Измърморих някакво набързо скалъпено извинение. Мисля, че казах: „Моето момиче утре трябва да ражда“, Салон изрази благопожеланията си, но с вид, сякаш не бе разбрал кой е бащата. Затичах се към къщи, за да вдъхна по-здравословен въздух.

Лия не си беше у дома. На масата в кухнята намерих бележка: „Скъпи, водите ми изтекоха. Не успях да те открия в офиса. Взимам такси и отивам в болницата. Ела и ти, чувствувам се самотна.“

В първия момент ме обзе паника, трябваше да бъда там, с Лия, за да броим заедно, трябваше да си стоя в офиса, трябваше да бъда на разположение. Аз щях да съм виновен, ако „нещото“ се родеше мъртво, Лия щеше да умре заедно с него, Салон щеше да ги препарира и двамата.

Влязох в болницата и като че ли се озовах в лабиринт, помолих да ме ориентира точно този, който не знаеше нищо, на два пъти сбърках отделенията. На всички казвах, че би трябвало да им е известно къде ражда Лия, а те ме съветваха да се успокоя, защото на това място всички раждали.

Най-накрая, не разбрах точно как, се намерих в една стая. Лия беше бледа, но лицето й светеше със седефен блясък, и се усмихваше. Някой й беше вдигнал косите с бяла лента. За първи път виждах челото на Лия в цялата му прелест. До нея лежеше „нещото“.

— Джулио — представи ми го тя.

Моят Ребис. И аз бях участвувал в създаването му, и то не с късове от мъртви тела и не с арсенов сапун. Беше цяло, всичките му пръстчета си бяха на мястото.

Поисках да го видя голичко.

— Ох, какво пишленце, какви топченца! После целунах Лия по откритото чело.

— Но е твоя заслугата, скъпа. Зависи от съсъда.

— Разбира се, че е моя заслугата, безсрамник такъв. Самичка трябваше да броя.

Останах при Лия и след като излезе от болницата, защото веднага щом се прибра, още докато сменяше за първи път пелените на малкия, се разплака и каза, че не е трябвало да го ражда. Някой после ми обясни, че било нормално: след възбудата от победата при раждането надделява чувството за безпомощност пред огромното значение на акта. През тези дни, както се мотаех из къщи, чувствувайки се ненужен и във всеки случай по природа лишен от възможността да кърмя, прекарвах дълги часове в четене на всичко, което можех да намеря върху телуричните токове.

Когато се върнах в издателството, разпитах Алие. Отговорът му бе съпроводен от пресилен жест на досада:

— Постни метафори, с които някои изразяват тайната на змията Кундалини. Дори китайската геомантия 341е търсела по земята следите на дракона, но телуричната змия служи само за означаване на първичната змия. Богинята си почива във форма на увито влечуго и спи своя летаргичен сън. Кундалини нежно трепти, тръпне, издавайки тънко свистене, и свързва тежките тела с леките тела. Като вихър или като водовъртеж, като половината от сричката ОМ.

— Но за каква тайна загатва змията?

— За телуричните токове. Но за истинските.

— А какво представляват истинските телурични токове?

— Те са велика космологична метафора. И загатват за змията.

Дявол да го вземе този Алие! — изругах го наум. Не той на мен, а аз трябва да му ги обясня тия работи.

Прочетох бележките си на Белбо и Диоталеви и всички съмнения се стопиха. Вече бяхме в състояние да снабдим Тамплиерите с една напълно достойна тайна. Това беше най-стройното, най-елегантното решение, при което всички частици от нашата хилядолетна мозайка си отиваха по местата.

И така, келтите знаели за телуричните токове: научили за тях от атлантидите, когато оцелелите жители на потъналия континент се спасили една част в Египет, друга — в Британия.

Атлантидите на свой ред научили всичко за нашите праотци, които тръгнали от Авалон, минали през континента Му и стигнали чак до централната Австралийска пустиня — това станало, когато всички континенти представлявали едно-единствено проходимо ядро, вълшебната Пан-Гея. Достатъчно е да умеем още да прочетем (както умеят аборигените, които обаче мълчат) тайнствената азбука, издълбана в големия масив на Ейърс Рок, за да стигнем до Обяснението. Ейърс Рок е антиподът на великата (непозната) планина, която е Полюсът, но истинският, мистичният Полюс, а не този, до който стига всеки буржоазен изследовател. Както обикновено и както е очевидно за човека, чиито очи не са заслепени от мнимото знание на западната наука, Полюсът, който се вижда, е онзи, който не съществува, а Полюсът, който съществува, не се вижда от никого освен от неколцина посветени, чиито уста са запечатани.

Келтите обаче вярвали, че е достатъчно да се открие общата карта на токовете. Ето затова им служели мегалитите: менхирите били радиоразпръсквателни апарати, нещо като предаватели, като електрически щепсели, включени на мястото, където токовете се разклонявали в различни посоки. Английските leys, построени между свещените места, бележели вече установената посока на един ток. Долмените били камери за съхраняване на енергията, откъдето друидите, със средствата на геомантията, се мъчели да извлекат глобалната карта, а побитите камъни кромлек 342и Стоунхендж били микро-макрокосмични обсерватории, откъдето чрез изследване на подреждането на съзвездията да се установява разпределението на токовете, защото, както го иска Смарагдовата Плоча, това, което е отгоре, е изоморфно на това, което е отдолу.

Но въпросът не беше в това, или по-точно, не беше само в това. Знаели са го онези от другото крило на оцелелите атлантиди. Окултните познания на египтяните преминали от Хермес Трисмегист към Мойсей, който обаче предпочел да не ги издава пред своите дрипльовци, още предъвкващи манната (все пак им съобщил десетте заповеди, това поне можели да разберат). Истината, която е за избраници, Мойсей вложил зашифрована в Петокнижието. Това именно открили кабалистите.

— Помислете си, убеждавах ги аз, всичко вече е било записано черно на бяло в размерите на Соломоновия храм, пазителите на тайната били Розенкройцерите, които образували Великото Бяло Братство, или по-точно есеите 343, които, както знаем, не посвещават Иисус в своите тайни, и ето го търсеното обяснение за това защо Иисус е бил разпнат…

— Разбира се, страстите господни са само алегория, предвещаваща процеса срещу Тамплиерите.

— Точно така. Йосиф Ариматейски донася или отнася тайната на Иисус в страната на келтите. Но, естествено, тайната е още непълна, християнските друиди знаят от нея само една частица, и ето го езотеричното значение на свещения Граал: има нещо, но не знаем какво е то. Само едно ядро равини, останали в Палестина, подозира какво би трябвало да бъде това нещо, какво Храмът е трябвало да говори сам по себе си. Те предават това, което знаят, на мюсюлманските мистични секти, на суфиите, исмаилитите, мутакалимуните. А Тамплиерите го научават от тях.

— Най-сетне Тамплиерите. Вече започвах да се тревожа.