Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— И какво следва от всичко това?

— Струва ми се, че Дий не се е интересувал толкова от откриването на нови земи, колкото от тяхното картографско представяне, и затова е работил в съдружие с великите картографи Меркатор 282и Ортелий 283. Сякаш от късчетата на посланието, което му попаднало в ръцете, разбрал, че пълното възстановяване на посланието ще го доведе до откриването на една карта на света, и е искал да изпълни сам задачата. Дори нещо повече, както би казал господин Гарамонд. Възможно ли е на един учен от неговата класа да е убягнало несъответствието между календарите? Ами ако го е направил нарочно? Изглежда, че е искал да възстанови сам посланието и да изпревари другите ядра. Подозирам, че от Дий тръгва идеята да се възстанови посланието по магичен или научен път, без да се изчаква осъществяването на Плана. Синдром на нетърпението. Ражда се буржоата завоевател. Опорочава се принципът на солидарността, върху който се е крепяло духовното рицарство. Щом Дий е стигнал до тази идея, да не говорим за Бейкън. От този момент англичаните се насочват към откриването на тайната, като използуват всички средства на новата наука.

— А германците?

— За тях най-вероятен е бил пътят на традицията. Така ще можем да обясним поне два века от историята на философията — англосаксонския емпиризъм срещу романтичния идеализъм на германците…

— Полека-лека възстановяваме историята на света, ентусиазира се Диоталеви.

— Пишем отново Книгата. Харесва ми, харесва ми.

73

Друг любопитен случай от областта на тайнописа публикува през 1917 година един от един най-добрите биографи на Бейкън, доктор Алфред фон Вебер Ебенхоф от Виена. Основавайки се на същата система, изпробвана вече върху произведенията на Шекспир, той я прилага и върху творбите на Сервантес… В течение на изследванията открива смайващо веществено доказателство: първият английски превод на „Дон Кихот“, направен от Шелтън, носи ръкописни поправки с почерка на Бейкън. Оттук той вади заключението, че тази английска версия всъщност е оригиналът на романа и че Сервантес е публикувал превода му на испански.

(Ж. Дюшосоа, „Бейкън, Шекспир или Сен-Жермен?“, Париж, „Ла Коломб“, 1962, с. 122)

Струваше ми се очевидно, че през следващите дни Якопо Белбо настървено се е хвърлил да чете исторически трудове за периода на Розенкройцерите. Когато обаче сподели с нас своите изводи, той оголи фантазиите си до чиста схема, от която извадихме ценни заключения. Сега вече зная, че по същото време е писал на Абулафия една много по-сложна история, в която трескавата игра на цитати се е смесвала с неговите лични митове. Изправен пред възможността да комбинира фрагменти от чуждия живот, той е почувствувал неудържимо желание да напише, под формата на измислен разказ, собствената си история. Пред нас никога не се издаде. И аз и до днес не съм сигурен дали е опитвал, давайки воля на въображението си, своята способност да построи една измислица, или, изопачавайки Великата История, е включвал себе си в нея като мнозина от нашите диаболисти.

име на файла: странният кабинет на доктор Дий

Отдавна бях забравил, че се казвам Талбот. Поне откакто реших да се наричам Кели. Всъщност само подправих документите. Но така постъпват всички. Хората на кралицата са безпощадни. За да скрия нещастните ми отрязани уши, съм принуден да нося тази черна качулка и всички си шепнат зад гърба ми, че съм магьосник. Така да е. Доктор Дий също печели от такава слава.

Отидох при него в Мортлейк 284и го заварих да изучава една географска карта. Нищо конкретно не каза старият дявол. В лукавите му очи, зловещи искрици, а кокалестата му ръка поглажда козята брадичка.

— Ръкопис на Роджър Бейкън 285 — каза. Даде ми го за кратко император Рудолф II. Познавате ли Прага? Съветвам ви да посетите този град. Там можете да намерите неща, които да преобразят живота ви. Tabula locorum rerum et thesaurorum absconditorum Menabani… 286

Надникнах зад гърба му и видях, че докторът опитва да разгадае някаква тайна азбука. Но той веднага прикри ръкописа с купчина пожълтели листове. Да живееш във време и в среда, в която всеки лист, дори току-що излязъл от работилницата, е вече пожълтял…

Бях показал на доктор Дий някои от моите писания, най-вече стиховете ми за Смуглата лейди. Светъл образ от моето детинство, но и мрачен, защото, погълнат от тъмата на времето, се бе изплъзнал от моята власт. Това е вечната ми трагична тема: историята на Джим Царя на Конопа, който се връща в Англия заедно с Уолтър Роли и разбира, че баща му е убит от сина кръвосмесител. Плевелът му с плевел.

