Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Това е рамсинга, рамсинга на тугите до свещеното бананово дърво… 252

Бях ужасно нетактичен. Не си дадох сметка, че се шегува именно за да направи друга аналогия, и забих ножа в раната:

— Разбира се, с генис не би било толкова съдържателно.

Белбо кимна.

— Дошъл съм тук точно защото те не искат гениса, отвърна.

Сега се питам дали именно онази нощ той не прозря връзката между своите мечти и това, което му се случваше през последните месеци.

Алие не беше проследил нашия разговор, но ни видя, че си шушукаме.

— Не става дума за предупреждение, нито за зов — каза. Това е един вид ултразвук, чрез който да се установи контактът с подземните вълни. Вижте, сега жриците се хванаха за ръце. Създават нещо като жив акумулатор, за да приемат и концентрират телуричните вибрации. Сега трябва да се появи ореолът.

— Какъв ореол? — запитах шепнешком.

— Традицията го нарича „зеленият ореол“. Изчакайте…

Не забелязах никакъв зелен ореол. Но почти ненадейно от земята се издигна лека мъгла — нещо като пара, бих казал, ако беше равномерна и по-гъста. Беше някакво образувание от облачета, което се събираше в една точка и след това, раздвижено от вятъра, се издигаше на кълба като захарен памук, плаваше из въздуха и отново се сбираше в друга част на поляната. Странен беше ефектът, отзад ту се появяваха дървета, ту всичко се смесваше в белезникаво изпарение, валмото се понасяше към средата на поляната, като закриваше от погледа ни това, което се случваше, и оставяше само околността и небето, на което продължаваше да блести луната. Движенията на огньовете бяха неочаквани, изненадващи, сякаш се подчиняваха на някакво своенравно дихание.

Помислих си дали не е химическа измама, после разсъдих: намирахме се на около шестстотин метра височина и беше възможно да са истински облаци. Предвидени от ритуала или пък предизвикани? Може би не, но участниците бяха изчислили, че на тази височина, при благоприятни обстоятелства биха могли да се образуват такива блуждаещи изпарения, докосващи земята.

Беше трудно да се изтръгнеш от омаята на сцената, още повече, че дрехите на жриците се сливаха с белотата на изпаренията и техните лица изплуваха от млечната тъмнина и се връщаха в нея, сякаш бяха нейни рожби.

Настъпи миг, в който облакът изпълни целия център на поляната, а някои откъслеци, които се изкачваха, разточвайки се нагоре, дори закриха луната, но все пак не дотам, че да затъмнят поляната, все така светеща по краищата си. Тогава видяхме как една жрица изплува от мъглата и се затича към гората, виейки, с ръце, протегнати напред, и аз си помислих, че ни е разкрила и изрича срещу ни проклятия. Но когато стигна на няколко метра от нас, промени посоката и се затича в кръг около пространството, обвито в мъгла, изчезна наляво, после, след няколко минути се появи отдясно, отново приближавайки се, и аз успях да зърна лицето й. Беше една сибила с голям дантевски нос, малка като цепнатина уста, която се разтваряше като подводно цвете, без други зъби освен двата предни резци и един асиметричен кучешки. Очите й се въртяха, орлови, хищни. Чух или ми се стори, че чувам, или пък сега си мисля, че съм чул, и наслагвам този спомен към други спомени, наред с поредица от думи, които тогава сметнах за галски, няколко звука, наподобяващи нещо като латински, от рода на „О, пегния, оео! Интус ет еее улума!!!“, и изведнъж мъглата почти изчезна, поляната засия и аз видях, че е изпълнена от стадо свине, чиито дебели вратове бяха окичени с нанизи кисели ябълки. Друидката, която бе свирила с тромпета, беше останала на върха на купчината камъни и сега размахваше нож.

— Да вървим, нареди ни Алие. Свърши.

Забелязах в този момент, че мъглата се е преместила над нас и около нас, и почти не различавах другарите си.

— Как ще е свършило? — обади се Гарамонд. Струва ми се, че сега идва най-интересното!

— Свърши това, което имате право да видите. Повече не може. Нека уважаваме ритуала. Да вървим.

Поведе ни обратно през гората, бързо погълнат от влагата, която ни обвиваше. Движехме се, треперейки, хлъзгахме се по изгнилите листа, смутени и в безредие като отстъпваща армия. Най-сетне се озовахме на пътя. Можехме да пристигнем в Милано най-рано след два часа. Преди да се качи в колата при Гарамонд, Алие се сбогува с нас:

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

63

— Какво ти напомня тази риба?

— Други риби.

— Какво ти напомнят другите риби?

— Други риби.

(Джоузеф Хелър, „Параграф 22“, Ню Йорк, „Саймън енд Шустър“, 1961, с. 27)

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.

Все по-трудно ми беше да отделям света на магията от това, което наричаме днес вселена на точността. Откривах отново имената на учените, за които бях чел в училище като за носители на математическата и физическата светлина, сред мрачините на суеверието с единия крак в Кабалата, а с другия — в лабораторията. Нима прочитах отново цялата история с очите на нашите диаболисти? Но после срещах безспорни текстове, които ми разказваха за това как физиците на позитивизма веднага след занимания в университетите си бързали да не закъснеят за сеанси на медиуми или астрологически сбирки и как Нютон стигнал до законите за всеобщото привличане, защото вярвал в съществуването на окултни сили (спомних си за изследванията му в областта на розенкройцерската космология).

Бях приел за свой научен принцип недоверчивостта, а сега трябваше да приложа този принцип и към онези, които ме бяха научили да бъда недоверчив.

Казах си: аз съм като Ампаро, не вярвам, ама се хващам. И се чудех как все пак разсъждавам върху факта, че височината на Великата Пирамида е наистина равна на една милиардна от разстоянието между Земята и Слънцето или че наистина се очертаваха аналогии между индоамериканската и келтската митология. И започвах да искам от всичко, което ме обкръжаваше — къщите, фирмите на магазините, облаците в небето и гравюрите в библиотеката да ми разказват не своята история, а една друга история, която безспорно криеха, но която накрая щяха да ми разбулят в резултат и по силата на свързващите ги тайнствени прилики.

От всичко това ме спаси, поне временно, Лия.

Бях й разказал всичко (или почти всичко) за пътуването до Пиемонт. И всяка вечер се връщах вкъщи с любопитни новости, които трябваше да се включат в нашата картотека на словесните кръстоски. Коментарът й биваше: „Яж, че си станал като клечка.“ Една вечер седна до бюрото ми, раздели кичура на челото си, за да ме погледне в очите, и сплете ръце на скута си като селянка. Никога не беше сядала така, разкрачена, с пола, опъната между двете колена. Казах си, че позата й е некрасива. Но после я погледнах в лицето и то ми се стори просветлено, обляно от нежно сияние. Вслушах се в думите й, без още да зная защо, с уважение.

вернуться

252

Рамсинга на тугите до свещеното бананово дърво — в романите на Е. Салгари тугите свирели на дълга тръба до свещеното за тях дърво, в чийто процеп се намирал входът към подземния храм.

85
{"b":"146283","o":1}