След Ушо навлезли в някакъв проход и както прекосявали едно селце, все едно, че се били озовали в Сицилия, и то по времето на Бурбоните, при това в неделя по пладне, пред колата им се изпречило голямо черно куче, което сякаш не било виждало автомобил. Белбо го блъснал с бронята, на пръв поглед не му станало нищо, но като слезли от колата, открили, че коремът на бедното животно бил целият в кръв, нещо розово (гениталии, черва?) се подавало от него и то скимтяло с пяна на муцуната. Надошли местни хора, получило се нещо като народно събрание, Белбо запитал кой му е стопанинът, искал да плати, но кучето нямало стопанин. Навярно този стопанин представлявал десет процента от жителите на това изоставено от Бога село, но никой не знаел кой е, макар всички да го били виждали. Един от свидетелите предложил да извикат началника на карабинерите, който да му тегли куршума, и край.

Започнали да търсят началника, но в това време се появила една жена, която се представила за защитничка на животните. Заявила, че притежава шест котки. Какво общо имат котките, запитал я Белбо, това е куче, то вече умира, пък аз бързам. Куче или котка, няма значение, хората трябва да имат малко сърце, казала жената. Началникът не бил открит, трябвало да потърсят някого от ветеринарната служба или от болницата в съседното село, животното можело пък да бъде спасено.

Слънцето напичало Белбо, Лоренца, автомобила, кучето, зяпачите и изобщо нямало намерение да залязва, Белбо имал чувството, че е излязъл по гащи, но не успява да се събуди, жената не го оставяла на мира, началникът бил неоткриваем, кучето продължавало да кърви и да хърка жаловито. Скимти, лицемерно казал Белбо, а жената отвърнала: ще скимти, разбира се, страда горкичкото, а вие защо не внимавахте повече? Постепенно в селото като че ли настъпил демографски разцвет, Белбо, Лоренца и кучето станали зрелището в тази тъжна неделя. Приближило се момиченце със сладолед в ръка и попитало дали не са онези от телевизията, дето организирали конкурс за мис Лигурски Апенини, Белбо троснато му наредил да се маха веднага, иначе щял да го смаже като кучето, момиченцето се разплакало. Пристигнал участъковият лекар, заявявайки, че момиченцето му е дъщеря, а Белбо отначало не разбрал кой е той. След като се представили един на друг и си разменили извинения, станало ясно, че докторът бил публикувал книга — „Дневникът на един затънтен здравен участък“, в прочутото миланско издателство „Мануцио“. Белбо се хванал на въдицата и казал, че е важна клечка в „Мануцио“, докторът тогава настоял той и Лоренца да останат у тях на вечеря, Лоренца нервничела, ръгнала го с лакът в ребрата: щели да попаднат във вестниците като сатанински любовници, толкова ли не можел да си затваря устата?

Слънцето продължавало да припича, църковната камбана биела за вечерня (стигнали сме до Последната Туле, изръмжал Белбо, шест месеца слънце, от полунощ до полунощ, и нямам вече цигари), кучето продължавало да страда, но никой вече не му обръщал внимание, Лоренца заявила, че има астматичен пристъп, а Белбо окончателно се убедил, че Космосът е грешка на Твореца. Накрая му дошла идеята, че могат да отидат с колата до съседния град, за да потърсят помощ. Покровителката на животните се съгласила, само да побързат. Можела да се довери на човек, който издава поезия, тя също много обичала Жак Превер.

Белбо тръгнал, подминал цинично близкия град, Лоренца проклинала всички животни, с които Господ бил омърсил земята от първия до петия ден включително, и Белбо се съгласил с нея, но отишъл още по-нататък, като критикувал делата Му и от шестия ден, а може би дори и почивката през седмия, защото бил на мнение, че неделята е най-отвратителният ден от седмицата.