— Имате талант, Кели, каза ми доктор Дий. И се нуждаете от пари. Има един младеж, незаконен син на изключително високопоставена личност, който бих искал да видя отрупан с почести и слава. Талант той не притежава особен, вие бихте могли да бъдете неговата тайна душа. Пишете и живейте в сянката на неговата слава, само вие и аз ще знаем, че тя е ваша, Кели.

И ето че вече години наред аз пиша черновите, които за кралицата и за Англия всички до една минават под името на това бледо момче. If I have seen futher it is by standing on ye sholders of a Dwarf 287. Бях на тридесет години и никому няма да позволя да нарече тази възраст най-добрата в живота.

— Уилям, казах му, пусни си коси над ушите, ще ти отива. Имах в ума си един план (дали да го заместя?).

Можеш ли да живееш, мразейки този размахвач на копие 288, който всъщност си? That sweet thief which sourty robs from me. 289

— Спокойно, Кели, каза ми Дий, да растеш в сянка е предимството на онзи, които се готви да завладее света. Притаявай се засега. Уилям ще бъде едно от нашите прикрития. И ме посвети (разбира се, само отчасти) в Космическия Заговор. Тайната на Тамплиерите!

— Каква е печалбата? — запитах.

— Земното кълбо.

Дълги години съм си лягал рано 290, но една вечер посред нощ порових в личния шкаф на Дий, открих разни формули и се опитах да призова ангелите, както прави той при пълнолуние. Дий ме намери проснат в кръга на макрокосмоса, сякаш повален от удар с бич. Със Соломоновия пентакул на челото. Сега трябва да нося качулката си още по-спусната над веждите.

— Още не знаеш как стават тези работи, каза ми Дий. Внимавай, или ще ги накарам да ти откъснат носа. I will show you Fear in a Handful of Dust 291

Вдигна мършава ръка и произнесе страшното слово: „Гарамонд!“ Почувствувах, че вътре в мен лумва странен огън. Побягнах (в нощта).

Трябваше да измине цяла година, преди Дий да ми прости и да ми посвети своята Четвърта Книга на Тайните, „Post reconciliationem kellianam“ 292.

Това лято бях обзет от странни бесове. Дий ме извика в Мортлейк, бяхме аз, Уилям, Спенсър 293и един млад благородник с блуждаещ поглед, Френсис Бейкън. He had a delicate, lively, hazel Eye. Doctor Dee told me it was like the Eye of a Viper 294. Дий ни посвети в една част от Космическия заговор. Трябваше да се срещне в Париж с френското крило на Тамплиерите и да се съединят двете части на една и съща географска карта. Щяха да заминат Дий и Спенсър, придружени от Педро Нунес. На мен и Бейкън повери под клетва някои документи, които трябваше да бъдат разпечатани в случай, че двамата не се върнат.

Върнаха се, като се ругаеха взаимно.

— Не е възможно, каза Дий, Планът е математически точен. Притежава звездното съвършенство на моята „Монада на Тайнописа“. Трябваше да се срещнем с тях. Беше точно нощта срещу Свети Йоан.

Мразя да ме подценяват. Казах:

— Нощта на Свети Йоан, но коя, нашата или тяхната?

Дий се плясна по челото и избълва ужасни ругатни:

— О, каза, from what power hast thou this powerful might? 295Бледият Уилям си записа фразата, голобрадият плагиатор. Дий трескаво прелистваше календари и хороскопи.

— По дяволите, да пукна, как можах да бъда такъв глупак! Ругаеше Нунес и Спенсър:

— Аз ли трябва да мисля за всички. Това ми било космограф! — ревеше побледнял към Нунес. И после извика:

— Аманасиел Зоровавел!

Нунес, сякаш блъснат в корема от невидима сила, отстъпи назад и се просна на земята.

— Идиот, каза му Дий.

