силвия каза на Кинг:

— Не бива да се връщаш на шлепа. Можеш да се настаниш при мен. Има много място.

Мишел стана и отсече категорично:

— Ще се настани в моята къща. Така ще мога да го държа под око.

Кинг смутено гледаше двете жени.

— Тя е права, Силвия. Ти имаш много работа. Не можеш да седиш и да се грижиш за мен, още повече, че вече се чувствам добре.

Мишел поклати глава.

— Чу какво каза докторът, Шон. Няколко дни не бива да се претоварваш.

— Именно — подкрепи я Силвия. — Напомпаха те с кислород и сега може да се чувстваш добре, но тялото ти е преживяло шок и ако го претовариш, моментално ще се озовеш пак тук. — Тя погледна Мишел. — Е, пази го… пази и себе си.

— Ще се справя, благодаря.

Силвия прегърна Кинг, прошепна му нещо и си тръгна.

— Какво ти каза? — попита Мишел.

— Нямам ли право на тайни?

— Не и от мен. Току-що ти спасих живота. И не за пръв път.

Кинг въздъхна.

— Добре. Каза повече да не я плаша така.

— Само това ли?

— Съжалявам, ако съм те разочаровал. Ти какво очакваше — да ми се закълне във вечна любов ли? За тия неща трябва време. Поне три посещения на ресторант, едно кино и доста прегръдки. Поне така съм чувал.

— Хитрец! Личи си, че почваш да се възстановяваш.

— А сега може ли да се измъкнем оттук?

— Искат да те задържат за наблюдение.

— Дявол да го вземе, трябва ми само чист въздух, а той липсва в болниците.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Ще минем през шлепа, за да си вземеш това-онова.

— Можеш ли да караш с тази ръка?

— Мога дори и да стрелям. Както е тръгнало, може да ни потрябват и двете умения.

Един час по-късно, докато потегляха от паркинга с тойотата на Мишел, Кинг промърмори недоволно:

— Е, поне този път не ми взривиха дома.

— Възхищавам се на способността ти да намираш нещо добро във всяка ситуация.

— Сега ме чака само едно предизвикателство.

Мишел го погледна с недоумяващо изражение.

— Какво?

— Да оцелея в твоята къща.

Навън едва започваше да се развиделява, когато Сали Уейнрайт стана от леглото, за да започне всекидневната работа. Трябваше да нахрани конете, да ги почисти и да ги изведе на разходка. Да изрине отделенията, да излъска юздите и седлата и да отметне още цял куп задачи, с които денят отлиташе неусетно. Винаги ставаше първа и обикновено първа си лягаше; тази сутрин обаче се движеше по-бавно след снощното късно лягане. Страхуваше се от последствията въпреки уверенията на Шон Кинг. И все пак, както казваше той, бе постъпила правилно. Поне всички щяха да узнаят, че Джуниър е невинен.

Тя се облече, излезе в свежото утро и с бързи, широки крачки се отправи към конюшнята. Приближи се до отделението на първия кон — онзи, който от известно време се мъчеше да опитоми. Запита се колко ли още й остава да работи тук. Само Савана и Еди яздеха, а ако Савана заминеше за дълго, би ли имало необходимост от коне и конюшня? Може би си струваше да напусне, без да изчаква. Твърде много смърт и беди се бяха струпали напоследък. Само като си помислеше за това, и я побиваха тръпки.

Назъбеният нож преряза шията й като бръснач, разкъсвайки сънните артерии и вратните вени. Острието навлезе тъй дълбоко, че проникна дори в гръбначния мозък по сърповидния си път от ухо до ухо. Тя се задави, направи усилие да проговори, усети как кръвта бликна отпред по ризата й, изтичайки далеч по-бързо, отколкото сърцето успяваше да я изтласка. Свлече се на колене, после рухна по очи. Зашеметеният мозък на Сали Уейнрайт осъзна, че я убиват само миг преди да настъпи смъртта.

Убиецът взе греблото и преобърна Сали по гръб. Тя гледаше втренчено, но, разбира се, вече не виждаше нищо. Греблото се стовари право върху лицето й, разбивайки носа. Нов удар раздра едната й буза; трети строши лявата очна кухина. Когато градушката от удари спря, дори майката на Сали не би разпознала собствената си дъщеря.

Греблото и ножът тупнаха на земята, но убиецът продължаваше да стои над трупа. По лицето му бе изписана яростна ненавист към мъртвата жена. След малко Сали остана сама в смъртта си сред окървавената слама. Не се чуваше друг звук освен тропота на коня, който блъскаше вратата на отделението, в нетърпеливо очакване на утринната езда.