Драги Казобон,

Едва онзи ден научих, че сте в Бразилия, бях изгубил следите ви, не знаех дори, че сте защитили (поздравления), но познати от „Пилад“ ми дадоха координатите ви. Струва ми се, че трябва да ви осведомя за някои нови обстоятелства, които се отнасят до неприятната история с полковник Арденти. Оттогава изминаха повече от две години и отново трябва да ви се извиня, че онази сутрин, против волята си, ви създадох главоболия.

Почти бях забравил тази ужасна случка, но преди две седмици бях на разходка до Монтефелтро и попаднах на възвишението Сан Лео. Изглежда, през XVII век това място е било собственост на Ватикана и папата затворил в крепостта Калиостро 126, в килия без врата (влизало се за пръв и последен път през един отвор в тавана) и само с едно прозорче, през което затворникът можел да вижда двете църкви на селото. Върху нара, на който Калиостро спял и умрял, видях букет рози и ми обясниха, че много вярващи идвали да се поклонят на лобното място на мъченика. Казаха ми, че най-ревностни сред поклонниците били членовете на Пикатрикс, някакъв милански клуб за изследвания на тайнствата, който публикувал и списание, озаглавено — забележете какво въображение — „Пикатрикс“.

Знаете, че този вид странности винаги са ме привличали, и в Милано успях да открия един брой на „Пикатрикс“, от който научих, че няколко дни по-късно се организира тържествено викане на духа на Калиостро. Реших да отида.

Стените бяха покрити изцяло с кабалистични знаци, невероятно изобилие от бухали, кукумявки, скарабеи и ибиси, ориенталски божества с неясен произход. В дъното на салона имаше подиум, пред който върху необработени дънери бяха забучени горящи факли, на стената се виждаше олтар с триъгълен свод и две статуетки — на Изида и Озирис. Наоколо, цял амфитеатър от фигури на Анубис, един портрет на Калиостро (че на кого друг?), една позлатена мумия от вида Хеопс, два петосвещника, един гонг, закрепен между виещи се змии, малък пюпитър върху стойка, покрита с памучно каре, щамповано с йероглифи, две корони, две трикраки табуретки, един минисаркофаг, подобен на чанта на стюардеса, един трон, едно кресло, имитация на „Луи XIV“, четири разнородни стола, достойни за банкета при Нотингамския шериф от филма „Робин Худ“, и свещи, свещници, вощеници, канделабри, въобще цялото въоръжение на спиритическия сеанс.

И така, влизат седем послушници с червени раса и факли, след това главният жрец, който, изглежда, е президентът на Пикатрикс, на име Брамбила 127, да му прости Господ, облечен в розово и масленозелено, след това влиза „питомката“, тоест медиумът, и накрая — седем служители като седем близнаци на Нинето Даволи 128.

Господин Брамбила поставя на главата си тривърха корона с полумесец, вдига един ритуален меч, очертава с него върху подиума няколко магически фигури, извиква десетина ангелски имена, завършващи на „ел“, и точно в този момент през главата ми минава неясната мисъл за онези псевдосемитски дяволщини от посланието на Инголф, но това става само за миг, защото вниманието ми е отвлечено в друга посока: случва се нещо странно, микрофоните от подиума са свързани със синтезатор, който би трябвало да улавя блуждаещите в пространството вълни, но техникът навярно е допуснал грешка и първо се чува дискомузика, а после се включва „Радио Москва“. Господин Брамбила отваря саркофагчето, изважда от него един рецептурник за магии, замахва с кадилница и извиква: „О, Господи, да бъде царството ти.“ И сякаш постига нещо, защото „Радио Москва“ замлъква, но във върховия момент отново се обажда, и този път с една пиянска казашка песен, от онези, при които задниците се друсат по пода. Брамбила призовава „Ключицата Соломонова“, подпалва някакъв пергамент върху една от табуретките с риск да предизвика пожар, призовава още няколко божества от Храма на Карнак 129, доста нахално пожелава да бъде поставен върху кубичния камък на Езод и повелително повиква някакъв си „Близък 39“, който явно е много близък на публиката, защото през салона преминава тръпка. Една зрителка изпада в транс, обелва очи, хората около нея викат: лекар, лекар, в този момент Брамбила призовава Властта на Пентакулите, а „питомката“, междувременно седнала на креслото „Луи XIV“, започва да се мята, да стене, господин Брамбила се спуска към нея, трескаво разпитвайки я или по точно разпитвайки „Близкия 39“, който, както интуитивно разбирам в този момент, е не друг, а самият Калиостро.

И тук започва тревожната част, защото е направо мъчително човек да наблюдава момичето, то, изглежда, страда истински, поти се, трепери, реве, започва да изрича накъсани фрази, говори за някакъв храм, за врата, която трябва да се отвори, казва, че се създава някакъв вихър от сили и трябва да се изкачи Великата Пирамида. Брамбила се тресе на подиума, удряйки гонга и викайки Изида колкото му глас държи, аз се забавлявам от този спектакъл, но изведнъж чувам, че момичето, между въздишките и стоновете, заговаря за печати, за сто и двадесет години очакване и за тридесет и шестима невидими. Няма никакво съмнение — става дума за посланието от Провенс. Докато слухтя да чуя още нещо, момичето се просва на земята от изтощение, Брамбила го погалва по челото, благославя присъствуващите с кадилницата и съобщава, че ритуалът е приключил.

