Бях загубил контакта си с Лоренца и се обърнах, за да я потърся сред сенките.

Залата вече се беше преобразила в крипта или в разкошна гробница, чийто свод бе осветен от невероятно голям рубин. От всички ъгли на криптата към центъра й се приближаваха жени, облечени в одежди на девственици, и наобиколиха един двуетажен мангал във форма на замък с каменна основа, портал и две странични кули, от които излизаха две реторти, съединяващи се в яйцевиден съсъд, а една трета кула, в средата, завършваше с малък водоскок. На първия етаж на замъчето се виждаха труповете на обезглавените. Една от жените донесе ковчеже, от което измъкна валчест предмет, сложи го в пещта на централната кула и от водоскока на върха й бликна течност. Успях да разпозная предмета: беше главата на мавъра, която сега гореше като цепеница и караше течността от водоскока да ври. Изпарения, облаци, бълбукане…

Почувствувах ръката на Лоренца върху тила си. Галеше ме крадешком, както я бях видял да гали Якопо в колата. Жената донесе златно кълбо, отвори едно кранче в пещта на основата и напълни кълбото с гъста червена течност. След това кълбото се разпука и в него, на мястото на червената течност, се появи огромно красиво яйце, бяло като сняг. Жените го взеха и го поставиха на пода върху купчина жълт пясък. Яйцето се разтвори и от него изскочи пиле, още безформено и окървавено. Но попило кръвта на обезглавените, то започна бързо да расте пред очите ни, като ставаше все по-красиво и блестящо.

Сега жените отрязаха главата на пилето и се заеха да го превърнат в пепел върху малък жертвеник. Някои месеха пепелта, пълнеха с тестото две форми и ги слагаха да се пекат в една от пещите, като духаха с тръби, за да разпалят огъня. Накрая отвориха формите и от тях излязоха две бледи и изящни, почти прозирни фигурки — момченце и момиченце, високи най-много пет педи, меки и пухкави като живи същества, но още със стъклени очи. Поставиха ги върху възглавници и един старец им капна в устата няколко капки кръв…

Появиха се други жени с позлатени тромпети, украсени със зелени сплетени клонки. Те поднесоха един от тях на стареца, който го приближи до устните на двете същества, все още застинали в растителната отпуснатост и сладкия животински сън, и започна да вдъхва души в телата им… Залата се изпълни със светлина, светлината премина първо в полумрак, след това в пълна тъмнина, прорязвана от оранжеви светкавици, после всичко се обля от утринна заря, разнесоха се високи и тържествени тръбни звуци и залата засия от неописуемо ярки рубинени лъчи. В този миг загубих отново Лоренца и осъзнах, че никога повече няма да я срещна.

Всичко бе залято от огненочервени вълни, които бавно затихнаха във виолетово, и екранът угасна. Главоболието ми беше станало нетърпимо.

— Mysterium magnum 243 — каза до мен Алие и гласът му беше силен и спокоен.

— Възраждането на новия човек чрез смъртта и страданието. Добро изпълнение, трябва да си призная, макар че вкусът към алегорията се е отразил върху точността на етапите. Това, което видяхте, беше, разбира се, представление, но говореше за определено Нещо. А нашият домакин твърди, че е създал това Нещо. Елате да видим извършеното чудо.

Заведе ни вън, в градината, и изведнъж се почувствувах по-добре. Не се осмелявах да попитам другите дали Лоренца наистина е била там. Бях сънувал. Но след няколко крачки влязохме в един парник и отново задушливата топлина ме замая. Сред растенията, повечето тропически, се намираха стъклени колби във форма на круша (или на сълза), затворени херметически с печат и пълни с небесносиня течност. Във всеки съд плаваше същество, голямо около двадесет сантиметра: познахме белобрадия цар, царицата, мавъра, воина и двете деца с лаврови венци, синкавото и червеникавото… Извършваха плавни движения, сякаш бяха в естествената си среда.

Трудно беше да се установи дали ставаше дума за модели от пластмаса или восък, или пък бяха живи същества още и поради това, че леко замътената течност не позволяваше да се разбере дали движенията им, които ги правеха като живи, бяха оптически ефект или реалност.

— Изглежда, че растат с всеки ден — каза Алие.

— Всяка сутрин съдовете се заравят в купчина пресен, дори топъл конски тор, който има нужната за растежа им температура. По този повод Парацелз дава предписания, в които се казва, че хомункулусите трябва да бъдат отглеждани при температурата на конски търбух. Според нашия домакин тези същества му говорели, разкривали му тайни, изричали предсказания, веднъж му съобщили точните мерки на Соломоновия храм, друг път пък го научили как да прогонва демони… Честно казано, аз никога не съм ги чувал да говорят.

Лицата им бяха много изразителни. Царят гледаше нежно царицата.

— Нашият домакин ми каза, че една сутрин заварил синкавото момче, избягало кой знае как от своя затвор, да се опитва да отпуши съда на своята приятелка… Но понеже било извън естествената си среда, трудно дишало и едва успели да го спасят, като го върнали в течността.

— Ужасно! — обади се Диоталеви. — Не бих искал да съм на негово място. Където и да отидеш, трябва винаги да влачиш със себе си съда и да търсиш непрекъснато тор. А през лятото какво ги правят? На портиера ли ги оставят?

— А може би са само лудиони 244, декартови дяволчета 245 — заключи Алие.

— Или пък автомати.

— Дяволи, дяволи — повтаряше Гарамонд.

— Вие, доктор Алие, ми разкривате нова вселена. Би трябвало всички да станем по-смирени, драги мои приятели. Да, има на земята и небето неща… Но както и да е, на война като на война…

Гарамонд беше направо смаян. Лицето на Диоталеви изразяваше цинична заинтригуваност, а Белбо сякаш не изпитваше нищо.

Исках да разсея всяко съмнение и казах:

— Колко жалко, че Лоренца не дойде, щеше много да се забавлява.

— Да, жалко, отвърна Белбо безучастно.

Лоренца не беше дошла. А аз се чувствувах като Ампаро в Рио. Беше ми зле. Струваше ми се, че съм ограбен. Не ми бяха дали спасителния „агогон“.

Изоставих групата, върнах се към сградата, проправяйки си път през тълпата, отидох на бюфета и си налях някаква течност, въпреки че се страхувах да не съдържа нещо омайващо. Потърсих тоалетната, за да си наплискам лицето и врата. Намерих я и се освежих. Но когато излизах, вниманието ми бе привлечено от тясно спираловидно стълбище, не се сдържах и се впуснах в ново приключение. Може би, макар да смятах, че отново съм измамен, все още търсех Лоренца.

Озовах се в една стая под равнището на земята, слабо осветена, със стени от същия камък като пещерите и фонтаните в парка. В единия ъгъл забелязах отвор, подобен на тромпет, зазидан в стената, и още преди да се приближа, чух шумове. Приближих се и шумовете станаха по-отчетливи, дори долових отделни фрази, ясни и звучни, сякаш бяха произнесени до мен. Дионисово ухо 246!