Тази история не успя да провали нашата почивка в планината. Излизах на дълги разходки, четях сериозни книги, никога не бях се занимавал толкова с детето. Но между мен и Лия остана нещо недоизказано. От една страна, Лия ме бе притиснала до стената и не й беше приятно, че ме е унизила, от друга, не беше напълно убедена, че ме е убедила.

Всъщност изпитвах носталгия по плана, не исках да го изоставя, твърде дълго бяхме съжителствували с него.

Преди няколко сутрини станах рано, за да се кача на първия влак за Милано. А в Милано Белбо щеше да ми се обади от Париж и аз щях да сложа началото на тази история, която още не съм изживял докрай.

Лия беше права. Трябваше да разговарям с нея по-рано. Но и в такъв случай пак нямаше да й повярвам. Бях възприел създаването на Плана като момент от Тиферет, сърцето на сефиротското тяло, съюза между правилото и свободата. Диоталеви ми беше казал, че Моше Кордоверо предупреждавал: „Който се възгордее заради своята Тора пред невежата, с други думи, пред целия народ на Яхве, ще накара Тиферет да се възгордее пред Малхут.“ Но едва сега разбирам какво е Малхут — Царството на тази земя — в нейната сияйна простота. Можах да разбера, докато още разбирам, но навярно е твърде късно, за да надживея истината.

Лия, не знам дали ще те видя пак. Ако не успея, последният образ, който ще запазя от теб, е отпреди няколко сутрини — ти, сънена под завивките. Целунах те и се поколебах, преди да изляза.

За това, което се бе случило по време на моето отсъствие и по-точно през последните дни преди връщането ми, можех да съдя само по файловете на Белбо. Но от тях само един беше по-ясен, подреден в конкретни данни, и той беше последният, вероятно този, който Белбо е писал, преди да замине за Париж, с цел аз или някой друг, за бъдещата памет, да можем да го прочетем. Останалите текстове, които явно бе писал както обикновено за себе си, не можеха да се разтълкуват напълно. Единствено аз, който вече бях навлязъл в интимния свят на неговите признания върху Абулафия, можех да ги дешифрирам или поне да извадя заключения от тях.

Беше началото на юни. Белбо изглеждаше разтревожен. Лекарите бяха свикнали с мисълта, че единствените роднини на Диоталеви са той и Гудрун, и най-сетне бяха проговорили. На въпросите на печатарите и коректорите Гудрун вече отговаряше с беззвучно отваряне на уста в едносрична дума. Така се изрича срамната болест.

Гудрун посещаваше Диоталеви всеки ден и мисля, че го притесняваше със своите искрящи от съчувствие очи. Той знаеше, но му беше неприятно, че другите знаят. Говореше с мъка. Белбо беше написал: „Лицето му се състои само от скули.“ Косите му падаха, но това беше от терапията. Белбо беше написал: „Ръцете му се състоят само от пръсти.“

Мисля, че по време на един от мъчителните им разговори Диоталеви е намекнал на Белбо това, което е щял да му каже в последния ден. Белбо вече си е давал сметка, че отъждествяването с Плана е нещо лошо, може би дори самото Зло. Но може би за да възвърне реалността на Плана и неговата чисто въображаема същност, той го бе описал дума по дума, сякаш бяха спомени на полковника. Разказваше го като посветен, който доверява последната си тайна. Мисля, че за него е било нещо като лечение: отпращал е отново към литературата, макар и долнопробна, това, което не беше животът.

Но на 10 юни навярно се бе случило нещо, което го е разтърсило. Бележките му по този повод са объркани, мъча се да ги разгадая.

И така, Лоренца го помолила да я закара на Ривиерата, където трябвало да се види с някаква приятелка и да вземе нещо, документ или нотариален акт, някаква глупост, която е могла да бъде изпратена и по пощата. Белбо се съгласил, явно въодушевен от мисълта, че ще прекара една неделя на море с нея.

