Но пък възможно ли беше единствено аз, Якопо Белбо и Диоталеви да сме прозрели истината? Тази вечер може би щях да узная отговора. Необходимо беше само да остана в музея след затварянето му и да изчакам до полунощ.

Откъде ли щяха да влязат Те? Не знаех, подозирах само, че някъде из подземията на Париж съществува проход, който свързва някоя точка в музея с друга точка в града, навярно около Порт Сен Дьони, но бях убеден, че ако изляза, няма да мога повече да проникна в музея.

Направих опит да се отърся от магията на мястото и да огледам църквата с трезви очи. Вече не търсех откровението, исках информация. Реших, че в другите зали ще е трудно да намеря скривалище, където да убягна от проверката на пазачите (нали това им е работата — при затварянето да обиколят залите, за да видят, дали някъде не се спотайва крадец), и че не би могло да се открие по-добро място, където да се приютя, от тази част на църквата, претъпкана със стари автомобили. Да се скрия жив в едно мъртво превозно средство. Толкова игри бях играл, защо да не опитам и тази?

Смелост, казах си, не мисли повече за Познанието; потърси помощ от Техниката.

Възвърнах си контрола над нервите и въображението. Трябваше да играя с ирония, както бях играл само допреди няколко дни, без да се увличам. Намирах се в музей и се налагаше да бъда хитър и прозорлив до краен предел.

Погледнах с надежда към аеропланите над главата си: дали не можех да се покатеря в кабината на някой двуплощник и да дочакам нощта, сякаш прелитам Ламанша, предвкусвайки „Почетния легион“. Марките на автомобилите край мен звучаха с трогателна носталгия… „Испано-Суиса — 1932“, красив и гостоприемен. Неизползуваем обаче, защото се намираше много близо до касата. Макар че бих могъл да излъжа пазача, ако носех голф и кожен шлем и кавалерствувах на дама в красив джемпър, с шапка като каска и прическа „а ла гарсон“. Моделът „Ситроен С 64“ от 1931-ва бе представен в разрез — чудесно нагледно пособие, но невъзможно скривалище. А да не говорим за парната машина на Кюньо 17, огромна, цялата заета от котела, тенджерата или там както му казват. Трябваше да погледна вдясно, където покрай стената бяха наредени велосипедите с големи колела, подобни на цветя, бързоходите на барон Дре 18, еднопедалите, спомен от кавалерите с цилиндри, които са размахвали крачки из Булонския лес, рицари, яхнали конете на прогреса.

Срещу велосипедите, цял ред разкошни каросерии, примамливи убежища. Не, не този „Панхард Динавия“ от 1945-а, много е прозрачен и тесен със своята елегантна аеродинамичност, но трябваше да огледам високото „Пежо“ 1909-а, подобно на мансарда, на царско ложе. Ако се настаня в него и потъна в кожените седалки, никой няма да ме открие. Но е трудно да се вмъкна — един от пазачите е седнал на пейка точно отсреща, с гръб към велосипедите. Друго би било да се кача на стъпалцето, загърнат в пелерина с яка от скъпа кожа, докато той, с кожени гамаши и фуражка в ръка, ми отваря почтително вратичката…

Спрях погледа си за миг върху един „Обеисан“ от 1873-та, първото френско моторно превозно средство за дванадесет пасажера. Ако „Пежото“ беше апартамент, то това беше цял замък. Но не можех и да помисля да се кача в него, без да привлека вниманието на всички. Колко е трудно човек да се скрие, когато скривалищата са „картини от една изложба“!

Прекосих отново залата: Статуята на Свободата се издигаше, „озарявайки света“, върху двуметров пиедестал, представен като нос на кораб с режещо острие. В него беше скрита нещо като караулка, в която човек можеше да застане прав и да съзерцава през един корабен илюминатор панорамата на Нюйоркския залив. Подходяща наблюдателница, когато настъпи полунощ, защото от нея в мрака бих могъл да обхвана с поглед и апсидата вляво, и централната част на църквата вдясно, а откъм гърба ще съм прикрит от голямата каменна статуя на Грам 19, обърната към други коридори, тъй като се издигаше на нещо като трансепт. Но на светло се виждаше идеално дали в караулката има човек, тъй че и най-немарливият пазач, за да му е чиста съвестта, би надникнал вътре, след като всички посетители са излезли.

