Бръмчене. Стоп, връщаме се към действителността. Едно такси се приближаваше към мен с висока скорост. С един скок успях да се отскубна от магическата клопка, размахах ръце почти с риск да бъда премазан, защото шофьорът закова в последния миг, сякаш спря против волята си, по пътя ми каза, че и на него, когато минава нощем оттам, Кулата му всявала страх и той винаги карал по-бързо.

— Защо? — попитах.

— Защото… Защото всява страх, и това си е.

Малко след това си бях в хотела. Наложи се дълго да звъня, за да събудя задрямалия портиер. Казах си: „Сега трябва да спиш. Остави всичко за утре.“ Взех няколко хапчета, достатъчно, за да се отровя. След това не си спомням нищо.

Събудих се в два часа следобед, зашеметен, вцепенен. Спомнях си абсолютно всичко, но нямаше никаква гаранция, че това, което си спомням, е истина. В началото реших да сляза до долу да купя вестници, после си казах, че във всички случаи, дори отряд спахии да е проникнал в Музея след събитието, новината нямаше да може да се появи в сутрешните вестници.

И освен това Париж този ден си имаше други грижи. Съобщи ми го портиерът веднага щом слязох с намерение да пия кафе в някой съседен бар. Из целия град имало безредици, много от станциите на метрото били затворени, на места полицията атакувала, но студентите били много и вече прекалявали.

Бях намерил в телефонния указател номера на доктор Вагнер. Дори се бях опитал да му се обадя, но беше очевидно, че в неделя не е в кабинета си. На всяка цена трябваше да отида да видя какво е положението в Музея. Знаех, че е отворен и в неделя следобед.

Латинският квартал беше неспокоен. По улиците крачеха шумни групи със знамена. На остров Сите бях забелязал струпване на полиция. В далечината се чуваха изстрели. Навярно така е било през шестдесет и осма. В съседство с „Сент Шапел“ явно бе имало сблъсък, усещах миризмата на сълзлив газ. Чух шумотевица, не се разбираше дали са студентите или полицаите, хората около мен тичаха, скрихме се зад един портал, а пред нас, докато по улицата се приближаваше тълпата, полицаите застанаха в кордон. Какъв позор! Скрил съм се заедно с достопочтените буржоа и чакам революцията да отмине.

След това открих по-спокоен път, заобикаляйки старите Хали по странични улички, и се озовах на улица Сен-Мартен. Музеят беше отворен със своето бяло дворче и плочата на фасадата: „Музей на Уменията и Занаятите, основан с декрет на Конвента от 19 вандемиер, година III… в сградата на бившия манастир «Сен Мартен-де-Шан», построен през единадесети век“. Нищо подозрително, малка неделна тълпа, безразлична към студентските вълнения.

Влязох, безплатно в неделя — и всичко беше както предния следобед в пет часа. Пазачите, посетителите, Махалото на мястото си… Потърсих следи от това, което се бе случило, но ако се беше случило нещо, някой бе почистил най-съвестно. Ако се беше случило…

Не си спомням как прекарах остатъка от следобеда. Не си спомням дори какво видях, докато скитах по улиците, често принуден да криввам встрани, за да избягна сблъсъците. Обадих се в Милано, просто така, да опитам. От суеверие избрах номера на Белбо. После звъннах на Лоренца. След това на Гарамонд, чийто телефон, разбира се, беше изключен. И все пак, ако тази нощ е още днес, всичко е станало вчера. Но от онзи ден до тази нощ бе изминала цяла вечност.