Спенсър, също побледнял, изрече с мъка:

— Можем да пуснем примамка. Тъкмо завършвам една поема, алегория за Кралицата на феите, където си мислех да вмъкна един рицар на Червения кръст… Нека я напиша. Истинските Тамплиери ще се разпознаят, ще разберат, че знаем за тях, и ще ни потърсят.

— Познавам те, каза Дий. Преди да напишеш тази своя поема и хората да узнаят за нея, ще минат най-малко пет години. Но идеята за примамка не е глупава.

— Защо не влезете във връзка с тях чрез своите ангели, докторе? — запитах.

— Идиот, повтори той, този път към мен. Не си ли чел Тритемий? Ангелите на адресата се намесват само за да му изяснят посланието, когато той го получи. Моите ангели не са куриери на коне. Французите са загубени. Но имам един план. Зная как да открия един от германската линия. Трябва да се отиде в Прага.

Чу се шум. Една тежка завеса от кадифе се повдигна, съзряхме някаква прозрачна ръка и после Тя, Надменната Дева, се появи.

— Ваше Величество, — възкликнахме коленичили.

— Дий, — каза Тя. — Зная всичко. Не си мислете, че моите предци са спасили рицарите, за да им дадат после властта над света. Искам, чувате ли, искам накрая тайната да стане украса на короната.

— Ваше Величество, аз искам тайната на всяка цена и я искам за короната. Искам да открия другите й притежатели, ако това е най-краткият път, но когато те глупаво ми доверят това, което знаят, не ще ми бъде трудно да ги отстраня с кинжал или арсеник.

Върху лика на Кралицата девственица се изписа жестока усмивка.

— Отлично, добри ми Дий, каза. Не искам много, само властта над света. А на вас, ако успеете, Жартиерата. А на теб, Уилям, и със сластна нежност се обърна към малкия паразит, още една Жартиера и още едно Златно руно. Последвай ме.

Прошепнах на ухото на Уилям:

— Perforce I am thine, and that is in mе 296

Уилям ми благодари с поглед на мазна признателност и последва кралицата, изчезвайки зад завесата. Je tiens la reine! 297

Заминах заедно с Дий за Златния град. Вървяхме из тесни и вонящи улички, недалеч от еврейското гробище, и Дий ми каза да внимавам:

— Ако вестта за несъстоялата се среща се е разпространила, другите групи навярно вече действуват всяка за себе си. Страх ме е от юдеите, йерусалимците, имат много агенти тук, в Прага…

Свечеряваше се. Синкавият сняг блестеше. Пред тъмния вход на еврейския квартал се бяха струпали сергиите на коледния пазар и сред тях, обвита в червен плат, аленееше сцената на куклен театър, осветена от димящи факли. Но малко зад тях преминахме под каменна арка, отвъд която, до бронзовия фонтан, от чиято решетка се спускаха дълги ледени висулки, се отваряше друг, още по-тесен проход. Над ключалките на старинни врати златни лъвски глави държаха в зъбите си бронзови халки. Някаква лека тръпка преминаваше по тези стари зидове, необясними шумоления се отронваха от схлупените покриви и се вмъкваха в капчуците. Къщите издаваха своето призрачно съществувание, тайнствени господарки на живота… Някакъв стар лихвар, увит в опърпан хитон, почти се отърка о нас, минавайки, и сякаш го чух да мърмори:

— Пазете се от Атаназиус Пернат 298

— От друг Атаназиус ме е страх, изръмжа Дий.

И изведнъж се оказахме на уличката на алхимиците.

Тук, и ушите, които ми липсват, потреперват при спомена под вехтата ми качулка, от мрака на една неочаквана пряка, пред нас израсна страшен гигант, някакво ужасно създание, лишено от израз, с тяло, покрито от бронзова патина, което се подпираше на чепата усукана тояга от бяло дърво. Видението излъхваше силна сандалова миризма. Изпитах някакво чувство на смъртен ужас, съсирен по чудо и сгъстил се в съществото пред мен. И все пак не можех да откъсна погледа си от мъгливото полупрозрачно кълбо, което обхващаше плещите му, и с труд успявах да различа в него грабливата глава на египетски ибис, а зад нея — множество от лица, плод на моето въображение и памет. Очертанията на призрака, които изпъкваха в мрака на уличката, се разширяваха и свиваха, сякаш някакво бавно каменно дихание раздвижваше цялата фигура… И, о, ужас! — вгледал се в нея, видях сред снега на мястото на краката два безформени чукана, чиято плът, сива и безкръвна, образуваше концентрични издутини.

