— Чакайте да помисля… Някои от онези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не са фундаменталисти, но някои фундаменталисти вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, и затова никой от тези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не може да бъде фундаменталист. Глупаво ли е, или не?
— Боже мой! Тук е мястото да се спомене името Му. Не зная. А вие как мислите?
— Във всички случаи е глупаво, дори и да е вярно. Нарушава един от законите на силогизма. Не могат да се правят обобщения от два частни случая.
— А ако вие сте глупакът?
— Щях да бъда в добра компания на съмишленици.
— Е, да, глупостта ни заобикаля. А може би поради някаква логична система, различна от нашата, нашата глупост е тяхната мъдрост? Цялата история на логиката се състои в това да дефинира едно приемливо понятие за глупост. Прекалено сложна задача. Всички велики мислители са глупаци един за друг.
— Мисълта като систематизирана форма на глупостта.
— Не. Глупостта на една мисъл е несистематизираната форма на друга мисъл.
— Мъдро. Вече е два, след малко Пилад затваря, а ние още не сме стигнали до лудите.
— Стигаме. Лудият веднага се разпознава. Той е глупак, който не знае триковете. Глупакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действува с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за Тамплиерите.
— Винаги ли?
— Има и луди без Тамплиери, но тези с Тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж… — Понечи да поръча още едно уиски, но се разколеба и поиска сметката. — Та да се върнем на Тамплиерите. Онзи ден един ми остави ръкопис на тази тема. Напълно съм убеден, че е луд, но в човешки вид. Ръкописът започва с доста спокоен тон. Искате ли да му хвърлите едно око?
— С удоволствие. Бих могъл да намеря нещо, което да ми послужи.
— Не съм убеден. Но ако намерите половин час, отскочете при нас. Улица Синчеро Ренато номер едно. Аз ще имам по-голяма полза от вас. Веднага ще ми кажете дали ви се струва перспективна работа.
— Значи ми имате доверие?
— Кой е казал, че ви имам доверие? Но ако дойдете, ще ви повярвам. Доверявам се на любопитството.
В това време влезе един студент с разтревожен вид.
— Другари, край Канала има фашисти! С вериги!
— Ще ги вържем, извика оня с татарските мустаци, който преди време ме беше заплашил по повод на Ленин. — Да вървим, другари!
— А ние? Ще отидем ли? — попитах аз с чувство за вина.
— Не, отвърна Белбо. — Тези слухове ги пуска Пилад, за да опразни заведението. Понеже е първата вечер, в която спрях да пия, се чувствувам променен. Трябва да е кризата от въздържанието. Всичко, което ви казах, дори това, което ви казвам в момента, е лъжа. Лека нощ, Казобон.
11
Безплодността му нямаше край. Беше част от екстаза.
(Е. М. Чоран, „Несръчният демиург“, „Галимар“, 1969, „Задушени мисли“)
От разговора ни в „Пилад“ бях добил представа само за външното лице на Белбо. Проницателният наблюдател може би щеше да заподозре меланхоличната природа на неговия сарказъм. Не бих могъл да кажа, че беше маска. По-скоро признанията, които си бе позволявал тайно, бяха маска. Неговият показен сарказъм, този за публиката, всъщност издаваше истинската му меланхолия, която насаме той се мъчеше да скрие от себе си, маскирайки я с маниерна меланхоличност.
Виждам сега онзи файл, където се е опитвал да романизира това от своя занаят, което щеше да ми разкаже на следния ден в „Гарамонд“. Откривам горчивината, страстта, разочарованието му на редактор, който пише чрез посредник, носталгията му по една неосъществена творческа дейност, строгия морал, който го е задължавал да се самонаказва, защото желае неща, над които не е имал права, като е оцветявал желанието си в патетични и мелодраматични багри. Не съм срещал човек, който да умее да се самосъжалява с толкова презрение.
име на файла: Джим Царя на Конопа
Утре среща с младия Чинти.
1. Монографията е добра; стройна, може би прекалено академична.
2. В заключението: сравнението между Катул и съвременния авангард — великолепно.
3. Защо не като въведение?
4. Да го убедя. Ще отговори, че такива фантазии не вървят за филологически поредици. Подчинен е на ръководителя си. Страхува се, че ще му откаже да напише предговора и че ще си провали кариерата. Прекрасната идея в последните две страници минава незабелязана, а в началото не би убягнала на бароните и ще ги раздразни.
5. Достатъчно е да се сложи в курсив, под формата на отделна реч, и няма да наруши сериозността на изследването. А пък читателите веднага ще го забележат, ще бъдат заинтригувани и ще подходят към книгата от друг ъгъл.
Но какво правя? Дали го тласкам към един жест на освобождаване, или го използувам, за да напиша своята книга?
Да преобразяваш книгите само с две думи. Демиург върху канавата на чуждо творение. Вместо да взимам меката глина и да я моделирам, нанасям леки удари по вкаменения материал, от който друг вече е изваял статуята. Мойсей — нанасяш точния удар с чука, и той проговаря.
Среща с У. Ш.
— Видях работата ви, не е лоша. Има съспенс, въображение, драматични чувства. За първи път ли пишете?
— Не, написал съм още една трагедия, историята на двама влюбени от Верона, които…
— Да се върнем към тази пиеса, господин Ш. Запитах се защо действието се развива във Франция. Защо не в Дания например? Не се иска много, достатъчно е да смените две-три имена, замъка Шалон сюр Марн да стане Елсинор… Защото една северна протестантска обстановка, над която лежи сянката на Киркегор, всички тези екзистенциални напрежения…
— Може би имате право.
— Убеден съм. Освен това пиесата ви има нужда да се изглади в композиционно отношение. Но не само отгоре, като бръснаря, преди да ви постави огледалото на тила… Например призракът на бащата. Защо е накрая? Аз бих го преместил в началото. Така ще се разбере веднага, че бащината повеля ръководи поведението на младия принц и го поставя в конфликт с майката.
— Струва ми се добра идея, само ще изтегля сцената към началото.
— Точно така. И накрая стилът. Да вземем някой пасаж, ето тук, където момчето излиза на авансцената и започва да разсъждава дали да действува, или да бездействува. Текстът е хубав наистина, но не го усещам достатъчно напрегнат. „Да действувам или не? Това се питам. Дали е по-достойно да понасяш обидите на враговете, или…“ Защо „това се питам“? Аз бих казал „това е проблемът“, „това е въпросът“, разбирате ли? Не неговият личен проблем, а основният въпрос на съществуването. Алтернативата между „съм“ и „не съм“, така да се каже…
Да населиш света с деца, които ще вървят под чуждо име, и никой няма да знае, че са твои. Сякаш си Бог в човешки одежди. Ти си Бог, вървиш из града, чуваш как хората говорят за теб, и Бог е тук, и Бог е там, и какъв вълшебен свят е този, и колко елегантно е всеобщото привличане, и ти се подсмихваш под мустак (трябва да си сложиш фалшива брада, или не, трябва да бъдеш без брада, защото по брадата веднага ще те разпознаят, че си Бог), и си казваш сам на себе си (солипсизмът на Бог е трагичен!): „Ето, това съм аз, а те не знаят.“ И някой те блъска по улицата, дори те наругава, а ти смирено му се извиняваш и така нататък, макар че си Бог, и ако поискаш, само с едно щракване на пръстите светът ще се превърне в пепел. Но ти си толкова безкрайно могъщ, че можеш да си позволиш да бъдеш добър.
Роман за Бог, слязъл инкогнито. Не струва. Щом идеята е дошла на мен, значи е дошла и другиму.
Вариант. Ти си автор, още не знаеш колко си велик. Тази, която си обичал, ти е изневерила, животът за теб вече няма смисъл и един ден, за да я забравиш, заминаваш на пътешествие с „Титаник“, но той потъва в Южните морета, спасяват те (ти единствен си оцелял) диваци с пирога и прекарваш дълги години, без никой да знае нищо за теб, на един остров, населен само с папуаси, с момичета, които ти пеят сластни песни, олюлявайки гърди, закрити едва с венци от екзотични цветя. Започваш да свикваш, наричат те Джим, както наричат всички бели, едно момиче с кехлибарена кожа една вечер се вмъква в колибата ти и ти казва: „Аз твоя, аз със теб.“ Всъщност е прекрасно да лежиш вечер на верандата и да гледаш Южния кръст, докато тя милва челото ти.
Живееш, следвайки цикъла на изгревите и залезите, и не знаеш друго. Един ден пристига моторна лодка с холандци, ти научаваш, че са изминали десет години, можеш да тръгнеш с тях, но се колебаеш, предпочиташ да размениш кокосови орехи срещу храна, обещаваш, че ще се погрижиш за прибирането на конопа, диваците работят за теб, ти започваш да плаваш от остров на остров, ставаш за всички Джим Царя на Конопа. Някакъв португалец авантюрист, разсипан от алкохола, пристига и започва да работи за теб, отърсва се от порока, всички заговарят за теб из Зондските морета, даваш съвети на махараджата на Бруней за похода му срещу речните даяки 79, успяваш да очистиш от ръждата някакво старо оръдие от времето на Незнамсикой Сахиб, което се зарежда със старо желязо, обучаваш отряд верни малайци със зъби, почернели от дъвкане на тютюн. В една схватка близо до Кораловата бариера старият Сампан със зъби, почернели от тютюна, те прикрива със собственото си тяло като с щит: „Аз съм щастлив, че мога да умра за теб, Джим Царю на Конопа.“ Мили старче, верни Сампан, приятелю мой.
Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички — само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Но една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южният кръст блести като никога, о, колко е различен от Голямата Мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, оттам с витловия самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Тананариве, Тимбукту, Алепо, Самарканд, Басра, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил оптечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти увенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момиченца се самоубиват над празния ти гроб.
И после срещам теб, любима, очите ти са обрамчени от множество бръчки, но на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителният спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки съм от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм Бог, олицетворението на самотата, въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак.
Върви, върви по света, У. Ш.! Ти си прочут, минаваш край мен и не ме познаваш. Аз прошепвам на себе си „Да бъдеш или не“ и си казвам: „Браво, Белбо, отлична работа!“ Върви, стари У. Ш., и вземи своя дял от славата: ти само създаде, а аз го преправих.
Ние, които помагаме на другите да раждат, както актьорите, не трябва да бъдем погребвани на осветена земя. Но актьорите се преструват, че светът, такъв, какъвто е, върви по друг път, докато нашата цел е множествеността на възможните вселени…
Защо е тази щедрост на живота, който дава тъй възвишено възмездие на посредствеността?