Едновременно впечатлен и заинтригуван, аз се опитвам да се приближа до „питомката“, която вече се е съвзела, навлякла е вехто палто и се готви да се измъкне през задния вход. Докосвам я по рамото, но усещам, че някой ме хваща за ръката. Обръщам се и виждам комисаря Де Анджелис, който ми казва да я оставя на мира, още повече, че знаел къде да я намери. Кани ме да изпием по едно кафе. Тръгвам послушно след него, сякаш ме е заловил да правя нещо нередно, и в известен смисъл беше така. В барчето ме пита защо съм дошъл и защо съм закачал момичето. Аз се ядосвам, отговарям му, че живеем в свободно общество и че мога да закачам когото си искам. Той се извинява и ми обяснява: разследването около Арденти се затлачило, но се опитали да възпроизведат движенията му през двата дни в Милано, преди да се види с хората от „Гарамонд“ и с тайнствения Ракоски. Цяла година по-късно най-случайно се разбрало, че Арденти бил видян да излиза от седалището на Пикатрикс заедно с „питомката“. От друга страна, Де Анджелис се интересувал от момичето, защото то живеело с някакъв тип, добре познат на отдела за борба с наркотиците.

Казвам му, че съм попаднал там най-случайно и че са ми направили впечатление думите на момичето за шестте печата, за които съм чул от полковника. Де Анджелис отбелязва, че е странно, дето си спомням толкова добре думите на полковника, след като оттогава са минали две години, при това на другия ден съм споменал само за най-общ разговор около съкровището на Тамплиерите. Отговарям му, че полковникът е разказал именно за съкровището, пазено от нещо като шест печата, но че тогава не съм сметнал за особено важна тази подробност, защото всички съкровища се пазят от седем печата и златни бръмбари. Той тогава казва, че е странно, дето съм се смаял от думите на момичето, щом като всички съкровища се пазят от златни бръмбари. Помолвам го да не се отнася с мен като с престъпник и той сменя тона и започва да се смее. Казва, че не му се струвало странно, дето момичето казало това, което казало, защото в известен смисъл Арденти може да му е говорил за своите фантасмагории, дори само за да се опита да го използува като посредник за астрален контакт, според термините на тези среди. „Всеки медиум е като гъба, като фотографска лента, има подсъзнание, подобно на лунапарк, каза ми той. Онези от Пикатрикс вероятно през цялата година му промиват мозъка и не е невъзможно момичето, което и така не е с акъла си, да е действувало напълно сериозно и да не се е преструвало, а в състоянието на транс в главата му да са се изписали образи, които някога са го впечатлили.“

Но два дни по-късно Де Анджелис цъфва в редакцията и ми казва, че странно нещо: когато на следния ден отишъл да потърси момичето, то било изчезнало. Разпитал близките, никой не го бил виждал от следобеда преди фаталния ритуал. Той се усъмнил, влязъл в апартамента, видял, че е преобърнат с главата надолу, чаршафите — на пода, възглавниците — струпани в един ъгъл, разкъсани вестници, празни чекмеджета. Но от „питомката“, ни следа, изчезнала заедно със своя приятел, любовник или там какъвто бил.

Каза ми, че ако зная нещо повече, по-добре да го съобщя, защото било странно, че „питомката“ се е изпарила, и то по две причини: или някой се е досетил, че той, Де Анджелис, я държи под око, или са забелязали, че мъж на име Якопо Белбо се опитва да говори с нея. Следователно според Де Анджелис думите, които тя каза в състояние на транс, се отнасяли вероятно до нещо много сериозно и дори Те, които и да били, не си давали сметка, че тя знае толкова много. „Добавете и това, че някой колега може да си зададе въпроса да не би вие да сте я убили, заключи Де Анджелис с широка усмивка, и сам разбирате, че е по-добре да действуваме заедно.“ Вече започвах да губя търпение, Бог ми е свидетел, че не ми се случва често, запитах го защо смята, че когато не намира някого вкъщи, той непременно е убит, а той пък ме попита дали си спомням историята с полковника. Отговорих му, че във всеки случай, ако са я убили или отвлекли, това е станало вечерта, когато съм бил с него; той ме запита как мога да бъда толкова сигурен, защото сме се били разделили към полунощ и после не се знаело какво съм правил, тогава аз го запитах дали говори сериозно, а той отвърна с въпроса дали някога ми се е случвало да прочета някой криминален роман и не съм ли знаел, че полицията е длъжна по принцип да подозира всеки, който няма алиби, чисто като сълза, и че бил готов да заложи главата си, ако съм имал алиби за времето от един през нощта до другата сутрин.

Какво да ви кажа, Казобон? Може би щеше да е добре да му разкрия истината, но тия полицаи са толкова упорити и никога не си признават грешките.

Пиша ви, защото както аз намерих адреса ви, така може да го намери и Де Анджелис. Ако се свърже с вас, поне да знаете каква линия съм държал. Но понеже тази линия не ми се струва твърде правилна, решете вие — ако искате, кажете му всичко. Срамувам се, извинявайте, чувствувам се съучастник в нещо и търся някакъв поне малко по-благороден мотив, за да се оправдая, но не го намирам. Вероятно всичко се дължи на моя селски произход, в нашия край всички сме все лоши хора.

Цялата история е, както се казва на немски, unheimlich 130.