Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал 186, а не икономист.

Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ — уточни той и продължи:

— Впрочем ти, който си философ…

— Благодаря ти, но за съжаление не съм.

— Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.

Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.

И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.

Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:

— Превеждам книга и се зъпънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.

Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:

— Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв смисъл. Стига ли ви? Търсих три дни, вие ще решите…

Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон — таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.

Но трупах опит, знания и нищо не изхвърлях. Събирах всичко. Не си мислех да вкарвам данните в компютър (точно тогава излизаха на мода и Белбо щеше да е сред пионерите), използувах най-занаятчийски методи, но си бях изработил нещо като памет, направена от тънки картончета с индекси. Кант… небулоза… Лаплас, Кант… Кьонигсберг… седемте моста на Кьонигсберг… теореми на топографията… Приличаше на онази игра на асоциации, при която само с пет междинни понятия трябва да преминеш от „салам“ до „Платон“. Например: салам — свиня — четина — четка — картина — идея — Платон. Фасулска работа. Дори най-идиотският ръкопис ми носеше двадесетина картончета за моята „верига на свети Антоний“ 187. Системата беше стройна; мисля, че беше същата, каквато използуват тайните служби: няма по-важни информации, силата е в общата подредба и чак след това в откриването на връзките. Връзки има винаги, само да искаш да ги откриеш.

След като работих така около две години, се почувствувах удовлетворен от себе си. Забавлявах се. А междувременно бях открил Лия.

Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.

Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.

— Да знаете, че том 109 го взимам аз.

— Защо тогава сте го оставили на шкафа?

— Отидох до масата да си видя бележките.

— Това не е извинение.

И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.

— Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?

Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде — тилът й.

— Какво? — попита.

— А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си — имаше зелени очи.

— Имате зелени очи, казах.

— Май че да. Защо? Лошо ли е?

— О, не. Но пак ги скрихте.

Така започна.

— Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.

Имах чувството, че трябва да й кажа нещо. В дванадесет и половина отметна косите си, за да ме погледне по-добре, а аз насочих към нея показалец, като държах палеца си вдигнат, и казах: „Пум“.

— Страшно, отвърна ми тя.

— И аз.

Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.

Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.

— Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.

— Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…

— Не забравяй да ги свържеш с Йейтс 189.

— Че какво общо има Йейтс?

— Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.

— Какво щях да правя без теб!

Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда — там намирах клиенти.

Една вечер срещнах Белбо (през изминалите години, изглежда, беше ходил там рядко, но после отново бе зачестил, заради Лоренца Пелегрини). Не се беше променил, може би косите му бяха по-прошарени и бе отслабнал, но не много.

Срещата ни беше сърдечна, доколкото позволяваше неговата експанзивност. Разменихме няколко думи за старите времена, подминахме само с намек последното събитие, в което бяхме съучастници, и епистоларните му последствия. Комисарят Де Анджелис повече не се беше появил. Приключено дело може би.