— Лоренца Пелегрини.

— Май че да. Има ли нещо между нея и нашия Белбо, а?

— Мисля, че са близки приятели.

— Браво. Точно така отговаря един благородник. Но не попитах от любопитство, а защото за всички вас аз се чувствувам като баща… Е, хайде, на война като на война… Довиждане, момчето ми.

Наистина имахме среща с Алие в подножието на хълмовете, потвърди го Белбо. Двойна среща. Първата част на вечерта — празник във вилата на някакъв богаташ Розенкройцер, а после Алие щял да ни заведе на един километър по-далеч, където щял да се състои, естествено, в полунощ, един друидски ритуал, чиято същност не уточнил.

— Но си мисля, добави Белбо, че трябва да поработим и върху историята на металите, непрекъснато я отлагаме. Защо не заминем в събота за два дни в моята стара къща в Х.? Мястото е прекрасно, ще видите, гледката на хълмовете си заслужава усилието. Диоталеви е съгласен, а може би ще дойде и Лоренца. Разбира се… доведете когото си искате.

Не познаваше Лия, но знаеше, че имам приятелка. Отвърнах, че ще дойда сам. От два дни се бяхме спречкали с Лия. За една глупост, наистина. И всичко щеше да се оправи след седмица. Но изпитвах необходимост да се отдалеча от Милано за два дни.

Така пристигнахме в Х. — триото от „Гарамонд“ и Лоренца Пелегрини. Имаше един момент на напрежение при тръгването. Лоренца беше дошла на срещата, но точно когато се качваше в колата, каза:

— Аз може би да остана? Така ще работите по-спокойно. Ще се видим после, заедно със Симон.

Белбо, който бе поставил длани на кормилото, изпъна ръцете си и гледайки право напред, бавно изрече:

— Качвай се.

Лоренца седна до него на предната седалка и през целия път държа ръката си на врата на Белбо, който мълчаливо караше автомобила.

Х. си беше останало същото градче, което бе видял Белбо през войната. Малко нови къщи, казват земеделието западало, защото младите се преселили в града. Показа ни някои от хълмовете, сега пасища, които навремето били жълти от пшеница. След един завой градчето се появяваше внезапно, в подножието на възвишението, на което се намираше къщата на Белбо. Възвишението беше ниско и зад него се издигаше веригата на по-високите хълмове, обвити в прозрачна сивкава пелена. Докато се изкачвахме, Белбо ни показа едно хълмче насреща, а на хълмчето — параклис, обграден от два бора.

— „Стомната“, — каза. После добави: — Няма значение, че не ви говори нищо. Там се ходеше на ангелската разходка, в понеделника след Великден. Сега с кола се стига за пет минути, но тогава вървяхме пеша и беше истинско поклонение.

Пристигнахме пред вилата. Така наречената вила всъщност беше господарска къща с огромни складове в приземния етаж, където Аделино Канепа, свадливият исполичар, който предал чичото на партизаните, правел вино от лозята на семейство Ковасо. Личеше си, че отдавна не е обитавана.

До нея в селска къщурка още живееше една старица, както ни обясни Белбо, леля на Аделино — другите две лели на Канепа измрели, останала само столетницата, която поддържала зеленчуковата градина и хранела четирите кокошки и прасето. Земите били разпродадени, за да се изплатят данъците по наследството, и никой не си спомнял вече за реколтата. Белбо почука на вратата на къщичката, старицата се показа на прага, почуди се известно време, преди да познае посетителя, и като разбра кой е, шумно изрази почитанията си. Искаше да ни покани вътре, но Белбо отказа категорично, след като я прегърна и успокои.

Когато влязохме във вилата, Лоренца започна да надава радостни възклицания всеки път когато откриваше някое стълбище, коридор или мрачна стая със старинни мебели. Белбо ни разведе из стаите, като повтаряше, че всеки е получил онази вила Боргезе, която заслужава, но си личеше, че е развълнуван.

— Идвам понякога, каза ни той, но доста рядко… При това тук се работи чудесно, през лятото е прохладно, а през зимата дебелите стени предпазват от студа, пък и навсякъде има печки. Разбира се, когато бях малък, като евакуирани живеехме само в тези две странични стаи, там, в дъното на големия коридор. Сега заех крилото на чичо ми. Работя тук, в кабинета на чичо Карло.

В този кабинет имаше голямо писалище-секретер, малко място за писане и повече чекмедженца, нишички, тайници.

— Няма да мога да настаня тук Абулафия, продължи Белбо. Но винаги когато идвам, макар и рядко, ми е приятно да пиша на ръка, както едно време. Показа ни внушителен шкаф: — Ето, когато умра, помнете, тук е цялото ми младежко творчество, стихотворенията, които пишех на шестнадесет години, проектите за една сага в шест тома, която замислях на осемнадесет… и така нататък.

— Покажи, покажи! — извика Лоренца, пляскайки с ръце, и после крадешком се приближи към шкафа.

— Не пипай, спря я Белбо. — Няма нищо интересно. Дори аз вече не го отварям. Във всички случаи, като умра, всичко ще бъде изгорено.

— Тук по всичко личи, има призраци — каза Лоренца.

