Не е пожелал да се подчини на страстната жажда за власт, не е искал да се огъне пред абсурда. А това означава, че макар в известен смисъл да е знаел колко слаб е човекът, колко безкраен и безцелен е неговият опит да разбере света, Белбо е осъзнавал съществуването на нещо, което е по-смислено от всичко останало.

Какво ли е това, което е предугадил Белбо може би тъкмо в този миг и което го е накарало да влезе в противоречие с последния си отчаян файл и да не повери съдбата му на онзи, който му предлагаше някакъв си План? Какво е това, което е разбрал, най-сетне, и което му е позволило да си играе с живота така, сякаш всичко, което е трябвало да знае, го е знаел отдавна, макар да не го е забелязал до този момент, и като че ли тази негова единствена, истинска, абсолютна тайна, всичко, което се случи в Музея, е било непоправимо и идиотска безсмислица, а трябва ли до такава идиотска степен човек да се напъва да живее?

Нещо ми липсваше, липсваше ми брънка от веригата. Струваше ми се, че зная всички подвизи на Белбо — от живота и от смъртта. Но ми липсваше един.

При пристигането, както си търсех паспорта, открих в джоба си ключа от тази вила. Бях го взел миналия четвъртък заедно с ключа на апартамента му. Спомних си онзи ден, когато Белбо ни показваше стария шкаф, който по думите му съдържал неговата opera omnia 443или по-скоро младежките му творби. Може би Белбо е написал нещо, което не е прехвърлил на Абулафия, и сега това нещо е погребано тук в Х.?

В разсъждението ми изобщо нямаше логика. Чудесно основание, казах си, за да го приема за логично. И слава Богу.

Отидох да си взема колата и дойдох тук.

Не намерих дори старата роднина на Канепа, пазачката, която бяхме видели по-рано. Може би беше умряла. Няма никой. Надникнах във всички стаи — миризма на влага, дори си помислих дали да не затопля „отчето“ в една от спалните. Но нямаше смисъл да затоплям леглото през юни: достатъчно беше да отворя прозорците и топлият вечерен въздух щеше да нахлуе вътре.

Луната не се появява веднага след залеза. Като в Париж в събота вечер. По-късно се показва едва-едва, съзирам част от нея — по-малка, отколкото в Париж, издига се бавно над най-ниските хълмове, между Стомната и една друга жълтеникава гърбица, може би вече ожъната.

Мисля, че пристигнах тук някъде към шест следобед, беше още светло. Не бях взел нищо за ядене. По-късно, обикаляйки безцелно къщата, влязох в кухнята и намерих парче салам, увесено на една греда. Вечерях със салам и вода, беше някъде около десет. Сега съм жаден, донесъл съм си тук, в кабинета на чичо Карло, една гарафа с вода и отпивам от нея всеки десет минути, след това слизам, пълня я отново и така непрекъснато. Трябва да е вече към три часа. Но лампата е угасена и не мога да различа стрелките на часовника. Размишлявам, застанал до прозореца. Виждам някакви светлинки, нещо като падащи звезди по склоновете на хълмовете. От време на време минават автомобили, слизат към долината, качват се към селцата по билото. Когато Белбо е бил малък, тази гледка не е съществувала. Нямало ги е автомобилите, нито пък пътищата, а и нощем е имало полицейски час.

Веднага след като пристигнах тук, отворих шкафа с „младежките творби“. Множество рафтове, пълни с книжа — ученически съчинения още от отделенията и безбройни папки със стихове и разкази, които Белбо е писал като юноша. Всички са писали стихове в юношеските си години, но после истинските поети са ги унищожавали, а лошите поети са ги публикували. Белбо е бил прекалено комплексиран, за да ги извади на бял свят, и прекалено нерешителен, за да ги унищожи. Погребал ги е в шкафа на чичо си Карло.

Четох в продължение на няколко часа. И още няколко дълги часа след това, до преди малко, разсъждавах върху последния текст, който намерих тъкмо когато се готвех вече да изоставя четенето.