О, хищни мои спомени!

— Големът! — каза Дий. После вдигна ръце към небето и черната му роба със своите широки ръкави се спусна към снега, създавайки сякаш връзка, пъпна връв, между въздушната линия на ръцете и повърхността, или дори глъбините на земята.

— Джезабел 299, Малхут, Smoke gets in Your Eyes! 300 — каза. И изведнъж Големът се разсипа като пясъчен замък, разтърсен от неочакван порив на вятъра. Бяхме почти заслепени от частиците на глиненото му тяло, които се пръснаха като атоми във въздуха. За миг от исполина остана само купчинка пепел в краката ни. Дий се наведе, разрови с възлестите си пръсти в нея и измъкна малък свитък, който мушна в пазвата си.

В този момент от тъмнината изникна стар равин с мазна шапка, много прилична на моята качулка.

— Доктор Дий, предполагам — обърна се той към нас.

— Here Comes Everybody 301 — смирено отвърна Дий. Раби Халеви, какво удоволствие, че ви виждам.

— Случайно да сте забелязали едно същество тук наблизо?

— Едно същество? — престори се на смаян Дий. От какъв вид?

— По дяволите, Дий! — изруга Раби Халеви. Говоря ви за моя Голем!

— Вашия Голем? Не съм го виждал.

— Внимавайте, доктор Дий, каза побледнял равинът. Включвате се в игра, която не е по силите ви.

— Не зная за какво говорите, Раби Халеви, отвърна Дий. Дошли сме тук да произведем няколко унции злато за вашия император. Не сме панаирджийски шарлатани.

— Дайте ми поне свитъка, примоли се Раби Халеви.

— Какъв свитък? — запита Дий със сатанинска наивност.

— Проклет да сте, доктор Дий! — извика равинът. Честна дума, казвам ви, че няма да видите утрото на новия век! И се отдалечи в нощта, мърморейки неразбираеми съгласни, неразделени от гласни.

О, език на дяволите и светците!

Дий остана облегнат на влажната стена, имаше землист цвят на лицето и косите му стърчаха като като на змия 302

— Познавам Раби Халеви, каза той. Ще умра на 5 август 1608 година по Григорианския календар. Затова, Кели, помогнете ми да осъществя своя план. Вие ще го доведете докрай. Gilding pale streams with heavenly alchymy 303, спомняте ли си?

По-късно щях да си го спомня заедно с Уилям, и в моя вреда.

Не каза нищо повече. Бледата мъгла, която търкаше гърба си о стъклата, жълтият пушек, който търкаше гърба си о стъклата, лижеше с език ъглите на вечерта. Намирахме се на друга уличка. Белезникави пари се издигаха от решетките на равнището на плочника, зад които се забелязваха порутени къщурки с криви стени, насечени от всички степени на сивотата… Забелязах, че по едно стълбище (стъпалата му бяха неестествено отвесни) опипом слиза старец с излъскан редингот и висок цилиндър. 304. Дий също го видя.

— Калигари! — възкликна той. И той е тук, и то в дома на мадам Созострис. Прочутата гадателка! Трябва да бързаме.

Ускорихме крачка и стигнахме до входа на една къща в някаква слабо осветена уличка със злокобно семитски дъх.

Почукахме и вратата се отвори като по вълшебство. Влязохме в обширен салон, украсен със седмосвещници, библейски тетраграми и шестоъгълни звезди. Стари цигулки, потъмнели от времето като музейни картини (или май се казваше обратното?), бяха струпани при входа върху продълговата странно деформирана маса. Един голям препариран крокодил беше окачен за свода на пещерата и леко се люлееше от вечерния полъх при слабата светлина на единствената факла, или на много, или на никаква. В дъното, пред нещо като палатка или балдахин, под който се издигаше малък олтар, коленичил в молитвена поза, един Старец мърмореше безспир и светотатствено седемдесет и двете Имена на Бога. Разбрах, по някакво светкавично озарение на Нус 305, че това беше Хайнрих Кунрат.

