— Спри! — извика тя.

— Как си позволяваш… След това избухна в сълзи и обгърна шията му с ръце.

— Миличък, но аз съм твоята София, защо се ядосваш?…

Белбо я хвана нежно за раменете, целуна я по бузата, отметна косите й и обръщайки се към публиката, каза:

— Не й се сърдете, не е свикнала да пие толкова…

Дочух смехове сред присъствуващите. Мисля, че и Белбо ги чу. Видя ме на изхода и направи нещо, което така и не разбрах дали беше предназначено за мен, за другите в залата или за него самия. Направи го незабележимо, полугласно, когато вниманието на останалите вече беше насочено другаде.

Като продължаваше да държи Лоренца за раменете, се обърна към залата и каза бавно като човек, който изрича нещо безспорно:

— Кукуригу.

Изобразителният материал, който бях събрал в Милано и Париж, не беше достатъчен. Господин Гарамонд ми разреши да отида за няколко дни в Мюнхен, в Дойчес Музеум.

Прекарах няколко вечери из барчетата на Швабинг, или в онези огромни подземия, където свирят възрастни господа с мустаци и къси кожени панталонки и влюбени двойки си разменят усмивки сред изпарения и миризма на свинско над високите халби бира, а следобедите използувах, за да разлиствам каталога на репродукциите. От време на време изоставях архивите и предприемах разходки из музея, където бяха възстановили всичко, което човешкото същество е могло да изобрети: натискаш едно копче и макети на петролни полета раздвижват своите сонди, влизаш в истинска подводница, завърташ система от планети, играеш си да произвеждаш киселини и верижни химически реакции — намирах се в един втори Парижки музей, само че не толкова готически, насочен към бъдещето и обитаван от смахнати на тема техника гимназиални ученички, които се учат да обичат инженерите.

В Дойчес Музеум човек може да научи и всичко за мините: слизаш по една стълба и се озоваваш в мина с всичките й джобове, асансьори за хора и коне, тесни проходи, в които пълзят изтощени и измъчени момченца (да се надяваме, восъчни). Пътуваш из мрачни и безкрайни коридори, спираш пред бездънни кладенци, чувствуваш студ, който те пронизва до костите, и почти долавяш миризмата на гризу. Изобщо всичко в мащаб едно към едно. Бях се залутал из един страничен тунел, вече загубил надежда, че ще съзра отново дневната светлина, когато видях надвесен над ръба на пропастта един посетител, който сякаш ми беше познат. Сбръчкано и пепеляво, лицето му не беше ново за мен, косите му бяха бели, погледът — на кукумявка, но чувствувах, че дрехата му би трябвало да бъде друга, като че ли бях виждал това лице над някаква униформа, сякаш срещах след много години свещеник в цивилни дрехи или монах без брада. Той също ме погледна, също така с колебание. Както става в подобни случаи, след кратка размяна на скришни погледи той пръв ме поздрави на италиански. Веднага го облякох в истинските му дрехи: трябваше да носи дълъг жълтеникав халат и да бъде господин Салон. „А. Салон, таксидермист“. Работилницата му се намираше на няколко врати от моя офис по същия коридор на бившата фабрика, където си играех на Марлоу в областта на културата. Бях го срещал по стълбището и си бяхме разменяли кимвания.

— Странно — каза, задържайки ръката ми, от толкова време сме съседи, а се запознаваме в земните недра, на хиляди мили разстояние.

Казахме си няколко любезности. Имах чувството, че прекрасно знае какво правя, и това беше странно, като се има предвид, че аз самият не го знаех точно.

— Какво ви води в този музей на техниката? Ако не се лъжа, вашето издателство се занимава с по-духовни неща.

— Кой ви е казал?

Махна неопределено с ръка.

— О, хората говорят. Аз имам много клиенти…

— Какъв вид хора посещават един препаратор на животни, извинете, един таксидермист.

