В това време глутницата на диаболистите, за миг замлъкнала, смаяна от чудото, отново се разлая и аз си казах, че историята най-сетне наистина е приключила. Ако Од е сефирата на Славата, Белбо я бе постигнал. Един-единствен подвиг го бе извисил до Абсолюта.

Идеалното махало се състои от извънредно тънък конец със съпротивление при огъване и усукване, равно на 0, и с дължина L, чийто край е прикрепен за центъра на тежестта на тяло. При кълбото центърът на тежестта съвпада с неговия център, а при човешкото тяло той се намира в една точка, отстояща от ходилата на 0,65 от височината му. Ако обесеният е висок 1,70 м, центърът на тежестта е на 1,10 м от ходилата му, като дължината L включва и тази дължина. Тоест, ако главата до шията е 0,30 м, центърът на тежестта се намира на 1,70 — 1,10 = 0,60 м от главата и на 0,60 — 0,30 = 0,30 м от шията на обесения.

Периодът на малките колебания на махалото, определен от Хюигенс, се извежда по следния начин:

(1)

където L се измерва в метри, Пи = 3,1415927… и g = 9,8 m/sec на 2. Оттук следва, че (1) дава:

тоест приблизително

(2)

NB: T не зависи от теглото на обесения (равенство на човеците пред Бог)…

Едно двойно махало с две маси, окачени на един и същи конец… Ако изместим A, A се задвижва и след известно време спира. Тогава започва да се движи B. Ако двете свързани махала имат различни дължини и маси, енергията преминава от едното към другото, но моментите на тези колебания на енергията не са равни… Това препредаване на енергията настъпва и когато, вместо A да бъде оставено да се колебае свободно, след като е било изместено, то бива периодично измествано посредством сила. Например, ако вятърът духа към обесения на пориви (равномерни), след известно време обесеният ще престане да се движи и махалото на Фуко ще се люлее, сякаш обесеният е точката на окачване.

(Из частно писмо на Марио Салватори, Кълъмбия Юнивърсити)

Нямаше какво повече да науча на това място. Възползувах се от раздвижването, за да се доближа до статуята на Грам.

Проходът в пиедестала още не беше затворен. Влязох, спуснах се надолу и в края на стълбичката фенерчето ми освети малка площадка, отвъд която тръгваше вита каменна стълба. Като се спуснах и по нея, стигнах до един коридор с доста високи сводове, слабо осветен. Отначало не можах да си дам сметка къде се намирам и откъде идва плисъкът, който чувах. После очите ми свикнаха с полумрака: намирах се в един от отходните канали, изправен пред желязна преграда, завършваща с перило, което ме предпазваше от падане във водата, но не и от отвратителната воня, смесица между химически и органични вещества. Поне едно нещо в цялата наша история беше вярно: каналите на Париж. Може би каналите на Колбер, на Фантомас или на Дьо Ко?

Тръгнах по главния канал, като отминавах по-тъмните отклонения с надеждата, че ще открия някакъв белег, благодарение на който да разбера къде да прекратя подземната си разходка. Във всеки случай се отдалечавах от Музея и в сравнение с онова царство на мрака каналите на Париж ми носеха облекчение, свобода, чист въздух, светлина.

Пред очите ми още стоеше един-единствен образ: конструкцията, очертана от мъртвото тяло на Белбо. Не бях съвсем сигурен още на какво съответствуваше. Сега зная, че е била резултат на физически закон, но начинът, по който го научих, прави още по-символично това явление. Тук, в селската къща на Якопо, сред множеството му бележки открих едно писмо, не зная от кого, в което се даваше отговор на негов въпрос и се обясняваше как действува махалото и как би променило движението си, ако на въжето му бъде окачена още една тежест. Следователно Белбо много отдавна си бе представял Махалото като някакъв Синай или Голгота. Не беше станал жертва на наскоро скроен План, а сам, във въображението си, бе подготвял смъртта си отдавна, без да знае, че тъй както е смятал себе си неспособен за творчество, със своите фантазии всъщност е моделирал действителността. А може би не, може би сам е пожелал да умре по този начин, за да докаже на себе си и на другите, че дори човек да не притежава творчески гений, въображението винаги има силата да твори.

