— А после изтича в дома на брат си? — намеси се Мишел. Савана кимна. — Доротея отвори вратата. Как ти се стори?

— Всъщност не помня. Бях в истерия. Спомням си как тя се качи да доведе Еди, но не успя да го събуди. После настана истински ад. Аз стоях до вратата през цялото време. Не смеех да мръдна. Когато дойдоха да изнесат Еди, аз изтичах в стаята си и се завих презглава.

Тя остави чашата, седна на кея и потопи крака във водата.

Кинг я гледаше с любопитство. Дявол да го вземе, какво ли се въртеше из мозъка му и чакаше да бъде разгадано? Най-сетне той раздразнено тръсна глава. Просто не можеше да се сети.

— Майка ти у дома ли е? — попита той.

— Не, излезе. Имала някаква работа с адвокатите и изпълнителя на завещанието.

— Ще възразиш ли, ако те помоля да огледаме още веднъж гардеробите на родителите ти?

Тя се извъртя и срещна очите му.

— Мислех, че вече сте ги огледали.

— От повторна проверка няма вреда. Може дори да помогне.

Качиха се в електрокарчето, с което бе пристигнала Савана, и потеглиха към къщата. Савана ги въведе през задната врата и заедно се изкачиха на третия етаж.

— Все повтарям на мама, че ако и занапред ще живее тук, трябва да монтира асансьор.

— Изкачването по стълби е добра тренировка — подхвърли Мишел.

— Не я слушай — каза Кинг. — Сложете си асансьор.

Савана отвори спалнята на майка си и застина на прага.

— О — възкликна тя. — Какво правиш тук?

Кинг мина край нея и изгледа подозрително Мейсън. Икономът остана невъзмутим.

— Просто почиствах стаята на майка ти, Савана. Камериерките рядко си вършат работата както трябва. — Той се вгледа в Кинг и Мишел също тъй подозрително. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами… — смути се Савана и захапа долната си устна.

— Мокриш килима — каза Мейсън.

— Плувахме в езерото — обясни Мишел.

— Хубав ден за плуване — отвърна икономът и продължи да ги гледа въпросително.

— Дошли сме да погледнем още веднъж гардероба на Реми, Мейсън — каза Кинг. — В интерес на разследването.

— Останах с впечатлението, че след като мистър Дийвър е мъртъв, вече не се води разследване.

— Звучи логично, нали — каза любезно Кинг. — Само че не е така.

Мейсън се обърна към Савана.

— Поиска ли разрешение от майка си?

Кинг отговори вместо нея:

— Тя вече веднъж лично ни позволи, Мейсън. Не виждам какво може да има против.

— Предпочитам да съм сигурен в тия неща, Шон.

— Разбираш ли, тъй като знаем, че Джуниър не е извършил обира, а Реми се сприятели с неговата вдовица, трябва да открием чие дело е кражбата. Естествено, най-вече в интерес на Реми. Но ако искаш да я потърсиш по телефона и да й досаждаш, докато обсъжда завещанието с адвокатите, нямам нищо против. Ще изчакаме тук.

Кинг усети, че Мейсън обмисля всички „за“ и „против“. Накрая икономът сви рамене.

— Не виждам кому би попречило. Само гледайте да не разхвърляте. Мисис Батъл е много взискателна.

— Да, така е — съгласи се Кинг.

Щом Мейсън излезе, те веднага отвориха гардероба на Реми и изследваха най-внимателно тайното чекмедже, но не откриха нищо.

— Може да ви провърви в стаята на татко — каза Савана.

Преди да я последва, Кинг спря да погледне няколко снимки върху полицата срещу леглото на Реми. Савана застана до него.

— Тук съм на дванайсет, дебела и грозна. Господи, още усещам скобите върху зъбите си.

Кинг взе друга, по-стара снимка на две бебета. Савана посочи с пръст.

— Това са Еди и Боби — младши. Не съм го виждала, разбира се; той е умрял, преди да се родя. Не, сбърках, Еди е отляво, а Боби — младши отдясно. — Тя продължи да се колебае. — Ама че работа, да не познавам собствената си плът и кръв.

— Е, били са близнаци — каза Кинг и върна снимката на 1 място.

Минаха в стаята на Боби, но и там нямаха успех, поне отначало. Но когато огледа чекмеджето сантиметър по сантиметър, Кинг изведнъж трепна.

