Точно тези дни, преди не повече от месец, Лия реши, че се нуждая от почивка. Изглеждаш изморен, казваше ми. Може би Планът ме бе изтощил. От друга страна детето, както навремето се е казвало, имаше нужда от здравословен въздух. Едно приятелско семейство ни предложи малката си вила в планината.

Не заминахме веднага. Имаше някои неща, които трябваше да довършим в Милано, и освен това Лия каза, че няма нищо по-отморително от отпуск в града, когато човек знае, че след това заминава.

Тогава за пръв път заговорих на Лия за Плана. Преди това тя беше много заета с детето: знаеше в общи линии, че с Белбо и Диоталеви се занимаваме с нещо като ребус, който ни отнемаше понякога цели дни и нощи, но не й бях открил нищо повече, откакто ми беше прочела назидателната си лекция за моята мания да търся аналогии. Може би се срамувах.

По това време й разказах всичко за Плана, завършен до най-големи подробности. Тя знаеше за болестта на Диоталеви и аз се чувствувах гузен, сякаш бях направил нещо нередно, тъй че се стараех да й представя Плана като някаква интелектуална забава, каквато всъщност и беше.

Лия ми каза:

— Пум, тази твоя история не ми харесва.

— Защо, не е ли красива?

— И сирените са красиви. Я ми кажи, какво знаеш за подсъзнанието?

— Нищо. Не зная дори дали го имам.

— Виждаш ли? Представи си сега, че един виенски шегаджия, за да развесели приятелите си, е измислил цялата история за едно То и за Едиповия комплекс и е съчинил всичките сънища, които уж е сънувал, както и разните малки Хансовци, които никога не е виждал… И какво е станало след това? Милиони хора се оказали готови да се невротизират не на шега и хиляди други били готови да се възползуват от това.

— Лия, ти откачаш.

— Аз ли? Не аз, а ти.

— Добре, дори да сме откачени и двамата, то поне трябва да ми признаеш едно: ние тръгнахме от текста на Инголф. Извинявай, човек попада на едно послание от Тамплиерите и, естествено, му се приисква да го разчете докрай. Може би се поувличаш, за да се подиграеш на търсачите на тайни, но все пак посланието е налице.

— Всъщност знаеш само това, което ти е казал онзи Арденти, а той, по собствените ти думи, бил стопроцентов фантазьор. И освен това много бих искала да го видя с очите си това послание.

Нямаше нищо по-лесно, то беше в папките ми.

Лия пое листа, огледа го първо от едната, после от другата страна, сбърчи носле, отметна косите си от челото, за да види по-добре първата част, шифрованата. После запита:

— Това ли е?

— Не ти ли стига?

— Стига ми, даже ми е много. Дай ми два дни да си помисля.

Когато Лия ми иска два дни да си помисли, то е, за да ми докаже, че съм глупак. Винаги я обвинявам в това, на което тя отговаря:

— Ако разбирам, че си глупак, тогава съм сигурна, че наистина те обичам. Ясно ми е, че си глупав, и пак те обичам. Това не те ли успокоява?

Два дни изобщо не говорихме на тази тема, пък и Лия почти не си седеше вкъщи. Вечерно време я наблюдавах как се свива в едно ъгълче и си записва нещо, късайки лист подир лист.

Когато се качихме в планината, детето цял ден се търкаляше на поляната, Лия приготвяше вечерята и ми каза, че трябва да ям, защото съм станал слаб като клечка. След вечеря ме помоли да й приготвя двойно уиски с много лед и малко сода, запали цигара, както прави само в особени моменти, накара ме да седна и започна да ми обяснява:

— Сега внимавай, Пум, защото ще ти докажа, че най-простите обяснения винаги са най-верните. Този ваш полковник ви е заявил, че Инголф е намерил някакво послание в Провенс, и аз напълно му вярвам. Сигурно е слязъл в подземието и наистина е открил този текст — и почука с пръст по редовете на френски, в някакво сандъче. Никой не твърди, че е намерил ковчеже, обсипано с диаманти. Единственото, което полковникът ви е разказал, е, че според бележките на Инголф една кутия е била продадена. И защо не, била е старинна вещ, получил е за нея някоя и друга пара, но никой не казва, че с тези средства е живял. Може да е имал малко наследство от баща си.