— Казвайте главното, Дий, обърна се той към нас, прекъсвайки молитвата си, какво искате?

Приличаше на натъпкан със слама броненосец, на някаква древна игуана.

— Кунрат, каза Дий, Третата среща не се състоя.

Кунрат избухна в ужасен гняв:

— Lapis Exillis! И какво да правим?

— Кунрат, каза Дий, бихте могли да хвърлите една примамка и да ме свържете с германската линия на Тамплиерите.

— Чакайте да помислим, отвърна Кунрат. Бих могъл да попитам Майер, който има много връзки в двора. Но вие ще ми откриете тайната на Девичето Мляко, на Най-забулената философска Пещ.

Дий се усмихна. О, божествената усмивка на Мъдреца! После се вглъби сякаш в молитва и прошепна:

— Когато поискаш да превърнеш и преобразиш във вода или в девиче мляко сублимирания живак, постави го на плочката между купчинките и потира с Нещото, което трябва да бъде грижливо стрито на прах, недей го покрива, но стори тъй, че топлият въздух да действува върху голата материя, дай й огъня на три въглена и поддържай го жив осем слънчеви кръговрата, после го извади и добре го счукай, докато стане неосезаем. Като направиш туй, постави веществото в стъклен аламбик и подгрей го на Balneum Mariae над казан с вода по начин да се приближава до водата на не повече от два пръста и същевременно раздухвай огъня под казана. Тогава, и само тогава, макар живото сребро да не докосва водата, намирайки се то в това топло и влажно лоно, то ще се превърне във вода.

— Учителю, каза Кунрат, като падна на колене и целуна мършавата полупрозрачна ръка на доктор Дий. Учителю, така ще сторя. И ти ще имаш което искаш. Спомни си тези думи: Розата и Кръста. Ще чуеш да се говори за тях.

Дий се загърна в своята широка роба, тъй че останаха да се виждат само блестящите му коварни очи.

— Да вървим, Кели, каза. Този човек е вече наш. А ти, Кунрат, дръж далече от нас Голема си, докато се върнем в Лондон. И докато Прага не се превърне в една-единствена клада.

Но преди да си тръгне, Кунрат, пълзейки, сграбчи края на дрехата му.

— Може би ще дойде при теб някой ден един човек. Ще иска да пише за теб. Бъди му приятел.

— Дай ми властта, каза Дий с неописуем израз на мършавото си лице, и неговото щастие е сигурно.

Излязохме. Над Атлантическия океан ниското налягане напредваше в източна посока срещу високото, нахлуващо откъм Русия 306

— В Москва, в Москва! 307 — възкликнах.

— Нищо подобно, възпря ме Дий. Връщаме се в Лондон.

— В Москва, в Москва, продължих да мърморя, почти полудял. Но ти си знаеше, Кели, че няма да видиш Москва. Чакаше те Кулата.

Върнахме се в Лондон. Доктор Дий каза:

— Те се мъчат да стигнат до Разрешението преди нас. Ти, Кели, ще напишеш за Уилям нещо… Нещо, коварно намекващо за тях.

Кълна се в рогата на дявола! Направих го. А Уилям развали текста и пренесе действието от Прага във Венеция. Дий ужасно се разяри. Но бледият хлъзгав Уилям се чувствуваше под закрилата на своята царствена любовница. И не му стигаше това. Докато му подавах един по един неговите най-добри сонети, той ме питаше с безсрамен поглед за Нея, тоест за Теб, моя Смугла лейди. Какъв ужас да чувам твоето име, произнесено от устните на тоя клоун (не знаех, че този човек, по природа двойнствен и изменчив, те е търсел заради Бейкън.

— Престани, казах му, омръзна ми да градя в сянка твоята слава. Пиши си сам.

— Не мога, отвърна той опулен, сякаш виждаше медуза. Той не ми позволява.

— Кой? Дий ли?

— Не, Веруламецът. Не си ли разбрал, че вече той направлява играта? Кара ме да пиша творбите, които той ще представя като свои. Разбираш ли, Кели? Аз съм истинският Бейкън, но потомците няма да го знаят. О, мръсен паразит! Как го мразя, този въглен от пъкъла!

— Бейкън е негодник, но е умен, казах. Защо не пише сам?

