— Глупости! Отивам в банята.

Тогава идваше най-хубавото и след връщането на Ампаро вече бях в състояние да предвидя прекрасни неща.

— Невероятна история. Манифестите се появяват във време, когато подобни текстове никнат като гъби, всички се стремят към обновяване, златен век, мечтаната страна за духа. Кой се рови из магически текстове, кой нагрява котли, за да получи скъпоценни метали, кой се мъчи да овладее звездите, кой измисля тайни азбуки и универсални езици. В Прага Рудолф II превръща кралския двор в алхимична лаборатория, кани Комений 153и Джон Дий, астролога на английския двор, който разкрил всички тайни на космоса в няколко странички на своята „Монада на Тайнописа“. Лекарят на Рудолф II е онзи Михаел Майер, който е написал книга за визуалните и музикалните знаци, „Бягащата Аталанта“, една бърканица от философски яйца, дракони, захапали опашките си, сфинксове; няма нищо по-съдържателно от тайното число, всичко символизира нещо друго. Даваш ли си сметка: Галилей хвърля камък от кулата в Пиза, Ришельо играе „Монополи“ с половин Европа и тук всички въртят ококорени очи, за да четат знаците на света. Какви ми ги разправяте, никакво свободно падане на телата, никакво земно притегляне, тук отдолу (дори отгоре) има нещо друго. Казвам ви го: абракадабра. Торичели изобретил барометъра, а те се занимавали с балет, шадравани и фойерверки в Палатинските градини на Хайделберг. И точно тогава избухва стогодишната война.

— Кой знае колко е била доволна Майка Кураж.

— Но и те невинаги са се удоволствували. Палатинският електор 154от деветнадесета приема короната на Бохемия, мисля, че го прави, защото умира от желание да властвува над Прага, вълшебния град, но Хабсбургите година по-късно го заковават на Монблан, в Прага масово унищожават протестантите. На Коменски му изгарят къщата, библиотеката, убиват жена му и сина му и той бяга от двор на двор и повтаря колко велика и изпълнена с надежди е идеята на Розенкройцерите.

— И той, нещастният, сигурно е искал да се утеши с барометъра? Но извинявай за момент, знаеш ли, ние, жените, не приемаме така изведнъж нещата като вас: кой е писал тези манифести?

— Ето това е най-интересното, че не се знае. Остави ме да разбера, почеши ме по благородния герб… не, между плешките, не, по-горе, не, по-наляво, да, там. И така, в това германско обкръжение има невероятни личности. Например Шимон Щудион, който пише „Наометрия“, окултен трактат за размерите на Соломоновия храм, Хайнрих Кунрат, който пише „Амфитеатър на Вечното Знание“, пълен с алегории от еврейските азбуки и кабалистичните пещери, които навярно са вдъхновили авторите на „Fama Fraternitatis“. Те сигурно са приятели на една от десетте хиляди секти на утописти от християнското възраждане. Общественото мнение твърди, че авторът бил някой си Йохан Валентин Андрее, който година по-късно публикува „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, но го бил писал като млад, следователно идеята на Розенкройцерите му се е въртяла в главата отдавна. Около него в Тюбинген имало и други ентусиасти, мечтаели за република в Константинопол, може би са се обединили. Но, изглежда, са го направили на шега, като игра, не са мислели действително да създадат хаоса, който са натворили. Андрее после цял живот се кълне, че манифестите не ги бил писал той, че във всички случаи бил един lusus 155, един ludibrium 156, една лудория, изтъква академичния си авторитет, разгневява се, казва, че Розенкройцерите, дори да са съществували, били всичките измамници. Но нищо. Едва се появяват манифестите, хората, изглежда, само това чакали. Учени от цяла Европа най-сериозно пишат на Розенкройцерите и понеже не знаят къде да ги намерят, изпращат отворени писма, публикуват бюлетини и книги. Още на същата година Майер издава „Arcana Arcanissima“ 157, в която не споменава Розенкройцерите, но всички са убедени, че говори за тях и че знае повече, отколкото казва. Някои се фукат, че са чели „Fama Fraternitatis“ още в ръкопис. Аз не мисля, че е било толкова просто по онова време да се подготви една книга, при това с гравюри, но Робърт Флъд 158през същата тази 1615 година пуска на пазара (при това пише в Англия, а печата в Лайден, изчислява дори времето за пътуването на коректурите) една „Apologia compendiaria Fraternitatem de Rosea Cruce suspicionis et infamiis maculis aspersam, veritatem quasi Fluctibus abluens et abstergens“ 159, за да защити Розенкройцерите и да ги освободи от подозренията, от „петната“, с които са омърсени и това означава, че вече се развихря спор между Бохемия, Германия, Англия, Холандия, и всичко това пренасяно от пратеници на коне и пътуващи ерудити.

— А Розенкройцерите?

— Мълчат като гроб. Post сто и двадесет години patebo, виж ми окото… Наблюдават от своя дворец. Мисля, че именно тяхното мълчание е възбудило духовете. Щом не отговарят, значи наистина съществуват. През 1617 година Флъд пише един „Tractatus apologeticus integritatem societatis de Rosea Cruce defendens“ 160, а някой си Алозиус Марлиан казва, че е дошъл моментът да се разкрие тайната на Розенкройцерите.

— И я разкрива?

— Как не! Само усложнява положението. Понеже изчислява, че ако от 1618 се извадят 188-те години, обещани от Розенкройцерите, се получава 1430, а това е годината, в която за първи път се присъжда орденът „Златно руно“.

— Е, и какво общо има?

— Не разбирам защо 188 години да са 120, но когато човек иска да прави мистични изваждания и събирания, сметките винаги излизат. Колкото до „Златното руно“, то е Златното руно на аргонавтите и от сигурен източник зная, че то пък има нещо общо със свещения Граал и следователно, ако разрешиш, и с Тамплиерите. Но това не е всичко. Между седемнадесета и деветнадесета Флъд, който явно е публикувал повече от Агата Кристи, дава за печат други четири книги, между които своята „Utriusque cosmi historia“ 161, нещо като кратки есета за вселената, илюстрирана, силно розенкройцерска. Майер запретва ръкави и издава своята „Silentium post clamores“ 162, в която твърди, че братството съществува и че е свързано не само със „Златното руно“, но и с „Ордена на Жартиерата“. Той обаче бил твърде обикновен човек, за да бъде приет в него. Представи си какви са били европейските учени. Ако не приемат такива като Майер, значи става дума за нещо наистина изключително. И след това вече всички от кол и въже започват да напират да бъдат приети. Всички повтарят, че Розенкройцерите съществуват, всички признават, че никога не са ги виждали, всички пишат, сякаш определят някаква среща или искат аудиенция, никой не е толкова безочлив да каже: мене ме приеха, други говорят, че не съществуват, защото никой не ги е потърсил, трети казват, че съществуват именно за да ги потърсят.