— А защо кутията непременно да е била евтина?

— Защото това послание всъщност представлява най-обикновен списък, паметна бележка на търговец. Хайде да го прочетем заедно.

— Е, добре, сега какво?

— Боже мой, никога ли не ви е идвало наум да надникнете в туристически справочник или в исторически наръчник за този Провенс? Веднага щяхте да откриете, че Хамбарът за Десятъка, където е намерено посланието, е бил сборно място на търговците, защото Провенс се славел като главен търговски център на цялата област Шампан. И че Хамбарът за Десятъка се намирал на улица Сен Жан. В Провенс се търгувало с всякакъв вид стоки, но особено вървели топовете платно, draps или dras, както някога се е пишело, и всяко парче било белязано с марката на тъкачницата, с нещо като печат. Втората гордост на Провенс било производството на рози, червените рози, които кръстоносците донесли от Сирия. Толкова били известни, че когато Едмънд Ланкастърски 407се женел за Бланш д’Артоа и приел титлата граф Дьо Шампан, включил червената роза на Провенс в своя герб и затова войната между Ланкастър и Йорк била наречена „на двете рози“, тъй като в герба на фамилията Йорк пък имало бяла роза.

— Кой ти го каза?

— Една книжка от двеста страници, издадена от Туристическата служба на Провенс, която намерих във Френския център. Но това не е всичко. В Провенс има една крепост, която се нарича Донжонът, тоест Кулата, има една Крепостна врата Порт-о-Пен, дето мислите, че става дума за „хляб“, една Църква на Приюта, а не Убежището, както сте тълкували френското „refuge“, има, естествено, и множество църкви, посветени на една или друга Богородица, имало е или още има улица на Кръглия Камък, върху който поданиците на графа оставяли своя десятък, съществували са улица на Белите Плащове и улица на Голямата Курва, да не ти обяснявам защо, сигурно е била улицата на бардаците.

— А попеликаните?

— В Провенс навремето живели катари, които по-късно, както му е редът, били изгорени, а главният инквизитор бил покаял се катар, известен с прякора Робер льо Бугр. Затова няма нищо чудно да е съществувал площад или квартал, обозначен като място на катарите, макар катарите вече да ги нямало.

— Но през 1344-та…

— А кой ти е казал, че документът е от 1344-та? Твоят полковник е прочел „36 години след каруцата със сено“, но да знаеш, че по онова време, когато французите пишели „p“ с един вид апостроф, означавало post, „след“, а без апостроф означавало „pro“, „за“. Авторът на този текст е бил кротък търговец, който си е водил бележки за сделките, сключени в Хамбара, тоест на улица Сен Жан, а не в нощта срещу празника Свети Йоан, и си е записал, че цената за една или за всяка каруца сено е тридесет и шест су, дение или друга парична единица.

— А сто и двадесетте години?

— А кой е казал, че са години? Инголф е намерил нещо, което преписал като „120 а…“, а от къде знаем, че е било „а“? Проверих по една таблица на съкращенията от онова време и открих, че за „дение“ или „dinarium“ били употребявани особени знаци, един, който напомня гръцката делта, и друг, напомнящ гръцката тета, нещо като кръгче, срязано отляво. Напиши го небрежно и набързо като беден търговец, и първият запалянко от рода на твоя полковник ще го вземе за „а“, защото е чел някъде историята за стоте и двадесет години — от теб го зная, че тя се среща във всяка книга за Розенкройцерите. Той е искал да намери нещо, което да прилича на „post 120 annos patebo“! И какво прави? Намира няколко it и ги чете като iterum 408, но iterum се съкращава itm, докато it означава item, „също“, и се употребява в списъците с повтарящи се думи. Нашият търговец си е пресмятал колко ще му донесат поръчките, които е получил, и си е направил списък на доставките. Трябвало е да доставя рози от Провенс, ето какъв е смисълът на r…s… chevaliers de pruins. И където полковникът е прочел vainjance (защото в главата му се въртели рицарите Кадош), трябва да се чете jonchee, „цветен килим“. За празниците по онова време от розите се правели цветни шапки или цветни килими. И ето така трябва да се чете твоето послание от Провенс: