— Че да не са били импотентни? Не са ли знаели, че в колбата зрее нашето „нещо“, едно такова нещичко, беличко и розово.

— Разбира се, че го знаеха. Но за тях и твоето тумбаче е една метафора, пълна с тайни…

— Няма никакви тайни, Пум. Ние отлично знаем как се образува „нещото“ със своите нервчета, мускулчета, оченца, със своите далачета и с малките си панкреасчета.

— О, господи, колко далачета? Да не е бебето на Розмари 335?

— Казах го ей така. Но трябва да сме готови да го приемем и с две глави.

— Разбира се. Ще го науча да изпълнява дуети за тромпет и кларинет… Но не. Защото тогава би трябвало да има и четири ръце, а това би било малко прекалено, макар че представи си какъв пианист би могъл да се получи. А те ще ми измислят концерти за лява ръка. Бррр… Но освен това и моите диаболисти знаят, че на този ден в клиниката ще се роди и Беловата, Ребисът 336, Хермафродитът…

— Само това ни липсваше. Я чувай, ще го наречем Джулио или Джулия, като дядо ми. Искаш ли?

— Не е лошо. Добре звучи.

Трябваше да спра търсенето на истината дотук. Да напиша една бяла книга, един добър мистичен наръчник за всички привърженици на „Разбулената Изида“, за да им обясня, че няма защо да търсят друга тайна на тайните, че прочитът на живота не крие никакъв втори смисъл, че всичко е там, в лоното на хилядите бременни Лии по света, в белите стаи на родилните домове, върху сламениците, в речните корита, и че камъните, които се връщат от изгнание, и свещеният Граал не са нищо друго освен тези малки маймунчета, които крещят, докато пъпната им връв се мотае наоколо, а докторът ги пляска по дупенцата. И че за „нещото“ Неизвестните Управници бяхме ние двамата с Лия и че то щеше да ни познае веднага, без да пита оня глупак Дьо Местр.

Но не. Ние, умниците, сардонично усмихнати, искахме да играем на жмичка с диаболистите и да им покажем, че ако трябва да има някакъв световен заговор, ние можехме да им измислим един такъв световен, че свят да им се завие.

Пада ти се, казвах си онзи ден. Сега си тук и чакаш какво ще се случи под Махалото на Фуко.

Този ден исках да си остана вкъщи, нещо предусещах, но Лия ми каза да не се правя на много важен и да отида да работя.

— Има време, Пум, още няма да раждаме. И аз трябва да излизам. Върви.

Тъкмо пристигах пред вратата на офиса си, когато господин Салон отвори своята. Старецът се появи с жълтата си работна престилка. Не можех да не го поздравя и той ме покани вътре. Никога не бях влизал в лабораторията му и ми беше любопитно да я видя.

Ако зад тази врата някога е имало апартамент, то Салон беше съборил всички стени, защото това, което видях, беше пространство с огромни и трудноопределими размери. Поради някакъв отдавнашен архитектурен замисъл това крило на сградата имаше мансарден покрив и светлината проникваше вътре през закръглени прозорци.

Не зная дали стъклата бяха мръсни или матови, или пък Салон ги беше матирал, за да избегне преките слънчеви лъчи, а може би купищата предмети, които направо крещяха ужаса си от празното, но в помещението се разливаше лепкав полумрак, още повече, че пространството бе насечено от големи шкафове тип стара аптека с вътрешни арки, подсказващи наличие на проходи, тунели, тайни изходи. Преобладаващият цвят беше кафявият — кафяви предмети, кафяви етажерки, маси, кафява беше самата амалгама между светлината, идеща от прозорците, и тази на старите лампи, които тук-там спускаха своето по-ярко петно. Първото ми впечатление беше, че влизам в работилница на майстор на цигулки, чийто стопанин е умрял още по времето на Страдиварий и оттогава многогодишният прах се е трупал постепенно върху закръглените и раирани коремчета на лютните.

После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.

Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.

— Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?

Оттогава всеки жив бухал щеше да ми прилича на мъртъв, преобразен от Салон в застинала вечност. Погледнах лицето на този балсаматор на животински фараони, гъстите му вежди, сивкавите му страни и се помъчих да разбера дали наистина е живо същество, или е по-скоро шедьовър на собственото си изкуство. За да го разгледам по-добре, отстъпих крачка назад и усетих, че нещо се опря в тила ми. Обърнах се изтръпнал и видях, че съм задвижил едно махало.

Голяма разполовена птица се люлееше, следвайки движенията на копието, с което беше пронизана. То пробождаше главата й, а през разтворения гръден кош се виждаше, че минава точно там, където са били гушата и сърцето, после се извиваше, за да се разклони в преобърнат тризъбец. Едната част, по-дебелата, промушваше мястото, където са били червата, и бе насочена към земята като меч, докато другите две разклонения бяха забучени в краката и стърчаха симетрично от двете страни. Птицата се люлееше леко и трите острия сочеха на пода следата, която те биха оставили, ако се допираха до него.

— Чудесен екземпляр на царски орел, каза Салон. Но още имам да работя по него. Тъкмо избирах очите. И ми показа една кутия, пълна със стъклени зеници и очни ябълки, сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите на цялата си кариера 337. Не винаги е лесно, както при насекомите, където са достатъчни кутийка и карфица. Безгръбначните например се обработват с формалин.

Усещах миризма на морга.

— Навярно работата е много интересна, казах. А в същото време мислех за живото „нещо“, което пулсираше в корема на Лия. През главата ми мина ужасяваща мисъл. Ако „нещото“ умре, казах си, ще искам да го погреба със собствените си ръце, да храни всички червеи под почвата и да обогатява земята. Само така ще го чувствувам още живо…

Стреснах се, защото Салон бе заговорил отново и изваждаше странно същество от един шкаф. Беше дълго около тридесет сантиметра и със сигурност приличаше на дракон, земноводно с големи черни полупрозрачни криле, жълт гребен и разтворени челюсти, от които се показваха зъби, ситни и остри като зъбци на трион.

— Красиво е, нали? Това е моя композиция. Използувах един саламандър, един прилеп и змийски зъби… Дракон от подземното царство. Идеята ми дойде от това… — Показа ми голям том със старинна подвързия и кожени кантове, който лежеше на друга маса. Дадох цяло състояние, не съм библиофил, но на всяка цена исках да го купя. Това е „Подземният свят“ на Атаназиус Кирхер, първо издание, от 1665 година. Ето го дракона. Същият е, нали? Живее в кратерите на вулкани, казва този мъдър йезуит, който е знаел всичко, от познатото до непознатото и несъществуващото…