Чак привечер усетих глад. Не исках нищо друго освен спокойствие и малко удобство. Близо до Форума на Халите влязох в един ресторант, който ми обещаваше риба. Дори прекалено много. Маса точно срещу аквариум. Достатъчно нереален свят, за да потъна отново в атмосферата на крайна подозрителност. Нищо не е случайно. Онази риба прилича на исихаст астматик, който е на път да изгуби вярата си и обвинява Бог, че е лишил от смисъл света. Саваот, Саваот, как можа така хитро да ме накараш да повярвам, че не съществуваш? Подобно на гангрена, плътта се стеле над света… А онази там прилича на Мини, мига с дълги клепки и си свива устенцата като сърчице. Мини е годеницата на Мики Маус. Ям някаква странна салата с порция треска, мека като детска плът. С мед и чер пипер. Павликяните са тук. А тази риба в ъгъла виси между коралите като аероплана на Брьоге — бавни махове с перки на лепидоптер. Басирам се, че е съзряла своя зародиш на хомункулус, изоставен на дъното на вече пробития кивот, изхвърлен в боклука срещу къщата на Фламел. А ето и една риба Тамплиер, облечена в черна броня, тя търси Нофо Деи. Плъзва се покрай исихаста астматик, който плава замислен и намръщен към Неизразимото. Отмествам поглед. Отсреща съзирам името на друг ресторант, „При Р…“. Розенкройцерите? Ройхлин? Розиспергиус? Рачковскиракошицароги? Белези, белези…

Да видим сега: единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него. Няма какво толкова да разсъждавам за нощните обиколки из Париж и за виденията в Кулата. Напълно естествено е да възприемам града като кошмар, след като съм излязъл от Музея и след като съм видял или сметнал, че виждам това, което видях. Но какво съм видял в Музея?

На всяка цена трябваше да говоря с доктор Вагнер. Не зная защо си бях втълпил, че това е единственото спасение, но така беше. Словесна терапия.

Какво правих до тази сутрин? Мисля, че влязох в едно кино, където даваха „Дамата от Шанхай“ на Орсън Уелс. Когато стигнах до сцената с огледалата, не издържах и излязох. Но може би не е истина, може би съм си го въобразил.

Тази сутрин в девет се обадих на доктор Вагнер, името на Гарамонд ми помогна да преодолея секретарката, докторът се престори, че си спомня за мен, и след като му съобщих, че случаят е спешен, ми каза да отида веднага, в девет и половина, преди да са дошли другите пациенти. Стори ми се любезен и отзивчив.

Може би съм сънувал и посещението си при доктор Вагнер? Секретарката записа данните ми, прибра ги в папка и ми поиска таксата. За щастие вече си бях купил билета за връщане.

Доста малък кабинет, без диван. Прозорци към Сена, вляво сянката на Кулата. Доктор Вагнер ме прие с професионална любезност, всъщност правилно, вече не бях един от неговите издатели, а само пациент. Със спокоен жест ме покани да седна срещу него, от другата страна на масата, като чиновник в министерство.

— Кажете сега. Изрече това и тласна въртящия се стол, обръщайки ми гръб. Седеше с наведена глава и ми се стори, че молитвено е сплел пръсти. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.

И говорих — като водопад, излях всичко, което беше в мен, от началото до края: какво съм си мислил преди две години, какво съм си мислил миналата година, какво съм си мислил, че Белбо е мислел, и Диоталеви. И най-вече това, което се случи през нощта срещу Свети Йоан.

Вагнер не ме прекъсна нито веднъж, не кимна, не показа неодобрение.

Изглеждаше, сякаш спи дълбок сън. Но навярно такъв беше методът му. И аз говорех. Словесна терапия.

После зачаках словото, неговото, което да ме спаси.

Вагнер се надигна от стола си извънредно бавно. Без да се обръща към мен, заобиколи писалището и се насочи към прозореца. Гледаше през стъклото с ръце на гърба, замислен.

Мълча може би десет-петнадесет минути. След това, все така с гръб към мен, с безцветен, равнодушен, успокояващ тон изрече:

— Господине, вие сте луд.

Остана неподвижен, аз също. След още пет минути разбрах, че няма да каже нищо повече. Край на сеанса.

Излязох, без да се сбогувам. Секретарката ме изпрати с широка усмивка и аз се озовах на улица Елизе-Реклю.

Беше единадесет часът. Събрах набързо вещите си в хотела и тръгнах за летището, разчитайки на късмета си. Трябваше да изчакам два часа и в това време позвъних в Милано на Гарамонд, за негова сметка, защото вече нямах пукната пара. Обади се Гудрун, изглеждаше затъпяла повече от всякога, трябваше да й изкрещя три пъти да каже „да“, „йес“, „уи“, че приема разговора.