— Сега да. Но по времето на чичо Карло къщата беше радостна. Пасторална. Сега идвам тук точно защото е спокойно. Много е приятно да работиш вечер, когато в долината се чува кучешки лай.

Показа ни стаите, в които щяхме да спим: на мен, на Диоталеви и на Лоренца. Лоренца огледа стаята, докосна голямата бяла кувертюра на старото легло, подуши чаршафите, каза, че се чувствувала като в бабина приказка, защото миришело на лавандула, Белбо отбеляза, че не е вярно, миришело само на влага, Лоренца му отвърна, че не е важно, и после се подпря с лице до стената, притискайки гърдите и таза си, сякаш играеше на флипер, и запита:

— А аз сама ли ще спя?

Белбо погледна встрани, но встрани бяхме ние, тогава погледна в друга посока, след това се обърна към коридора и каза:

— Ще говорим по-късно. Във всеки случай сега си имаш собствено убежище.

Диоталеви и аз се отдалечихме, но все пак чухме как Лоренца го пита дали не се срамува от нея. Той я убеждаваше, че ако не й бил предложил стая, тя щяла да го попита къде според него ще спи.

— Аз направих първата крачка и ти нямаш избор, допълни той.

— Подъл хитрец! — възкликна тя. — Тогава ще си спя в стаята.

— Добре, добре, нервира се Белбо, но сме дошли да работим. Да отидем на терасата.

Настанихме се да работим на голямата терасата, над която се издигаше пергола, пред чаши освежителни напитки и много кафе. Алкохолът — забранен до вечерта.

От терасата се виждаше хълма със „Стомната“, а в подножието му, голяма неугледна постройка с двор и футболно игрище. Всичко това беше населено от дребни разноцветни фигурки, вероятно деца. Тогава Белбо за първи път спомена за пансионата.

— Това е пансионатът. Там дон Тико ме учеше да свиря. В оркестър.

Спомних си за тромпета, от който Белбо се отказал едно време, след съня. Запитах:

— На тромпет ли?

За миг той се стресна.

— Че откъде… А, да, наистина, разказвал съм ви съня за тромпета. Не, дон Тико ме учеше да свиря на тромпет, но в оркестъра свирех на генис.

— А какво е генис?

— Е, детски спомени. Сега — на работа!

Но докато работехме, забелязах, че често хвърля поглед към пансионата. Имах чувството, че за да може да го гледа, говореше за друго. Понякога прекъсваше разговора:

— Тук, долу, стана една от най-ожесточените престрелки от края на войната. В Х. била установена нещо като договореност между фашистите и партизаните. През пролетта партизаните окупирали града и фашистите не им пречели. Фашистите не били местни, докато партизаните били все тукашни момчета. В случай на сблъсък знаели как да се промъкват между слънчогледа, храсталака, плетовете. Фашистите се барикадирали в града и излизали само за разстрелите. През зимата било по-трудно за партизаните да живеят в равнината, не можеш да се скриеш, виждат те отдалече сред снега и с една картечница могат да те уцелят на километър. Тогава партизаните се изкачвали нагоре по хълмовете. И там отново били в силата си — познавали пътеките, проходите, убежищата. А фашистите държали равнината под контрол. Но онази пролет бяхме в навечерието на Освобождението. Тук имаше още фашисти, но не смееха, мисля, да се върнат в града, защото предчувствуваха, че последният удар ще бъде нанесен там, както и се случи малко по-късно, към двадесет и пети април. Подозирам, че са влезли в споразумение, партизаните изчаквали, не искали сражения, вече се чувствували сигурни, че скоро ще се случи нещо, нощем Радио Лондон предаваше все по-обнадеждаващи новини, промъкваха се специални кодирани съобщения — утре ще продължи да вали, чичо Пиетро донесе хляб и такива подобни, може би ти, Диоталеви, си ги чувал… Изобщо, навярно е станало някакво недоразумение, партизаните са слезли, преди фашистите да се изтеглят, но така или иначе, един ден сестра ми, която беше на терасата, влезе вътре, за да ни каже, че имало двама, които си играели на преследванка с автомати. Ние се учудихме: може би бяха деца, които, за да не скучаят, си играеха с оръжие. Веднъж на шега две момчета стреляли и куршумът се забил в дънера на дървото, на което се била облегнала сестра ми. Тя дори не забелязала, казаха й съседите, но оттогава я бяха научили, като види някой да си играе с автомат, да бяга. „Пак си играят“ — каза, като се прибра, за да покаже колко е послушна. Но в този миг се чу първият откос. След това го последваха втори, трети, още много, чуваха се и единични изстрели на пушки, после пак автоматичните та-та-та, няколко по-глухи изстрела, а може да бяха ръчни бомби, и накрая картечницата. Разбрахме, че не е игра. Но нямахме време за разговори, защото вече дори не се чувахме. Бум, бум, бам, та-та-та-та. Сгушихме се под пералнята: аз, сестра ми и мама. После дойде чичо Карло, пропълзял по коридора, за да ни каже, че от нашата страна е опасно, и да сме отишли при тях. Преместихме се в другото крило, където леля Катерина плачеше, защото баба беше навън.