Не зная кога го е писал. Това са множество листове, в които се преплитат различни почерци или по-точно един и същи почерк, но от различни години. Сякаш го е писал много рано, на шестнадесет-седемнадесетгодишна възраст, после го е изоставил, но след това се е върнал към него, когато е бил на двадесет, после на тридесет години, а може би и по-късно. Докато не се е отказал от писането, като не се брои работата му с Абулафия, при която обаче не е посмял да възстанови тези редове и да ги подложи на електронното унижение.

Чета ги и сякаш пред очите ми е познатата история — събитията в Х. между 1943-та и 1945-а, чичо Карло, партизаните, пансионатът, Чечилия, тромпетът. Познавам въведението: бяха натрапчивите мисли на разнежения Белбо, разочарован и тъжен пияница. Мемоарната литература, и той е знаел, че тя е последното убежище на негодниците.

Но аз не съм литературен критик, отново съм Сам Спейд, който търси последната следа.

И така намерих Ключовия Текст. Представляваше вероятно последната глава от историята на Белбо в Х. След това не можеше да се е случило нищо повече.

В текста има празнини, поправки, грешки, зачерквания — личи си, че скоро съм се завърнал от Париж. Не толкова го чета, колкото отново го преживявам.

Трябва да е било в края на април 1945 година. Германската армия отстъпвала по всички фронтове. Фашистите се разбягвали. Х. минал окончателно под контрола на партизаните.

След последната битка, същата, за която Якопо ни бе разказал именно в тази къща (кажи-речи, преди две години), няколко партизански бригади си дали среща в Х., за да щурмуват заедно града. Очаквали сигнал от Радио Лондон и щели да нападнат, когато и Милано бъдел готов за въстание.

Пристигнали и гарибалдийските отряди, командувани от Рас, един гигант с черна брада, известен в цялата област: били облечени в най-разнообразни униформи, еднакви им били само червените кърпи и звездите на гърдите. Въоръжени кой как може, един със стара пушка, друг с шмайзер, отнет от врага. Отличавали се чувствително от бригадите на Бадолио с техните сини кърпи, униформи с цвят каки, подобни на английските, при това въоръжени с най-нови автомати „Стен“. Съюзниците подпомагали Бадолио с щедри нощни парашутни пратки, след като всяка вечер в единадесет вече от две години преминавал тайнственият „Пипо“, английският разузнавателен самолет, за който никой не знаел какво точно разузнава, тъй като на километри разстояние не се виждала никаква светлинка.

Между гарибалдийци и бадолианци вече се усещало напрежение. Говорело се, че в началото на битката бадолианците се нахвърлили срещу врага с викове „Да живее кралят!“, но някои обяснявали това със силата на навика, какво друго можел човек да вика, щурмувайки, това не значело, че непременно били монархисти, те също знаели, че кралят е виновен за много неща. Гарибалдийците се подсмихвали: човек можел да вика за краля, ако атакува на нож в открито поле, но не и като се крие с автомата си зад някой ъгъл. Просто се били продали на англичаните.

Все пак достигнали до някакво споразумение. Нужно било единно командуване при настъплението срещу града и изборът паднал върху Терци, който бил начело на най-добре екипираната бригада, бил и най-възрастният и бил воювал в Първата световна война, изобщо герой с авторитет пред съюзническото командуване.

През следващите дни, струва ми се, изпреварвайки въстанието в Милано, поели към града. До хората от Х. стигнали първите добри новини: операцията била успешна, бригадите навлизали победоносно в града, но имало и убити, носел се слух, че Рас е загинал, а Терци — ранен.

После, един следобед, хората дочули бръмчене на коли, победни песни, гражданството се стекло на централния площад, по главния път се задали първите отряди с вдигнати юмруци, знамена, оръжия, размахвани от прозорците на колите и от стъпалата на камионите. Посрещачите по пътя вече били обсипали партизаните с цветя.