Прислужниците се погрижиха за нея, наметнаха я с ритуалния плащ, подкрепяха я, докато трансът, краткотраен, но интензивен, постепенно затихваше. Отведоха я към един стол, когато вече беше плувнала в пот и дишаше с мъка. Отблъсна с жест тези, които се притекоха да й искат пророчества, и се разплака.

Вечерта отиваше към своя край. Слязох от подиума и се спуснах към Ампаро, но там вече беше Алие и масажираше слепоочията й.

— Какъв позор! — хлипаше тя.

— Не вярвах, не исках, но как можах да…

— Случва се, случва се, успокояваше я нежно Алие.

— Но тогава няма спасение, аз съм още робиня. Ти се махай! — обърна се гневно към мен.

— Аз съм една нещастна мръсна негърка, дайте ми господар, заслужавам си го!

— Случва се и с русокоси ахейци, утешаваше я Алие. — Такава е човешката природа…

Ампаро поиска да я заведем в тоалетната. Ритуалът вече приключваше. Сама посред залата, германката още танцуваше, след като бе проследила със завистлив поглед това, което се бе случило с Ампаро. Но вече се движеше само от упорство.

Ампаро се върна след десетина минути, докато ние се сбогувахме с паи-де-санто, който изразяваше задоволството си от големия успех на нашия първи контакт със света на мъртвите.

Алие караше колата мълчаливо във вече късния час и се готвеше да ни пожелае лека нощ, когато спря пред нашата къща. Но Ампаро заяви, че предпочита да се прибере сама.

— Защо не се поразходиш? — обърна се тя към мен.

— Върни се, когато съм заспала. Ще взема хапче. Извинете ме и двамата. Казах ви, сигурно съм яла нещо лошо. Всички тези момичета сигурно са пили или яли нещо лошо. Мразя страната си. Лека нощ.

Алие разбра колко съм притеснен и ми предложи да отидем в някой от денонощните барове на Копакабана.

Мълчах. Алие почака да глътна питието си, след това наруши мълчанието и смущението:

— Расата или, ако искате, културата представляват част от нашето подсъзнание. Друга част се населява от образи-архетипове, еднакви за всички хора и за всички векове. Тази вечер атмосферата, настроението приспаха бдителността на всички ни, вие сам го усетихте. Ампаро смяташе, че е унищожила ориша в сърцето си, но изведнъж откри, че те се крият още по-дълбоко в нея. Не мислете, че за мен това е положително явление. Чували сте ме да говоря с уважение за тези свръхестествени енергии, които вибрират около нас в тази страна. Но не смятайте, че гледам с добро око ритуалите на обладаването. Не е едно и също да си посветен и да си мистик. Посвещаването, интуитивното приемане на тайнствата, което разумът може да обясни, е дълбинен процес, бавно преобразуване на духа и на тялото, което може да доведе до добиването на по-висши качества и дори до постигане на безсмъртието, но е нещо вътрешно, скрито. Не се проявява навън, бои се от чужди погледи и преди всичко е прозрение и дистанция. Затова Властелините на Света са посветени, но не се докосват до мистиката. Мистикът е за тях роб, място за проява на онова Нуминозо, чрез което се откриват симптомите на една тайна. Посветеният окуражава мистика, служи си с него, както вие си служите с телефона, за да установява връзка на разстояние, както химикът използува листчето лакмус, за да разбере, че на определено място действува някакво вещество. Мистикът е полезен, защото е театрален, външен. А посветените се познават единствено помежду си. Посветеният контролира силите, чието влияние мистикът понася. В този смисъл няма разлика между обладаването на „конете“ и екстаза на света Тереса де Авила 178и на свети Хуан де ла Крус 179. Мистицизмът е демократично, ако не и демагогско явление, докато посвещаването е аристократично.

— Проява на разума, а не на плътта.

— В определен смисъл — да. Вашата Ампаро ожесточено е контролирала своя разум и не е внимавала в тялото си. Лаикът е по-слаб от нас.

Беше много късно. Алие ми съобщи, че напуска Бразилия. Остави ми адреса си в Милано.

Прибрах се вкъщи и намерих Ампаро да спи. Мушнах се тихо до нея в леглото, на тъмно, и цяла нощ не можах да мигна. Струваше ми се, че до мен лежи напълно непознато същество.

Сутринта Ампаро ми съобщи, че отива в Петрополис при някаква приятелка. Разделихме се смутени.

Замина с една платнена чанта и аз не я потърсих повече. След това ми писа кратко писъмце, твърде неясно. Обясняваше ми, че има нужда от време за размисъл. Не й отговорих.

Не изпитвах нито тъга, нито ревност, нито любовна мъка. Чувствувах ума си опразнен, хладен и гладък като алуминиева тенджера.

Останах още една година в Бразилия, но вече с мисълта за връщането. Повече не видях Алие, нито пък приятелите на Ампаро. Прекарвах дълги часове на плажа, пусках хвърчила, които са изключително красиви там.

Пръсването на Съдовете. Диоталеви често ми беше говорил за късната кабалистика на Исаак Лурия 181, в която се губи подреденото разчленяване на сефирите. Сътворението, казваше той, е резултат от божественото дихание, като учестеното дишане или действието на ковашкия мях.

— Великата астма на Бога — допълни Белбо.

— Опитай се да създадеш нещо от нищото. То може да стане само веднъж в живота. За да издуха света, както се духа стъклена колба, Бог трябва да направи усилие — да вдъхне и после да изпусне дългото светещо свистене на десетте сефири.

— Свистене или светлинен лъч?

— Бог духна и настана светлина.

— Масмедии.

— Но е било необходимо светлината на сефирите да се събере в съдове, които да издържат тяхната мощ. Съдовете, предназначени да поемат Кетер, Хохма и Бина, устояли на тяхната поразяваща сила, докато при по-ниските сефири, от Хесед до Йесод, светлина и дъх се слели в един удар, и то толкова силен, че съдовете се пръснали. Частиците светлина се разпилели по вселената и от тях се родила грубата материя.

— Пръсването на Съдовете е огромно бедствие, казваше с тревога Диоталеви.

— Няма по-невъзможно нещо за живеене от един несъвършен свят. Навярно още от създаването си космосът е носел някакъв недъг, който и най-мъдрите равини не са могли да обяснят. Може би в момента, когато Бог е издишал, в първоначалния съд са останали капки мазнина, някаква материална утайка, ресхиму, и Бог вече се е излял заедно с тази утайка. Или пък раковините, келипот, първоначалата на разорението, подло са подготвяли своята клопка.

— Гадна паплач са тези келипот, коментираше Белбо, агенти на сатанинския доктор Дракула… И после?

— После, обясняваше търпеливо Диоталеви, в светлината на строгия съдник, Гевура, наричана още Пахад, Ужаса, сефирата, където според Исаак се проявява Сляпото Зло, раковините приемат реално съществуване.

— И са сред нас? — запита Белбо.

— Огледайте се, отвърна Диоталеви.

— Но излиза ли се оттам?

— По-скоро се влиза отново, каза Диоталеви.

— Всичко е еманация на Бога вследствие свиването на цимцума. Нашият проблем е да постигнем тиккуна, връщането, възстановяването на Адам Кадмон 182. Тогава ще съградим отново цялото в равновесната структура на парсуфим, или по-точно формите, които ще заместят сефирите. Въздигането на душата е като копринена връв, благодарение на която искрената вяра ще намери пипнешком в мрака пътя към светлината. Така във всеки миг светът, комбинирайки буквите на Тората, се стреми към преоткриването на естествената форма, което ще му позволи да излезе от ужасяващия хаос.