Не знаех, че той няма време за писане. Дадохме си сметка за това години по-късно, когато Германия бе обзета от розенкройцерската лудост. Тогава, свързвайки някои пръснати намеци, думи, които случайно бе изтървал, разбрах, че именно той е авторът на розенкройцерските манифести, той се криеше под фалшивото име Йохан Валентин Андрее. По това време още не се досещах за кого пише Андрее. Но сега, в мрака на килията, в която гния, по-проницателен от дон Исидро Пароди 308, разбирам ясно. Каза ми го Соапес 309, един бивш португалски Тамплиер, мой другар по затворническа съдба: Андрее пишел рицарски роман за един испанец, който по това време лежал в друг затвор. Не знам защо, но всичко това служело на подлия Бейкън, който имал намерение да остане в историята като таен автор на приключенията на рицаря от Ла Манча и искал от Андрее да му напише скришом романа, за да може после да мине за негов истински автор и така да се радва, оставайки в сянка (но защо, да го пита човек?), на чуждия успех. Но ето че се отклонявам, а ми е студено в тази мрачна дупка, пък и палецът ме боли. Пиша при бледия лъч на гаснещия светилник последните редове, които ще видят бял свят под името на Уилям.

Доктор Дий умря, шепнейки: „Светлина, повече светлина!“ 310и с молба да му дадем клечка за зъби 311. После възкликна: „Qualis Artifex Pereo!“ 312Бейкън беше заповядал да го убият. Преди много години, преди кралицата да издъхне с помрачен ум и разбито сърце, Веруламецът беше успял да я съблазни по някакъв начин. Впоследствие чертите й се бяха променили и беше заприличала на скелет. Приемаше само едно бяло хлебче и една чиния супа от цикория на ден. Държеше винаги до себе си един меч и в миговете на гняв пробождаше с ярост завесите в своите покои (Ами ако зад тях се е криел някой да я подслушва? Или ако е имало някоя мишка? Добра идея, приятелю Кели. Трябва да си я запиша.). Докарана до това състояние и полусляпа, тя лесно била излъгана от Бейкън, който, представяйки й се за Уилям, неин незаконороден син, коленичил в краката й, покрит с овча кожа. Златното руно! Тръгна слух, че се стремял към трона, но аз знаех, че целта му е била друга. Да получи власт над Плана. Тогава именно стана виконт Сейнт-Олбанс. И като се почувствува силен, отстрани Дий.

Кралицата е мъртва, да живее кралят… Аз бях вече неудобен свидетел. Привлече ме в една клопка, вечерта, когато най-сетне Смуглата лейди можеше да бъде моя и танцуваше с мен, замаяна от треви, способни да създават видения, тя, вечната София, с набръчканото си лице на стара коза… Нахлу с шепа стражи, хвърли една дрипа върху очите ми. Веднага разбрах — сярна киселина! И как се смееше тя, как се смееше ти, лейди Флипер — Ах, maiden virtue rudely strumpeted, ах, gilded honor shamefully misplac’d! 313, докато той те докосваше с хищните си пръсти, а ти го наричаше Симон и му целуваше грозния белег…

— В Кулата, в Кулата! — смееше се Веруламецът. И оттогава ето ме тук с тази човешка отрепка, която се нарича Соапес, и тъмничарите ме знаят само като Джим Царя на Конопа. Ах, философия на халос и право, а и медицина, и богословие за жалост аз учих не една година! И ей ме, същият глупак, какъвто бях преди, съм пак! 314.

От една бойница наблюдавах кралската сватба с рицарите на Червения кръст, които се клатушкаха под звука на тръбите. Трябваше аз да свиря на един от тромпетите. Чечилия знаеше за това и още веднъж ми беше отнета наградата, целта. Свиреше Уилям, а аз в сянката пишех за него.

— Ще ти кажа как да си отмъстиш, прошепна ми Соапес.

И този ден ми разкри, че в действителност е абат, привърженик на Наполеон, от векове погребан между тези стени 315.

— Ще излезеш ли оттук? — запитах го.

Кой знае защо, той ми отговори на английски:

— If… 316. Но после замлъкна и започна да чука с лъжицата по каменния зид, като използуваше някаква тайнствена азбука, в която бил посветен от Тритемий. Предаваше съобщение на някого в съседната килия. Граф Монсалвато.

