Плачеше: Диоталеви умрял в събота в полунощ.

— И никой, никой нямаше от приятелите му на погребението тази сутрин, как може такова нещо! Дори господин Гарамонд, казват, че бил в чужбина. Аз, госпожа Грация, Лучано и един господин, целият в черно, с брада, бакенбарди на масури и голяма шапка, приличаше на гробар. Един Бог знае откъде се появи. Но къде сте вие, Казобон? Белбо къде е? Какво става?

Измърморих някакво неясно обяснение и затворих телефона. Вече ни викаха и тръгнах към самолета.

Пътуването ми се отрази добре. Напуснал бях не само Париж, но и подземния свят, дори направо земята, земната черупка. Небе и все още заснежни планини. Самота на две хиляди метра височина и чувство на опиянение, каквото винаги внушава полетът, изравняване на налягането, леко неразположение. Минава ми през главата, че само тук горе мога да стъпя здраво на земята. И реших да събера мислите си, отначало записвайки основните моменти в бележника си и после отпускайки се със затворени очи.

Реших да изброя най-напред безспорните факти.

Няма съмнение, че Диоталеви е мъртъв. Съобщи ми го Гудрун. Гудрун винаги е била вън от нашата история — не би могла да я разбере и следователно е единственият човек, който казва истината. След това: факт е, че Гарамонд не е в Милано. Разбира се, би могъл да бъде навсякъде, но обстоятелството, че го няма и че не е бил там през изминалите дни, говори за това, че наистина може да е в Париж, където го видях.

По същия начин го няма и Белбо.

Сега да се опитам да си представя, че това, което съм видял в събота вечер в „Сен Мартен-де-Шан“, като нещо, което действително се е случило. Също като историята с Ампаро. Прибирайки се вкъщи, тя, естествено, не беше сигурна, че Помба Жира наистина се е вселила в нея, но знаеше, че по време на ритуала е била обладана и че се е смятала за обладана, или поне се държеше така, сякаш е била обладана, от Помба Жира.

И накрая, истина е това, което ми каза Лия, когато бяхме на почивка в планината — нейният прочит беше абсолютно убедителен, посланието от Провенс всъщност представлява само един списък на поръчки. Никога не е имало сборища на Тамплиерите в Хамбара за Десятъка. Не е имало План и не е имало послание.

Списъкът на поръчки за нас беше станал нещо като кръстословица с празни квадратчета, но без определения. Следователно трябваше да попълним квадратчетата така, че всичко да съвпада. Но може би сравнението не е много подходящо. Кръстословицата е съставена от думи и думите се кръстосват в една обща буква. Докато в нашата игра кръстосвахме не думи, а понятия и факти, и следователно правилата бяха различни. От тях основните бяха три.

Първо правило: понятията се свързват по аналогия. Няма формула, по която от самото начало да се реши дали една аналогия е добра, или не, защото всяко нещо в определен смисъл може да се свърже с всяко друго. Пример. Картоф се кръстосва с ябълка, защото и двете имат растителен произход и са тумбести. От ябълка се минава към змия — по линия на Библията. От змия — към геврек, поради приликата във формата, от геврек — към спасителен пояс, оттам — към бански костюм, от къпането — към морска карта, от картата — към хартия, от хартията — към тоалетна хартия, от тоалета — към спирт, от спирта — към наркотик, от наркотика — към спринцовка, от спринцовката — към дупка, от дупката — към земя, от земята — към картоф.

Чудесно. И наистина, второто правило казва, че ако накрая всичко се връзва, играта е валидна. От картоф до картоф. Следователно всичко е наред.

Трето правило: връзките не бива да бъдат измислени, иначе казано, трябва да са били споменати от други хора поне веднъж, а още по-добре и повече пъти. Само така кръстоските ще бъдат истински, защото са очевидни.

Всъщност идеята на Гарамонд беше точно такава: книгите на диаболистите не бива да внасят нищо ново, трябва да повтарят вече казаното, в противен случай в какво ще се изрази силата на Традицията?

