— Не толкова с разума, отвърна Ампаро, колкото с червата си. Извинявайте, зная, че граф Сен-Жермен не би се изразил по този начин. Искам да кажа, че съм родена в тази страна и дори онова, което не зная, ми говори отнякъде, мисля, че оттук… — Сложи ръка на гърдите си.

— Какво беше казал онази вечер кардинал Ламбертини на дамата с прекрасния диамантен кръст на деколтето: „Каква радост да умреш на тази Голгота!“ Така бих искал и аз да слушам тези гласове. Но сега трябва да ви се извиня, и на двамата. Идвам от едно време, в което хората бяха способни да погубят душата си само и само да отдадат почит на привлекателността. Ще ви оставя насаме. Но ще бъдем във връзка.

— Би могъл да ти бъде баща, казах на Ампаро, докато я мъкнех из пазара.

— Даже и прадядо. Намекна, че е най-малко на хиляда години. Нима ревнуваш от мумията на фараона?

— Ревнувам от всеки, който ти запалва някаква лампичка в главата.

— Чудесно, точно това е любовта!

През следващите дни Салвадор ме покори изцяло. Малко време прекарвах в хотела. Прелиствайки книгата за Розенкройцерите, намерих бележка за граф Сен-Жермен. Я виж ти, казах си, всичко съвпада.

За него Волтер пишеше: „Това е човек, който никога не умира и знае всичко“, но Фридрих Велики го нарича смехотворен граф. Хорас Уолпол 136говори за него като за италианец, испанец или поляк, който натрупал голямо състояние в Мексико и после избягал в Константинопол с накитите на жена си. По-сигурни данни за него се научават от спомените на госпожа Дьо Осе, камериерка на Мадам дьо Помпадур („Хубава препоръка!“, възкликна нетолерантната Ампаро). Представял се с различни имена: Сюрмон в Брюксел, Уелдън в Лайпциг, маркиз Д’Емар, Дьо Бедмер или Белмар, граф Салтиков. Арестуван през 1745 година в Лондон, където се прочул в различни салони като блестящ изпълнител на цигулка и клавичембало; три години по-късно, в Париж, предложил услугите си на Луи XV като експерт по лекарствата, поисквайки в замяна един апартамент в замъка Шамбор. Кралят го използувал за дипломатически мисии в Холандия, където пак сгазил лука и отново избягал в Лондон. През 1762 година го откриваме в Русия, после пак в Белгия. Там се среща с Казанова, който разказва как графът превърнал една обикновена монета в златна. През 1776 е в двора на Фридрих II, на когото предлага различни химически проекти, а осем години по-късно умира в Шлезвиг, при Хесенския ландграф, където завършвал строежа на фабрика за оцветители.

Нищо изключително, типична кариера на авантюрист от XVIII век с по-малко любовни приключения от Казанова и по-малко театрален в мошеничествата от Калиостро. Всъщност с изключение на една-две неприятности се е радвал на известно доверие в дворовете на владетелите, на които обещавал алхимични чудеса с индустриален размах. Само че около него, и явно поддържан от него, се ражда слухът, че е безсмъртен. Из салоните го чували да описва с привидно нехайство отдавнашни събития, сякаш бил техен очевидец, и така той подхранвал своята легенда елегантно, почти неохотно.

В книгата ми се цитираше дори пасаж от „Гог“ на Джовани Папини 137, в който се описва една нощна среща с граф Сен-Жермен: потиснат от своето хилядолетно минало, от спомените, които населявали паметта му, с нотки на отчаяние, които напомнят Фунес, „човека с памет“ на Борхес (само че текстът на Папини беше от 1930 година), той споделя с Гог: „Не си представяйте, че нашата съдба е за завиждане. След два-три века прокълнатите с безсмъртие са обзети от неизлечима досада. Светът е еднообразен, хората не научават нищо ново и стоварват на следващите поколения същите грешки или грехове, събитията не се повтарят, но си приличат… Няма повече новости, изненади, няма открития. Мога да го призная пред вас сега, когато само Червеното море ни чува — моето безсмъртие ми тежи. Земята няма повече тайни за мен и аз вече не храня надежда в себеподобните си.“

— Странна личност, — възкликнах.

— Явно нашият Алие се опитва да се представи за него. Възрастен благородник, леко ексцентричен, с много пари за пилеене, свободно време за пътешествия и склонност към свръхестественото.

— Завършен реакционер, който има смелостта да бъде декадент. В крайна сметка аз го предпочитам пред буржоазните демократи, отвърна Ампаро.

— Women power, women power 138, а пък се побърквате от едно целуване на ръка.

— Така сте ни възпитавали в продължение на векове. Оставете ни да се освобождаваме постепенно. Не съм казала, че искам да се омъжа за него.

— И слава Богу.

Алие ми телефонира на следващата седмица. Вечерта сме били поканени на кандомбле. Нямало да бъдем допуснати на самия ритуал, защото ялоришата не обичала туристите, но преди началото щяла да ни приеме и да ни покаже обстановката.

Алие дойде да ни вземе с кола и ни преведе през бедните квартали отвъд хълма. Сградата, пред която спряхме, изглеждаше изоставена, приличаше по-скоро на заводско хале, но на прага ни посрещна стар негър и ни окади с ароматични треви. По-навътре, в малка неугледна градина, видяхме нещо като огромна кошница, изплетена от едри палмови листа, в която имаше различни местни лакомства, comida de santo, храната на светеца.

Като влязохме вътре, пред нас се откри голяма зала, чиито стени бяха украсени с картини, благодарствени плочки, африкански маски. Алие ни обясни функциите на подредбата — в дъното бяха пейките за непосветените, малкият подиум до стената беше за свирачите, до него бяха наредени столовете за присъствуващите „огани“, заможни граждани, не непременно вярващи, но уважаващи култа. Тук, в Баия, великият Жоржи Амаду бил „оган“ в едно кандомбле. Бил избран от Янсан, господарката на войната и ветровете…

— Но откъде идват тези божества? — запитах.

— Сложна история. Преди всичко съществува един судански клон, който се налага на север още от началото на робовладелството, и от това стебло произлиза така нареченото „кандомбле на ориша“, тоест на африканските божества. В южните щати се наблюдава влияние на групите банту и оттук вече тръгват верижни смесици. Докато северните култове остават верни на африканските религии, на юг примитивната макумба еволюира към умбанда, която е повлияна от католицизма, кардецизма 139и европейския окултизъм.

— Значи тази вечер няма нищо общо с Тамплиерите?

— Тамплиерите са били един символ. Във всеки случай тази вечер няма нищо общо с тях. Но синкретизмът е изграден върху много тънък механизъм. Забелязахте ли навън, близо до „храната на светеца“, една желязна статуетка, нещо като дяволче с вила и дарове в краката? Това е Ешу, много могъщ при умбандата, но не и при кандомблето. Все пак и кандомблето го почита, смята го за дух вестител, нещо като преобразен Меркурий. При умбандата човек е обладан от Ешу, но тук — не. Кандомблето обаче се отнася към него благосклонно, защото всичко се случва. Погледнете там, на стената… — Посочи ни оцветена статуя на гол индианец и друга, на стар черен роб, облечен в бяло и седнал с лула в устата. — Това са „кабокло“ и „прето вельо“, духове на умрели, които в ритуала умбанда имат огромно значение. Какво правят тук ли? Приемат почести, но не се използуват, защото кандомблето установява отношения само с африканските „ориша“, но и не ги отрича.