Нямах много време, в пет и половина щяха да затворят музея. Побързах да се върна при обиколната пътека. Нито един от двигателите не можеше да ми послужи за убежище, нито пък, вдясно, огромните корабни механизми, останали от някоя потънала „Лузитания“; не ми служеше и гигантският газов двигател на Льоноар 20със своето обилие от зъбчати колела. Не, светлината отслабваше и проникваше някак водниста през сивите прозорци и отново ме обземаше страх при мисълта, че ще се озова сред тези зверове и в светлинния сноп на електрическото фенерче ще видя в тъмното как те изникват от мрака, пъхтят с тежкото си недрено дихание, кости и вътрешности без кожа, скърцащи, вонящи на маслена слуз. Как щях да оцелея в тази изложба, която ми се струваше все по-отвратителна, на дизелови гениталии, турбинни влагалища, метални тунели, които навремето са бълвали (а може би и тази нощ щяха да бълват?) огнени езици, пари, свистения, или пък щяха да шумолят лениво като книжни хвърчила, да свирукат като щурци; как щях да оцелея между тези скелети, проява на чисто абстрактна функционалност, между тези автомати, способни да мачкат, режат, преместват, цепят, ускоряват, възпират, преглъщат с бутала и хълцат с цилиндри, да се разчленяват като зловещи марионетки, да въртят барабани, да преобразуват честоти, да превръщат енергии, да въртят волани? Те щяха да ме нападнат, насъскани от Властелините на Света, които ги бяха създали, за да свидетелствуват за грешките на Сътворението, ненужни уреди, идоли на господарите на земния свят. Как бих могъл да устоя, без да се огъна?

Да си вървя, да си вървя, истинска лудост върша, аз, недоверчивият, се уплитам в играта, която лиши от разсъдък Якопо Белбо…

Не зная дали направих добре, но тогава останах. Ако не бях останал, днес щях да узная началото, а не края на историята. Или пък щях да стоя тук, както сега, самотен на този хълм, докато кучетата лаят долу в равнината, и щях да се питам дали наистина това е краят, или краят ще настъпи едва по-късно.

Реших да продължа. Излязох от църквата, кривнах наляво покрай статуята на Грам и навлязох в една галерия. Озовах се в отдела за железниците и многоцветните умалени модели на локомотиви и вагони ми се сториха като развлекателни джунджурии, като играчки, като частици от някаква приказна миниатюрна страна… Вече започвах да свиквам с редуването на тревога и доверчивост, на ужас и блаженство (а не е ли именно това началото на болестта?) и си казах, че виденията в църквата са ме смутили, защото дойдох тук очарован от страниците, написани от Якопо Белбо, които бях разчел с цената на множество тайнствени лутания и за които при това знаех, че са фалшиви. Намирам се в музея на техниката, повтарях си, намираш се в музея на техниката, почтено място, може би малко тъпо, но все пак царство на кротки безобидни двигатели, нали знаеш какви са музеите, никой досега не е бил разкъсан от Джокондата — двуполово чудовище, Медуза само за естетите, а още по-малка опасност имаше да бъда нападнат от парната машина на Уат, която може да изплаши само аристократите, подвластни на Осиан 21и на неоготиката, и затова изглежда тъй трогателно търсеща компромиси, едновременно функционална и украсено по древногръцки, манивела и капител, котел и колона, колело и фронтон. Якопо Белбо, макар и отдалеч, се мъчеше да ме повлече в клопката на халюцинациите, които го бяха погубили. Дръж се като учен, казвах си. Нима специалистът по вулканите е изгорял като Емпедокъл? 22Нима Фрейзър е избягал в леса край езерото Неми? 23Хайде, нали си Сам Спейд 24? Трябва само да изучиш престъпния свят, това ти е занаятът! Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от твоята собствена ръка. Сбогом, Емили, хубаво беше, но ти се оказа безсърдечна кукла!