Пристигнали там, не успях да разбера къде точно, може би близо до Портофино. Описанието на Белбо беше свързано не толкова с пейзажа, колкото с настроения, избухвания, напрежения, разочарования. Лоренца отишла да си вземе документа, докато Белбо я чакал в един бар, и после казала, че можели да отидат да ядат риба в един ресторант над самото море.

От този момент нататък историята се разпадаше, възстановявам я по откъслеците от диалози, които Белбо бе редил без препинателни знаци, като че ли ги е записвал на момента и не е искал да изпусне нито едно от чудесата. Отишли с колата, докъдето можело да се стигне, след това продължили по труднопроходимите крайбрежни пътечки на Лигурия, обрасли с цветя, докато не открили ресторанта. Но едва седнали, забелязали на съседната маса картонче с надпис, че масата е запазена за доктор Алие.

Какво съвпадение, вероятно е възкликнал Белбо. Отвратително съвпадение, отвърнала Лоренца, не желаела Алие да научи, че тя е там, при това с него. Защо не желаела, какво лошо намирала в това, защо Алие да имал право да ревнува? Какво ти право, въпрос на добър вкус, бил я поканил да се разходят вън от града за същия ден, а тя казала, че е заета, да не би Белбо да искал тя да излезе лъжкиня. Не можеш да си лъжкиня, отвърнал Белбо, след като наистина си заета с мен, нима е нещо, от което трябва да се срамуваш? Да се срамувам — не, казала тя, но ще ми разрешиш да си имам свое разбиране за тактичността.

Напуснали ресторанта и поели по пътечката нагоре. Но изведнъж Лоренца спряла, насреща им идвали хора, които Белбо не познавал, приятели на Алие, обяснила, а не искала да я видят. Унизително положение, тя — облегната на едно мостче над склона, обрасъл с маслинени дървета, с лице, закрито от вестник, сякаш умирала от желание да научи какво става по света, а той, на десетина крачки от нея, пушейки, сякаш се бил оказал там съвсем случайно.

Гостите на Алие отминали, но сега пък, заявила Лоренца, ако продължели по пътеката, щели да срещнат самия него, който всеки момент можел да се появи. Белбо извикал: „По дяволите, по дяволите, и какво, като се появи?“ А Лоренца му отвърнала, че въобще нямал капчица от чувствителност. Изходът бил един — да стигнат до паркинга, без да минават по пътеката, като се спуснат напряко по склона. Задъхано бягство през напечените от слънцето сипеи и на Белбо му се откъртил токът. Лоренца му казала „не виждаш ли колко по-приятно е така, ще се задъхваш, разбира се, като не преставаш да пушиш“.

Най-сетне стигнали до колата и Белбо казал, че по-добре да се връщат в Милано. Не, отвърнала Лоренца, Алие може да е закъснял и да го срещнат по магистралата, той познавал автомобила на Белбо. „Погледни какъв чудесен ден, дай да тръгнем към вътрешността, сигурно е прекрасно, ще стигнем до другата магистрала и ще вечеряме някъде отвъд По.“

„Но защо отвъд По, какво значи това към вътрешността, изходът е един, погледни картата, трябва да се изкачим към Ушо и после да прехвърлим целите Апенини и да спрем в Бобио, оттам в Пиаченца, ти луда ли си, та това е по-страшно от Ханибал със слоновете 413.“ „Нямаш никакъв усет за приключения, казала тя, и освен това си помисли колко много чудесни ресторантчета има по хълмовете. Преди всичко в Ушо е «Мануелина», дванадесет звезди в пътеводителя «Мишлен», риба колкото ти душа иска.“

В „Мануелина“ било претъпкано, цяла опашка желаещи да седнат дебнели масите, на които сервирали кафето. Лоренца казала, че няма значение, няколко километра по-нагоре щели да намерят сто други места като това. Едва в два и половина открили ресторантче в едно противно селце, което според Белбо дори военните карти щели да се срамуват да отбележат, и яли претоплени макарони с месо от консерва. Белбо запитал за какво всъщност става дума, защото не било случайно това, че тя искала да отидат точно там, където щял да бъде Алие, може би имала намерение да дразни някого, но той не разбирал кого от двамата, а тя го запитала дали не го гони параноята.