Във „Fama“ се говореше, че отначало някой бил създал магическо писмо (ясно кое — посланието от Провенс!), но че часовникът на Бог отмервал всяка минута, „докато нашият не успява да показва дори часовете“. Кой е пропуснал ударите на божествения часовник, кой не е успял да пристигне навреме на определеното място? Споменаваше се едно първоначално ядро на братя, които можели да разгласят някаква тайна философия, но решили да се разпръснат по света.

Манифестите разкриваха някаква трудност, някаква несигурност, известно объркване. Братята от първата линия направили така, че всеки от тях да бъде заместен „от един достоен наследник“, но решили „да държат в тайна… мястото, където ще бъдат погребани, тъй че и до днес не се знае къде са гробовете им“.

За какво ставаше дума? Кое не се знаело? Мястото на чие точно „погребение“ не е било известно? Беше очевидно, че манифестите са били написани, защото някаква брънка от информацията се бе изгубила и се призоваваха всички, които случайно знаят нещо, да се обадят.

Финалът на „Fama“ беше за мен недвусмислен: „Обръщаме се отново към всички учени в Европа… да погледнат с добронамереност на нашето предложение… да споделят с нас своите разсъждения… и всеки, който ни каже името си, ще може да разговаря с нас лично или пък, ако съществува някаква спънка, писмено.“

Съвсем същото, което имаше намерение да направи полковникът, като публикува своята история. Да принуди някой да излезе от мълчанието.

Някъде се е получило прекъсване, пауза, липса. В гробницата на К. Р. беше написано не само „post 120 annos patebo“, за да припомня периодичността на срещите, но и „Nequaquam vacuum“. Не просто „празното не съществува“, а „празното не би трябвало да съществува“. А вече е зейнала празнота, която трябвало да бъде запълнена!

Но още веднъж се питах: защо този текст е бил създаден в Германия, където четвъртата линия просто е трябвало да изчаква със свято търпение да дойде нейният ред? Германците не е трябвало да се оплакват, през 1614 година, от пропусната среща в Мариенбург, защото срещата в Мариенбург е била предвидена за 1704-та!

Имаше едно-единствено обяснение: германците са протестирали срещу това, че не се е осъществила предидущата среща!

Ето го ключа! Германците от четвъртата линия са се оплаквали от това, че англичаните от втората линия са осуетили срещата с французите от третата линия! Разбира се. В текста и дете можеше да открие такива алегории: отваря се гробницата на К. Р. и в нея се намират подписите на братята от първия и от втория кръг, но не и от третия! Португалците и англичаните са там, но къде са французите?

Общо взето, двата манифеста на Розенкройцерите, ако човек умееше да ги чете, намекваха за това, че англичаните са изпуснали французите. А според това, което установихме, англичаните са били единствените, които знаели къде могат да намерят французите, французите са били единствените, които знаели къде могат да намерят германците. Но дори ако през 1704 година французите са успели да възстановят връзката с германците, една трета от това, което е трябвало да предадат, така или иначе, е липсвала.

Розенкройцерите излизат наяве, рискувайки всичко, защото това е бил единственият начин да се спаси Планът.

Заявих го категорично на Белбо и Диоталеви: съгласиха се, че тайният смисъл на манифестите е съвършено очевиден дори за един окултист.

— Сега всичко се изяснява, каза Диоталеви. Бяхме се заинатили да мислим, че Планът е прекъснат при прехода между германците и павликяните, а всъщност се е провалил през 1584-та при прехода между Англия и Франция.

— Но защо? — запита Белбо. — Открили ли сме причината, поради която през 1584-та англичаните не са успели да осъществят срещата с французите? Те са знаели къде е Убежището, нещо повече, били са единствените, които са го знаели.

Искаше истината. И включи Абулафия. Опита само с две данни. Резултат:

— Как да го тълкуваме? — запита Белбо. — Мини има среща с Мики, но погрешно му я определя на 31 септември и Мики…

— Чакайте! — възкликнах. Мини би могла да направи такава грешка само ако е определила срещата за 5 октомври 1582 година.

— А защо?

— Заради Григорианската реформа на календара! Разбира се! През 1582-ра влиза в сила Григорианската реформа, която поправя Юлианския календар, и за да възстанови равновесието, премахва десет дни от месец октомври, от пети до четиринадесети.

