На следния ден отидох в „Гарамонд“. Входът на улица Синчеро Ренато номер едно въвеждаше в прашен безистен, през който се виждаше вътрешен двор с въжарско магазинче. През вратата вдясно се стигаше до асансьор, който можеше да фигурира като експонат в музей за промишлена археология и който, като се опитах да се кача в него, потръпна по твърде подозрителен начин, без обаче да се реши да тръгне. Сметнах, че е по-благоразумно да вървя пеш, и се качих два етажа по една дървена, почти спираловидна стълба, доста мръсна. Както узнах по-късно, господин Гарамонд обичал това седалище, защото му напомняло някакво парижко издателство. Табелката на площадката гласеше: „Издателство «Гарамонд», акционерно дружество“, а отворената врата водеше към антре, в което нямаше нито телефонистка, нито пазач. Но човек не можеше да влезе, без да бъде видян от малката странична канцелария, и при мен веднага дойде едно лице, вероятно от женски пол, на неопределена възраст и с ръст, който, меко казано, би могъл да мине за по-нисък от средния.

Лицето ме заговори на език, който ми се стори, че съм чувал някъде, докато най-сетне не разбрах, че беше италиански, но почти изцяло лишен от гласни. Попитах за Белбо. След като ме остави да почакам няколко секунди, то ме заведе по един коридор до стаята в дъното на издателството.

Белбо ме посрещна топло:

— Виждам, че сте сериозен човек. Влизайте.

Покани ме да седна срещу бюрото, и то старо като всичко останало, отрупано с ръкописи, както и шкафовете по стените.

— Не сте се уплашили от Гудрун, надявам се.

— Гудрун ли? Тази… госпожа?

— Госпожица е. И не се казва Гудрун. Наричаме я така, защото видът й е нибелунгски и защото говори на някакъв германоподобен език. Иска всичко да каже наведнъж и пести гласните. Но притежава чувство за справедливост — компенсира: когато пък пише на машина, пести съгласните.

— А какво работи?

— Всичко. Нали знаете, в едно издателство винаги има някой, без който не може, защото е единственият човек в състояние да намира нещата в хаоса, който сам създава. Но поне когато се губят ръкописи, виновникът е налице.

— Значи губи ръкописи?

— Не повече от другите. В едно издателство всички губят ръкописи. Мисля, че това е основната му дейност. Но все пак е необходима изкупителна жертва, нали? Упреквам я само в това, че не губи ръкописите, които бих искал. Неприятни моменти, които старецът Бейкън нарича „напредък на науката“.

— Но къде се губят?

Разпери ръце.

— Извинявайте, но не си ли давате сметка колко е глупав въпросът ви? Ако се знаеше къде, нямаше да са изгубени.

— Логично, признах. — Но чуйте, когато виждам книги на „Гарамонд“, струват ми се много добре изработени, а и каталогът ви е доста богат. Тук ли правите всичко? И колко души сте?

— Отсреща е голямата стая на техническите, тук, до мен е колегата Диоталеви. Но той се занимава с наръчниците, с книгите, които остават дълго, дълго се правят и дълго се продават. С университетските издания се занимавам аз. Не се заблуждавайте, не е кой знае каква работа. Е, да, към някои се пристрастявам, ръкописите трябва да се четат, но, общо взето, всички са сигурни и в икономическо, и в научно отношение. Публикации на Едикойси институт или сборници от симпозиуми, подготвени и финансирани от някоя университетска организация. Ако авторът е дебютант, ръководителят му пише предговора и отговорността е негова. Авторът чете най-малко две коректури, проверява цитатите и бележките и не получава авторски права. След това книгата се приема, за няколко години се продава в тираж хиляда-две хиляди и разноските се покриват… Няма изненади, всяка книга е печалба.

— Тогава вие какво правите?

— Много неща. Преди всичко трябва да се избира. И после, някои книги издаваме на наши разноски, почти винаги преводи на големи автори, за престиж. И накрая, ръкописите, които пристигат така, донесени от самодейци. Рядко заслужават внимание, но трябва да се преглеждат, отде да знаеш…

— А забавлявате ли се?