— Можеш ли да ми донесеш фенерче? — обърна се той към Савана.

— Мама държи фенерче на нощното шкафче, в случай че спре токът.

Савана изтича и след малко се върна с фенерчето.

Кинг освети вътрешността на чекмеджето.

— Вижте това.

— Прилича на букви — констатира Мишел.

— Това определено е „х“, а до него „а“ или „о“.

Мишел се наведе още по-близо.

— След това има празно място, а после буквата „к“, следвана от „с“ или „о“.

Кинг отстъпи назад и се замисли.

— Изглежда, че нещо е лежало в чекмеджето и по някакъв начин буквите са се отпечатали върху дървото.

— Може би от влагата — предположи Савана.

Кинг пак се приведе и подуши чекмеджето. Погледна Савана.

— Боби пиеше ли в стаята си?

— Татко? Та той има цял бар в онзи псевдо старинен шкаф срещу леглото. Защо?

— Защото чекмеджето мирише на уиски.

— Това може би обяснява влагата — каза Мишел и също помириса. — Гледал е оставеното вътре, разлял е част от питието и няколко букви са се отпечатали от хартията върху дъното на чекмеджето.

Кинг отиде в спалнята и се върна с молив и хартия, които бе взел от писалището на Боби. Записа буквите, спазвайки разстоянието помежду им.

— Ха — Кс, Хо — Ко или Ха — Ко — бавно изрече той. — Случайно да ви говори нещо?

Савана поклати глава.

— Очевидно има липсващи букви. Ако играехме „Колелото на съдбата“, щях да изпробвам с една-две гласни — каза Мишел. — Ти как мислиш, Шон?

Той не отговори веднага.

— Това може да се окаже ключ към цялата загадка, стига само да проумея какво означава.

На Мишел внезапно й хрумна идея. Докато Савана оглеждаше записаните букви, тя прошепна в ухото на партньора си:

— Може да е от онова по-ново завещание на Батъл, за което говореше Хари.

Никой от тримата не чу как вратата на спалнята тихичко се затвори зад човека, който ги бе подслушвал. Не чуха и тихите стъпки по коридора към стълбището.

Шон Кинг подскочи в леглото като мушнат с остен.

Седем часа! Боже мой, седем часа! Но всъщност не бяха седем, а най-вероятно повече. Споменаването на седемте часа го бе накарало да се замисли за смъртта на Сали. Тя бе загинала едва седем часа след като му разказа за Джуниър. Това имаше важно значение. Седемте часа обаче току-що му бяха помогнали да осъзнае един поразителен факт — толкова поразителен, че всичко започна да си идва на място.

Той зашари с пръсти и откри часовника си върху нощното шкафче. Беше един след полунощ. Стана от леглото, препъна се в нещо, захвърлено от немарливата Мишел върху пода на гостната, и се хвана за палеца на крака. Пипнешком установи, че е налетял на чугунена гира.

— Дяволите да те вземат! — провикна се той, макар че беше сам в стаята.

Разтри ударения крак и закуцука по коридора към нейната спалня. Канеше се да нахълта, но в последния момент размисли. Подобна изненада можеше да му осигури еднопосочен билет за моргата.

Той почука на вратата.

— Мога ли да вляза?

Иззад дебелото дърво долетя сънен глас:

— Какво?

— Ако още спиш с автомат под възглавницата, недей да го вадиш. Идвам с мир.

Влезе и щракна лампата. Мишел седеше в леглото и разтриваше очи.

— Умееш да си избираш нощници — каза той, оглеждайки торбестия й сив анцуг с емблемата на някакво женско полицейско дружество. — Облечеш ли се тъй и за медения месец, щастливият съпруг няма да те пусне да станеш от леглото.

Тя го погледна раздразнено.

— Затова ли ме събуди? Да обсъдим с какво спя ли?

Той седна до нея.

— Не, искам да свършиш нещо, докато ме няма.

— Докато те няма? Къде отиваш?

— Трябва да проверя това-онова.

— Идвам с теб.

— Не, трябваш ми тук. Искам да държиш под око семейство Батъл.

— Кого по-точно?

— Всички.

— И как по-точно да стане това?

— Ще се обадя на Реми, че трябва да й зададеш още няколко въпроса. Тя ще събере цялото семейство и така ще облекчи задачата ти.