— Но срещата във Франция е за 1584 година. И по-точно за нощта срещу празника на Свети Йоан, 23 юни, каза Белбо.

— Точно така. Но доколкото си спомням, реформата не е влязла в сила навсякъде по едно и също време. Измъкнах от шкафа вечния календар.

— Ето, реформата е била провъзгласена в 1582 година и се премахват дните от 5-и до 14-и октомври, но това важи само за папата. Франция възприема реформата през 1583-та и премахва дните от 10-и до 19-и декември. В Германия става разцепление и католическите области приемат реформата в 1584-та както в Бохемия. Докато протестантските я приемат в 1775-а, разбирате ли, почти двеста години по-късно. Да не говорим за България, това не бива да се забравя, която я приема едва в 1917 година 279. Сега да видим Англия… Приема реформата в 1752-ра! Естествено, от омраза към папистите англиканите също упорствуват два века. Сега разбирате ли какво е станало? Франция зачерква десет дена в края на осемдесет и трета и през юни 1584-та всички са свикнали с новото. Но когато във Франция е 23 юни 1584-та, в Англия са още на 13 юни и можем да си представим, че един англичанин, макар и Тамплиер, особено в онези времена на бавна информация, не е могъл да държи сметка за разликата. То и движението им до днес е наопаки и не щат и да знаят за метрическата система… И така, англичаните се явяват в Убежището на техния 23 юни, който за французите е вече 3 юли. Сега представете си, че срещата е трябвало да се осъществи не с тръбни звуци, а скришом, в определено кътче и в точен час. Французите се явяват на мястото на 23 юни, чакат ден, чакат два, три, седмица и си отиват, решавайки, че нещо се е случило. Може би се отказват, загубили надежда, точно в навечерието на 2 юли. Англичаните довтасват на 3 юли и не намират никого. И те чакат осем дни, но напразно. В този момент връзката между двамата Велики Магистри се е скъсала.

— Гениално! — възкликна Белбо. Точно така е било. Но защо започват да действуват германците, а не англичаните?

Поисках още един ден отсрочка, порових се в моята картотека и се върнах в редакцията, сияещ от гордост. Бях открил една следа, привидно незначителна, но така работи Сам Спейд. Нищо не пренебрегва неговият ястребов поглед. Към 1584-та Джон Дий, магьосник и кабалист, астролог на английската кралица, е натоварен да изучи реформата на Юлианския календар!

— Англичаните срещнали португалците през 1464-та. Изглежда, че след тази дата Британските острови са залети от кабалистична треска. Работят над наученото, готвейки се за следващата среща. Джон Дий е главатарят на това магическо и херметическо възраждане. Притежава лична библиотека от 4000 тома, която, изглежда, му набавят Тамплиерите от Провенс. Неговата „Монада на Тайнописа“ вероятно е създадена под прякото влияние на библията на алхимиците „Смарагдовата плоча“. И какво прави този Джон Дий след 1584-та? Чете „Стеганографията“ на Тритемий! И то в ръкопис. Защото тя ще излезе от печат за първи път едва в началото на XVII век. Велик Магистър на английското ядро, претърпял неуспеха на несъстоялата се среща, Дий иска да открие какво се е случило, къде е грешката. И тъй като е и добър астроном, плясва се по челото и казва: ама че съм идиот! И заляга да учи Григорианската реформа, за да види как да оправи грешката, като за това получава нарочна стипендия от Елизабет. Скоро разбира, че е закъснял. Не знае с кого да установи връзка във Франция, но има контакти в Средна Европа. Прага на Рудолф II е истинска алхимическа лаборатория и наистина точно през тези години Дий отива в този град и се среща с Кунрат, автора на „Амфитеатър на вечното знание“, чиито алегорични рисунки ще вдъхновят както Андрее, така и розенкройцерските манифести. С кого се свързва Дий? Не зная. Съсипан от угризения на съвестта, задето е извършил непоправима грешка, той умира в 1608 година. Нищо страшно, защото в Лондон се мярка един друг приятел, за когото вече почти със сигурност се знае, че е бил Розенкройцер, и който говори за Розенкройцерите в своята „Нова Атлантида“. Става дума, разбира се, за Бейкън.