Изминаха години. Соапес продължаваше да чука по стената. Сега зная на кого и с каква цел. Съседът ни се нарича Нофо Деи. Този Деи (поради каква кабалистична причина Деи и Дий са тъй близки по звучене? Кой е предал Тамплиерите?), подучен от Соапес, е издал Бейкън. Не зная какво е говорил, но преди няколко дни Веруламецът бе хвърлен в затвора. Обвинен в содомия, защото, както се разчу (потръпвам при мисълта, че е истина), ти, о, Смугла лейди, Черна дево на друидите и на Тамплиерите, си не друго, а вечният Хермафродит, изскочил от учените ръце на кого? На кого? Сега зная, зная. На твоя любовник, граф Сен-Жермен! Но кой е Сен-Жермен, ако не самият Бейкън (колко неща знае Соапес, този тайнствен Тамплиер, живял безброй съществувания…)?

Веруламецът излезе от затвора и си възвърна по магически начин милостта на краля. Уилям ми каза, че сега прекарвал нощите си край Темза в кръчмата „Пилад’с“ и непрекъснато играел на тази странна машина, измислена за него от един ноланец 317, когото той подлъгал да дойде в Лондон, за да му вземе тайната й. След като я получил, направил тъй, че изобретателят й по ужасен начин да бъде изгорен в Рим. Ставало дума за астрален механизъм, изтребител на обезумели сферични телца, който той, Бейкън, в преплитането на безкрайни светове и сред проблясъци на ангелски светлини, тласкайки касата му най-безсрамно със слабините си и нанасяйки й зверски удари, за да наподобява хаотичните движения на небесните светила в Дома на деканите и да прозре най-дълбоките тайни на великата система и на Новата Атлантида, нарекъл „Готлиб“ 318, пародирайки свещения език на манифестите, приписвани на Андрее… А! — възкликвам на това място, озарен от истината. Но, уви, твърде късно и напразно, усещам ударите на сърцето си под дантелите на яката: ето защо ми отне тромпета, този амулет, талисман, космичен ключ, който може да заповядва на демоните. Какво ли крои в своя Соломонов дом? Късно е, късно е, повтарям си. Вече му е дадена твърде голяма власт.

Казват, че Бейкън умрял. Соапес твърди, че това не е вярно. Никой не е видял трупа му. Живее под фалшиво име в двора на Хесенския ландграф. Вече посветен в най-големите мистерии и следователно безсмъртен, готов да продължи мрачната си битка за тържеството на Плана. От свое име и под негово ръководство.

След предполагаемата му смърт в килията ми ме посети Уилям с лицемерната си усмивчица, която решетката не успяваше да скрие. Запита ме защо в сто и единадесетия сонет съм писал за някакво боядисване. Цитира ми стиха: To What it Works in, Like the Dyer’s Hand 319

— Никога не съм писал тези думи, отговорих му. И това беше самата истина… Ясно, вмъкнал ги е Бейкън, преди да изчезне, за да изпрати някакъв таен сигнал към онези, които ще трябва да приютяват Сен-Жермен от двор на двор като специалист по боите… Мисля, че в бъдеще той ще се опита да си присвои творбите на Уилям. Как всичко става очевидно, когато го гледаш от мрака на килията!

Where Art Thou, Muse, That Thou Forget’s So Long? 320Чувствувам се уморен, болен. Уилям чака от мен нов материал за глупашките си палячовщини на сцената на „Глобус“.

Соапес пише. Надничам над рамото му. Драска някакво неразбираемо послание. Rivverrun, past Eve and Adam’s… Скрива листа, поглежда ме, забелязва, че съм побледнял като призрак, прочита в очите ми смъртта. Тихо ми прошепва:

— Почини си. Не бой се. Ще пиша вместо теб.

И изпълнява обещанието си, маска на маската. Аз бавно угасвам. И той ми отнема и последната светлина, тази на мрака.

вернуться

282

Герардус Меркатор (1512–1594) — фламандски математик и картограф.

вернуться

283

Авраам Ортелий (1527–1598) — фламандски географ.

вернуться

284

Мортлейк — енория в югозападните покрайнини на Лондон.

вернуться

285

Роджър Бейкън (1214–1294) — английски учен, философ и теолог, пионер на експерименталния метод в науката.

вернуться

286

Tabula locorum… (лат.) — Таблица на местата, нещата и потайните съкровища, скрити в Менабана.