Вече прехвърляли Апенините, но макар че на картата преходът изглеждал лесен, отнел им доста часове, отминали Бобио и вече по здрач пристигнали в Пиаченца. Белбо бил капнал, искал да останат с Лоренца поне една вечер и наел стая за двама в единствения свободен хотел до гарата. Като се качили в стаята, Лоренца заявила, че в такова място нямало да спи. Белбо казал, че ще потърси нещо друго, да му позволи само да слезе в бара да глътне едно мартини. Не намерил нищо друго освен второкачествен коняк, върнал се в стаята, но Лоренца била изчезнала. Слязъл да разпита на рецепцията и намерил бележка: „Мили мой, открих чудесен влак за Милано. Тръгвам. Ще се видим през седмицата.“

Белбо изтичал до гарата, но влакът бил заминал. Като в уестърн.

Останал в Пиаченца. Потърсил криминално романче, но и будката на гарата била затворена. В хотела пък намерил само едно списание на Туринг-клуба. За нещастие в списанието имало статия точно за проходите, през които били минали. В спомена му, избледнял, сякаш всичко се било случило много отдавна, те представлявали някаква безплодна земя, напечена от слънцето и прашна, осеяна със слюдести камъчета. А върху гланцираните страници на списанието били обрисувани като оживели блянове, които заслужавали човек да се върне отново пешком по тях, за да ги вкуси повторно крачка по крачка. Изобщо, островите Самоа на Джим Царя на Конопа.

Нима е възможно човек да се втурне към своята гибел само защото е блъснал някакво куче? Но точно това се случило. През нощта в Пиаченца Белбо решил, че като се върне и заживее отново в Плана, вече нямало да претърпи нито едно поражение, защото в него той решавал кой, как и кога.

Навярно през същата тази нощ е решил да си отмъсти на Алие, макар и да не му било ясно защо и за какво. Намислил да вмъкне Алие в Плана без негово знание. От друга страна, беше типично за Белбо да търси разплати, при които единственият свидетел ще бъде той. Не поради свян, а поради недоверие към чуждото свидетелство. Вкаран в Плана, Алие щял да изчезне, да се превърне в дим като фитил на свещ. Да стане нереален като Тамплиерите от Провенс, Розенкройцерите и като него, Белбо.

Няма да е мъчно, мислел си е Белбо, сведохме до своето равнище Бейкън и Наполеон, защо да не сведем и Алие? Ще го пратим и него да търси Картата. От Арденти и спомена му се отървах, като го включих в една измислица, по-добра от неговата. Така ще стане и с Алие.

Мисля, че си е вярвал, какво ли не прави несбъднатото желание. Неговият файл завършваше — и не би могло да бъде иначе — с цитата на всички претърпели поражение от живота: „Аз Бог ли съм?“ 414

Може би е забравил за намеренията си. Може би му е стигало само да ги напише. Може би му е било достатъчно да види отново Лоренца. Навярно отново е бил обхванат от желанието и желанието го е принудило да направи компромис с живота. Но тъкмо в понеделник следобед в редакцията се появил Алие, усмихнат, напарфюмиран с екзотични миризми — носел няколко негодни за издаване ръкописа, заявявайки, че ги бил изчел по време на великолепен уикенд на морския бряг. Лошото настроение на Белбо се възвърнало и той решил да го подлъже, като му загатне за някаква невидима сила.

И затова уж на шега му намекнал, че от десетина години носи на плещите си товара на опасна тайна. Някой си полковник Арденти, който твърдял, че е разкрил Плана на Тамплиерите, му поверил ръкопис… Полковникът впоследствие бил отвлечен или убит от някой, който си присвоил неговите документи, но бил напуснал „Гарамонд“ с един текст-въдица, умишлено подправен, фалшив, направо наивен, който да послужел само за доказателство, че той, полковникът, се е добрал до посланието от Провенс и до крайните изводи на Инголф, написани черно на бяло, тези, които убийците още не били открили. А в същото време една съвсем тъничка папка, съдържаща не повече от десетина странички, в която обаче бил автентичният текст, намерен сред книжата на Инголф, останала в ръцете на Белбо.