Така процедирахме и ние. Нищо не измисляхме освен разположението на отделните късчета. Как бе постъпил Арденти? Нищо не беше измислил, само бе разположил частиците по тъп начин — той не беше образован като нас и не притежаваше всички частици.

Докато Те разполагаха с всички елементи, но пък нямаха схемата на кръстословицата. И освен това ние отново бяхме по-добри.

Спомнях си думите, които ми беше казала Лия по време на почивката ни в планината, когато ме упрекваше, че участвувам в лоша игра: „Хората са жадни за планове и ако им предложиш някакъв, ще се нахвърлят върху теб като глутница вълци. Ти измисляш, а те ти вярват. Не е необходимо да създаваш повече въображаеми светове, отколкото съществуват в действителност.“

Всъщност винаги става така. Един млад Херострат се самозапалва, защото не знае как иначе да се прочуе. След това гледаш някакъв филм, в който неуравновесено момче стреля по звезда на кънтри-музиката и се превръща в герой на деня. Ето ти начина: върви и стреляй по Джон Ленън.

Също като сефетата. Как мога да стана известен поет и да вляза в енциклопедиите? Гарамонд предлага рецептата: много просто — плати си. До този момент сефето не се е сетил за това, но след като разбира за съществуването на плана „Мануцио“, осъзнава, че мястото му е там. Сефето е убеден, че е чакал „Мануцио“ едва ли не от детските си години, само дето не е знаел, че го има.

Резултат: ние измислихме един несъществуващ План и Те не само са го възприели, но и са сметнали, че отдавна участвуват в него, или по-точно познали са частици от своите объркани и неясни намерения в някои елементи от нашия План, изграден с желязната логика на аналогията, привидността, подозрението.

Но ако другите измислят някакъв план и го осъществяват, то нашият План сякаш винаги е съществувал, нещо повече — вече е действителност.

От този момент нататък тълпи диаболисти тръгват по света да търсят картата.

Ние предложихме една карта на хора, които цял живот са се мъчили да преодолеят някакъв свой комплекс. Какъв? Подсказа ми го последният файл на Белбо: няма провал, ако наистина съществува един План. Предизвикателство, но не по твоя вина. Да се провалиш срещу един космически заговор не е позорно. Не си страхливец, ти си мъченик.

Не се оплаквай, че си смъртен, че си пленник на хиляди микроорганизми, които не успяваш да подчиниш, не си виновен ти, че пръстите на краката ти не са достатъчно подвижни, че опашката ти е закърняла, че косите и зъбите ти не поникват отново, че разпиляваш непрекъснато неутрони, че вените ти се втвърдяват. Виновни са Ангелите Завистници.

Същото важи и за всекидневието. Като спадовете на борсата. Случват се, защото всеки прави някаква погрешна стъпка и всички погрешни стъпки заедно създават паниката. И онзи, който няма здрави нерви, се пита: „Но кой е в дъното на този заговор, кой има полза от него?“ Горко ти, ако не намериш някой враг, който да е заговорничил — ще се почувствуваш виновен ти. Или по-точно именно понеже се чувствуваш виновен, въобразяваш си, че съществува някакъв заговор, дори че са много, и за да ги победиш, си принуден да организираш свой.

А колкото повече чужди заговори измисляш, толкова повече се влюбваш в тях и разработваш своя по тяхно подобие. Всъщност тъкмо това стана, когато сред йезуитите и бейкънистите, павликяните и неотамплиерите всеки се съобразяваше с плана на другия. Тогава Диоталеви бе забелязал: „Разбира се, човек приписва на другите това, което сам прави, и понеже прави ужасни неща, другите му стават отвратителни. А тъй като другите обикновено биха искали да правят същите ужасни неща, каквито правиш ти, те ти помагат, като ти внушават, че, да! — в действителност това, което им приписваш, е същото, което те винаги са желали. Бог лишава от разум онези, които иска да погуби, достатъчно е да Му се помогне.“