вернуться

287

If I have seen futher it is by standing on ye sholders of a Dwarf (англ.) — Ако съм виждал по-надалече, то е защото съм стъпил върху раменете на джудже.

вернуться

288

… този размахвач на копие… — в превод името на Шекспир означава „размахвам копие“.

вернуться

289

That sweet thief which sourty robs from me (англ.) — Крадецо мил, най-свидното за мене похитил! (Шекспир, „Сонети“)

вернуться

290

Дълго време съм си лягал рано… — началото на „По следите на изгубеното време“ на Пруст.

вернуться

291

I will show you Fear in a Handful of Dust (англ.) — Ще ти покажа страха в шепа прах (Т. С. Елиът, „Пустата земя“).

вернуться

292

Post reconciliationem kellianam (лат.) — След сдобряването с Кели.

вернуться

293

Едмънд Спенсър (1549?–1599) — английски поет.

вернуться

294

He had a delicate, lively, hazel Eye. Doctor Dee told me it was like the Eye of a Viper (англ.) — Той имаше нежни, живи кафяви очи. Доктор Дий ми каза, че били като очите на усойница.

вернуться

295

From what power… (англ.) — О, кой ти даде тази страшна сила (Шекспир, „Сонети“)

вернуться

296

Perforce I am thine, and that is in me… (англ.) — Аз твой съм и което е във мен… (Шекспир, „Сонети“).

вернуться

297

Je tiens la reine! (Фр.) — Държа кралицата (Маларме, „Следобедът на един фавн“).

вернуться

298

Атаназиус Пернат — герой на романа „Голем“ от Густав Майринк.

вернуться

299

Джезабел — известна американска песен от четиридесетте години.

вернуться

300

Smoke gets in Your Eyes (англ.) — Димът влиза в очите ти, популярна американска песен от петдесетте години.

вернуться

301

Here comes everybody (англ.) — Тук идва всеки (Джойс, „Бдение за Финеган“).

вернуться

302

… косите му стърчаха като на змия — цитат от „Пустата земя“ на Т. С. Елиът.

вернуться

303

Gilding pale streams with heavenly alchymy (англ.) — Ливади и реки превръща в злато с изкуство на небесен алхимик. (Шекспир, „Сонети“)

вернуться

304

Бледата мъгла, която… — целият параграф е цитат от „Кабинетът на доктор Калигари“.

вернуться

305

Нус

вернуться

306

Над Атлантическия океан… — цитат от Роберт Музил.

вернуться

307

В Москва, в Москва! — цитат от „Три сестри“ на Чехов.

вернуться

308

Дон Исидро Пароди — герой на Борхес, детектив затворник, който разплита сложни случаи от килията си.

вернуться

309

Соапес — анаграма на португалския поет Фернанду Песоа (Pessoa) — 1888–1935.

вернуться

310

„Светлина, повече светлина!“ — последните думи на Гьоте.

вернуться

311

… с молба да му дадем клечка за зъби — предсмъртна молба на Алфред Жари.

вернуться

312

Qualis Artifex Pereo (лат.) — Какъв поет умира. (Последните думи на Нерон.)

вернуться

313

… maiden virtu… — И чистото моминство, за продажба… И почестите, пръснати на слука (Шекспир, „Сонети“)

вернуться

314

Ах, философия на халос… — Цитат от „Фауст“ на Гьоте. Превод Димитър Статков, „Народна култура“, 1958.

вернуться

315

… абат, привърженик на Наполеон, от векове погребан между тези стени — алюзия за абат Фариа, герой на „Граф Монте-Кристо“.

вернуться

316

If… (англ.) — ако… но същевременно алюзия за замъка Иф, където е бил затворен Граф Монте-Кристо.

вернуться

317

… от един ноланец… — става дума за Джордано Бруно, който е родом от град Нола.

вернуться

318

Готлиб (от нем.) — Любимец на Бога и същевременно известна марка игрални машини.

вернуться

319

To what it Works in… — Тъй както с боядисана ръка е вечно бояджията на вълна… (Шекспир, „Сонети“).

вернуться

320

… Where Art Thou, Muse… — Къде си, Музо, та те няма тук?… (Шекспир, „Сонети“)

96
{"b":"146283","o":1}