— Дали се забавлявам? Това е единственото, което умея да правя добре.

Прекъсна ни някакъв мъж на около четиридесет години, облечен със сако, най-малко три номера по-голямо. Косите му бяха светлоруси, редки и му падаха над гъстите, също руси вежди. Говореше с ласкав тон, сякаш поучаваше дете.

— Взе ми здравето този „Наръчник на данъкоплатеца“. Би трябвало да го напиша отново, но не ми се ще. Преча ли ви?

— Това е Диоталеви, каза Белбо и ни представи един на друг.

— А, дошъл е да види Тамплиерите? Горкичкият. Чакай, измислих още едно: „Циганска урбанистика“.

— Чудесно, възкликна очарован Белбо. — А аз се сетих за „Ацтекско коневъдство“.

— Отлично. Но по-добре да го включим към Марефорологията или в Абсурдистиката.

— Сега ще видим, каза Белбо, порови в чекмеджето и измъкна няколко листа.

— Марефорологията… — Погледна ме, забелязвайки недоумението ми.

— Досещате се, че Марефорологията е наука за правене на дупки в морето. Но тя, обърна се към Диоталеви, не е отдел, а предмет. Като Солонумерофугистиката или Контрадигитооралистиката, всички от отдела Тетраокулоскопистика.

— Какво е това тетраоколо?… — направих опит да се намеся аз.

— Не „около“, а „окуло“, тоест изкуството да си отваряш очите на четири. Този отдел включва обучението по ненужни техники. Например Солонумерофугистиката се занимава с избягването за една бройка. Още се колебаем дали да оставим в този отдел Контрадигитооралистиката, защото не е съвсем ненужно да знаеш как да не оставаш с пръст в устата, как мислите?

— Съгласен съм. И все пак, кажете ми какво говорите изобщо? — помолих.

— Диоталеви и аз искаме да предложим реформа в науката. Един факултет по Сравнително тъпознание, в който ще се изучават ненужни или невъзможни предмети. Факултетът ще има за цел да подготвя учени, които да са в състояние да увеличават безкрайния брой безсмислени клонове на знанието.

— А колко отдела ще имате?

— Засега само четири, но те могат да обхванат цялото човешко знание. Отделът Тетраокулоскопистика има подготвителни функции, целта му е да развива у бъдещия учен способността да се справя с университетските си противници. Важен отдел е Абсурдистиката. Тук се включват споменатите Циганска урбанистика и Ацтекско коневъдство… Основата на тази дисциплина е разбирането на дълбоките причини за тяхното безсмислие, а в отдела Контрапунктистика, и на тяхната несъстоятелност. Ето ви няколко примера: Морфематика на морзовата азбука, История на антарктическото земеделие, История на живописта на Великденските острови, Съвременна шумерска литература, Асировавилонска филателия, Технология на колелото в предколумбова Америка, Образност и колорит на Брайловата азбука, Фонетика на немия филм…

— Какво ще кажете за Психология на масите в Южна Сахара?

— Става, одобри Белбо.

— Става, съгласи се и Диоталеви. — Трябва да ни сътрудничите. Бива си го момчето, как мислиш, Белбо?

— Да, веднага го усетих. Снощи измисли няколко много остроумни тъпизми. Но да продължим, щом проектът ви интересува. Какво включихме в отдела Контрапунктистика, че не си намирам бележките?

Диоталеви измъкна от джоба си листче и ме погледна с поучителна симпатия.

— В Контрапунктистиката, както личи от самото име, най-важното е вътрешната противоречивост на предмета. Ето защо на Циганската урбанистика според мен мястото й е тук…

— Само ако, прекъсна го Белбо, я наречем Чергарска урбанистика. Докато предметите, включени в Абсурдистиката, съдържат практическа невъзможност, при Контрапунктистиката противоречието е априорно…

— Ще видим. Но какво сложихме в Контрапунктистиката? Да, ето, Стабилност на революцията, Парменидова динамика, Хераклитова статика, Спартанска гастрономия, Основи на народната олигархия, История на обновителните традиции, Тавтологична диалектика…