Така в определен смисъл губейки, е победил. Но дали не губи всичко оня, който се обрича изцяло на такъв начин на печелене? Да, губи всичко оня, който не е разбрал, че победата е в друго. Но в събота през нощта аз още не бях осъзнал тази истина.

Вървях покрай канала обезумял, amens като Постел, може би заблуден сред този мрак, и изведнъж съзрях знака. Един по-силен фенер, окачен на стената, ми сочеше друга стълба, явно скована набързо, която водеше към дървен капак. Събрах кураж и се озовах в нещо като склад, претъпкан с празни бутилки, от който тръгваше коридор с два клозета, на вратите — фигурки на мъж и на жена. Намирах се в света на живите.

Спрях задъхан. Едва тогава се сетих за Лоренца. Сега вече аз плачех. Но тя ми се изплъзваше, сякаш никога не бе съществувала. Дори не успявах да си представя лицето й. Сред този свят на мъртви тя беше най-мъртва.

В дъното на коридора забелязах друго стълбище, после врата. Влязох в задимено и вонящо помещение, кръчма, бистро, ориенталски бар, цветнокожи келнери, потни клиенти, мазни шишове и бирени халби. Влязох като човек, който вече е бил там и е отскочил до тоалетната. Никой не ми обърна внимание, освен може би човекът на касата, който, като ме видя, че идвам отдолу, ми направи едва забележим знак, притваряйки очи, нещо като „окей“, сякаш ми казваше: „Ясно, всичко е наред, нищо не съм видял.“

Излязох от бара и се озовах под светлините на Порт Сен-Мартен. Ориенталска беше кръчмата, която току-що бях напуснал, ориенталски бяха и другите още осветени магазинчета наоколо. Миризма на кускус и на леблебия и много хора. Групи младежи, изгладнели, повечето със спални чували. Не можех да вляза в заведение да пия нещо. Попитах едно момче какво става. Идвали за митинга — на следващия ден щяло да има митинг срещу министъра Савари 436и пристигали с автобуси.

Един турчин, преоблечен друз или исмаилит ме покани на развален френски да влезем в някаква кръчма. Как не! Далеч от Аламут. Откъде да зная кой е и на кого служи. Не се доверявай!

Пресичам на кръстовището. Чувам вече само стъпките си. Това е предимството на големите градове, отдалечаваш се на няколко метра и отново се озоваваш сам.

Но изведнъж, само след няколко пресечки, вляво се появява Музеят, призрачно блед в нощта. Отвън — нищо подозрително. Архитектурен паметник, който спи със съня на невинните. Продължавам на юг, към Сена. В главата ми се оформя някаква цел, но още не съвсем ясна. Искам да попитам някого какво се е случило.

Мъртъв ли е Белбо? Небето е безоблачно. Срещам група студенти. Мълчаливи, обзети от тайнствения genius loci 437. Вляво се издига силуетът на „Сен Никола-де-Шан“.

Продължавам по улица Сен-Мартен, пресичам улица Урс, широка, прилича на булевард, боя се, че не вървя в правилната посока, която всъщност не зная. Оглеждам се и вдясно, на ъгъла, забелязвам двете витрини на „Едисион Розакрюсиен“. Не са осветени, но на светлината на уличните лампи и с помощта на фенерчето успявам да ги разгледам. Книги и предмети. „История на евреите“, „Граф Сен-Жермен“, „Алхимия“, „Скритите светове“, „Тайните седалища на Розенкройцерите“, „Посланието, оставено от строителите на катедрали“, „Катарите“, „Новата Атлантида“, „Египетска медицина“, „Храмът в Карнак“, „Бхагавадгита“, „Прераждането“, розенкройцерски кръстове и свещници, статуетки на Изида и Озирис, ароматични прахове в кутийки и на плочки, карти за тарок. Един кинжал, един нож за разрязване с розенкройцерски печат на облата дръжка. Какво значи всичко това, подиграват ли ми се?