И на мен, и на Белбо, естествено, ни дойде една и съща мисъл и ние заговорихме едновременно, но малко не ни достигаше, за да намерим правилната връзка. Все пак бяхме разбрали, че поне две от указанията в посланието, споменаването на тридесет и шестимата невидими, разделени на шест групи, и периодът от сто и двадесет години, се явяваха и при Розенкройцерите.

— В края на краищата са били германци, заключих. Ще прочета розенкройцерските манифести.

— Но нали ги обявихте за фалшиви? — запита Белбо.

— Какво от това? Ние също правим фалшификат.

— Вярно, каза. Бях забравил.

Наистина беше забравил, сега го зная. И без съмнение от това време е този файл, кратък и смайващ.

Веднага започнах да чета двата манифеста на Розенкройцерите, „Fama“ и „Confessio“. Хвърлих поглед и на „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“ от Йохан Валентин Андрее, защото Андрее беше предполагаемият автор на манифестите.

Двата манифеста се бяха появили в Германия между 1614-та и 1616-та. Около тридесет години след срещата между французи и англичани през 1584 година, но почти век преди французите да се свържат с германците.

Прочетох манифестите с мисълта, че трябва не да вярвам в това, което казваха, а да разбера какво е намерението им, какво се криеше зад тях. Знаех, че за да ги накарам да ми кажат това „друго“, трябва да прескачам части и да разглеждам някои изречения като по-важни от други. Но беше тъкмо това, на което диаболистите и техните водачи ни учеха. Ако човек иска да проникне в тайнственото време на Откровението, не трябва да следва нито буквалните и неясни вериги на логиката, нито тяхната монотонна последователност. От друга страна, ако човек ги взима буквално, двата манифеста бяха струпване на абсурди, загадки, противоречия.

Следователно явно не казваха това, което казваха на пръв поглед, и оттук не представляваха нито покана към цялостна духовна реформа, нито историята на нещастния Кристиан Розенкройц. Бяха шифровано послание, което трябваше да се разчете чрез налагане на модел, а моделът скрива определени пространства и оставя други незакрити. Както в шифрованото послание от Провенс, където бяха важни само началните букви. Аз не разполагах с модел, но можех да предположа какъв е, а за да предположа какъв е, беше необходимо да чета с недоверие.

Нямаше никакво съмнение, че манифестите говореха за Плана от Провенс. В гробницата на К. Р. (алегория за Хамбара за Десятъка, нощта на 23 юни 1344 година) е било скрито съкровище, за да могат следовниците да го открият, едно съкровище „скрито… за сто и двадесет години“. Това, че съкровището не е било от паричен вид, също беше ясно. Не само че хитро се отричаше скъперничеството на алхимиците, но и открито се казваше, че това, което се обещава, е велика историческа промяна. И ако някой не разбираше, следващият манифест повтаряше, че не трябва да се пренебрегва едно предложение, отнасящо се до „miranda sextae aetatis“ (чудесата на шестата и последна среща!), и се подчертаваше: „Дано само Бог пожелае да доведе до нас светлината на своя шести candelabrum 276… ако всичко можеше да се прочете в една-единствена книга и от нея да се разбере и запомни това, което е станало… Колко ще е добре, ако чрез песента (посланието, прочетено на глас) камъните (lapis exillis! 277) можеха да се превърнат в перли и рубини…“ И освен това се говореше за тайни аркани и за една власт, която трябвало да бъде установена в Европа, за едно „велико дело“, което трябвало да бъде извършено… Разправяше се, че К. Р. отишъл в Испания (или Португалия?) и показал на учените мъже там „къде да постигнат истинските indicia 278на бъдните векове“, но напразно. Защо напразно? Защото германската тамплиерска група в началото на XVII век обнародвала една ревниво пазена тайна, сякаш е било нужно да се излезе на открито, за да се противодействува на някаква пречка, издигната пред процеса на препредаването?

Никой не можеше да отрече, че манифестите са се мъчели да възстановят фазите на Плана така, както ги беше определил Диоталеви. Първият брат, за когото се казва, че умрял или че стигнал „до границата“, беше брат И. О., загинал в Англия. Следователно някой е пристигнал като победител на първата среща. Споменаваше се също втората третата поредна линия. Дотук всичко е трябвало да бъде наред: втората линия, английската, се среща с третата, френската, през 1584 година и тези хора, които пишат в началото на XVII век, могат да говорят за това какво се е случило с първите три групи. В „Химическата венчавка“, написана от Андрее в младежките му години и следователно преди манифестите (макар те да се появяват през 1616-а), се споменават три внушителни храма, трите места, които вероятно вече са били познати.

Давах си сметка обаче, че макар двата манифеста да разказваха с едни и същи думи, те внушаваха мисли за нещо тревожно, което предстоеше да се случи.

Например защо така се настояваше върху обстоятелството, че времето е настъпило, че моментът е дошъл, макар врагът да е приложил всички свои хитрости само и само да попречи на осъществяването на замисъла? И какъв замисъл? Казваше се, че крайната цел на К. Р. е Йерусалим, но че той не успял да стигне дотам. Защо? Възхваляваха се арабите, защото си разменяли послания, докато в Германия учените не умеели да си помагат един на друг. И се споменаваше за една „по-голяма група, която искала паството изцяло за себе си“. Тук се говореше не само за определен човек, който се мъчел да попречи на Плана, за да постигне своя цел, но и за действително осуетяване на Плана.