— Всякакъв вид. И вие си мислите като всички, че това е необикновена професия. Но клиенти не липсват и са най-различни: музеи, притежатели на частни сбирки…

— Рядко съм виждал препарирани животни по къщите, казах.

— Зависи от това какви къщи посещавате. Или какви зимници.

— Че кой държи препарирани животни в зимника си?

— Някои го правят. Не всички светилища са на открито под слънцето или луната. Нямам доверие в този вид клиенти, но, нали разбирате, работата… Не ми харесват подземията.

— И затова се разхождате в тях?

— Проверявам ги. Нямам доверие в подземията, но искам да ги разбера. А възможностите не са толкова много: ще кажете, римските катакомби. Няма вече мистерия в тях, пълни са с туристи и ги контролира Църквата. Каналите на Париж… Били ли сте в тях? Човек може да ги посети в понеделник, сряда и последната събота на месеца, вход откъм моста Алма. И те са туристически обект. Разбира се, и в Париж има катакомби и подземия, а да не говорим за метрото. Били ли сте на улица Лафайет 145?

— Не съм, признавам си.

— Малко е настрани, между Източната и Северната гара. Сградата на пръв поглед не прави впечатление. Само ако човек внимателно се вгледа, забелязва, че дървените врати са всъщност железни, а стаите зад прозорците не са обитавани от векове. Никога не светят. Но хората отминават и нищо не забелязват.

— Какво не забелязват?

— Че къщата е изкуствена. Една фасада, само външност без покрив, без нищо. Празна. Всъщност е изход на шахта. Служи за вентилация на местното метро. Когато го разбереш, добиваш чувството, че си пред входа на долния свят, че ако можеш да се спуснеш между тези стени, ще проникнеш в подземния Париж. Случвало ми се е да стоя с часове пред тези врати, които прикриват Вратата на вратите. Началната спирка за пътуването към центъра на Земята. Защо, мислите, са направили всичко това?

— Казахте, че е заради вентилацията.

— Можеха да бъдат обикновени тръби. Не, не, пред тези подземия почвам да подозирам… Разбирате, нали?

Говорейки така за мрака, лицето му сякаш се осветяваше. Запитах го защо не се доверява на подземията.

— Защото, ако съществуват Властелините на света, те няма къде да се намират освен под земята. Това е истина, която всички отгатват, но малцина дръзват да изкажат. Може би единственият, който е имал смелостта да го каже черно на бяло, е Сент-Ив Д’Алвейдре. Чували ли сте за него?

Може би бях срещал името му в текстовете на някой от диаболистите, но споменът ми беше смътен.

— Това е този, който говори за Агарта, подземното жилище на Царя на света, тайния център на Синархията, каза Салон. — Не се е побоял, чувствувал се е защитен. Но всички, които са го последвали публично, са били отстранени, защото са знаели прекалено много.

Продължихме пътя си в тунела и господин Салон не преставаше да ми говори, хвърляйки разсеяни погледи към входовете на нови разклонения и устията на нови кладенци, сякаш търсеше в полумрака потвърждение на своите подозрения.

— Запитвали ли сте се някога защо всички модерни метрополии са се разбързали през миналия век да строят подземни градски мрежи?

— Мисля, че за да разрешат транспортните си проблеми.

— Когато не е имало автомобили, а само карети? Очаквах по-проницателно обяснение от човек с вашия интелект.

— А вие имате ли друго?

— Може би — отвърна господин Салон замислено. Но сякаш с това искаше да прекъсне разговора ни. И наистина след миг се досети, че имал работа. После, след като стисна ръката ми, се позабави, като че ли му бе хрумнала случайна мисъл:

— По този повод, оня полковник… Как се казваше… Оня, който дойде преди години в „Гарамонд“ да ви говори за някакво съкровище на Тамплиерите? Какво стана с него?

Останах като треснат от грубостта, с която той ми бе открил, че знае неща, смятани от мен за лична тайна. Исках да го запитам откъде ги е разбрал, но се уплаших. Казах му само уж безразлично: