На ъгъла на улица Росели Белбо ме сграбчи за ръката.
— Насам, младежо.
Опитах се да разбера защо — улица Ларга ми се струваше по-удобна, по-населена, а в лабиринта в квартала между улиците Пекорари и Аркивесково ме обземаше клаустрофобия. Бях убеден, че там, където ме води Белбо, ще е по-трудно да се скрия, ако полицията изскочи отнякъде. Но той ми даде знак да мълча, зави два-три пъти, постепенно забави крачка и изведнъж, без да тичаме, се озовахме точно зад катедралата, където движението беше нормално и докъдето изобщо не стигаха отзвуците от сражението, а то се водеше на по-малко от двеста метра. Все така мълчаливо заобиколихме катедралата и се спряхме пред фасадата й откъм Галерията. Белбо купи пликче семена и започна да храни гълъбите с неизмерима наслада. Бяхме се слели напълно със съботната тълпа, аз и Белбо с костюми и връзки, а нашата дама, в униформата на почтена миланчанка: сиво поло и гердан от перли, макар и изкуствени. Белбо ми я представи.
— Това е Сандра. Познавате ли се?
— Само по лице. Приятно ми е.
— Вижте какво, Казобон, каза ми тогава Белбо, никога не се бяга по права линия. Като е взел пример от Савойците в Торино, Наполеон Трети е изтърбушил Париж и го е превърнал в мрежа от булеварди, която всички с възхищение наричат шедьовър на урбанистиката. Но правите улици служат за по-лесно контролиране на разбунените тълпи. Когато е могло, вижте Шан-з-Елизе, дори страничните улици са широки и прави. Но ако не е могло, както е при уличките на Латинския квартал, там се развихря май шестдесет и осма, бягате, вмъквате се в лабиринта. Никакви сили на реда не могат да контролират всички улички, дори полицаите не смеят да навлязат там на малки групи. Ако срещнете двама, знайте, че те се страхуват повече от вас, и по негласно споразумение се разбягвате в противоположни посоки. Когато човек участвува в масова акция, ако не познава добре квартала, предния ден трябва да отиде да разузнае местата и после застава на ъгъла, от който тръгват малките улички.
— Да не сте карали курсове в Боливия?
— Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. — И назова една област между Монферато и Ланге. — Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не — разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка — обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.
— Значи може да се каже, че по този начин сте участвували в Съпротивата.
— Като зрител, отвърна Белбо и усетих леко притеснение в гласа му.
— През четиридесет и трета бях на единадесет години, в края на войната, едва на тринадесет. Много рано, за да участвувам, но достатъчно, за да проследя всичко, бих казал с фотографска точност. Какво можех да направя? Просто гледах. И бягах както днес.
— Сега трябваше да разказвате, вместо да редактирате чуждите книги.
— Всичко вече е разказано, Казобон. Ако тогава бях на двадесет, през петдесетте години щях да се занимавам с мемоарна поезия. За щастие роден съм твърде късно. Когато поисках да пиша, не ми оставаше нищо друго, освен да чета вече написаните книги. От друга страна, можех да свърша с един куршум в главата там, на хълма.
— От коя „друга страна“? — запитах, но веднага спрях сконфузен. — Извинявайте, казах го ей така.
— Не, не го казахте „ей така“. Разбира се, днес зная, но го зная днес. А тогава? Вижте, човек може през целия си живот да се измъчва от угризения, но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае, а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си, че е нямало да избере грешния път… Аз съм бил потенциален предател. Какво право бих имал сега да пиша някаква истина и да уча другите на нея?
— Извинявайте, казах, възможно е да сте били и потенциален удушвач, но не сте станали. Това е невроза. А може би угризенията ви почиват върху конкретни улики?
— Какво значи „улики“ в тези неща? А колкото до неврозата, тази вечер има прием в чест на доктор Вагнер. Ще отида до площада пред Скалата да взема такси. Тръгваме ли, Сандра?
— Доктор Вагнер ли? — запитах на раздяла. — Лично той?
— Да, той е в Милано за няколко дни и може би ще успея да го убедя да ни даде едно от непубликуваните си есета. Ще направим страхотен удар.
Значи по онова време Белбо вече е бил във връзка с доктор Вагнер. Питам се дали точно онази вечер Вагнер е подложил Белбо на психоанализа, безплатно и без нито един от двамата да го е съзнавал. Или е станало по-късно?
Във всеки случай този ден Белбо за първи път заговори за своето детство в Х. Интересното е, че ставаше дума за бягства — едва ли не славни в ореола на спомена, но изникнали в паметта след като с мен и пред моите очи, съвсем безславно, макар и мъдро, той отново бе избягал.
16
След което брат Стефан от Провенс бил отведен пред кралските служители и запитан от тях дали иска да защити ордена. Отвърнал, че не иска и че ако магистрите чак толкова искали, да си го защитавали, но че той, преди да бъде задържан, бил прекарал само девет месеца в Ордена.
(Показания от 27 ноември 1309 г.)
В паметта на Абулафия имаше разказ и за други бягства. Сетих се за това онзи ден в Перископа, докато долавях в тъмното една поредица от скърцане, пращене, пукане, и си повтарях, че трябва да бъда спокоен, защото по този начин музеите, библиотеките, старите дворци нощем си говорят, че това са само старите шкафове, които се слягат, гредите, които откликват на нощната влага, мазилката, която се рони. Не можеш да избягаш, казвах си, защото си тук именно за да узнаеш какво се е случило с този, който се е мъчил да сложи край на една серия от бягства с една безумна (или отчаяна) постъпка може би за да ускори онази среща с истината, която толкова пъти е отлагал.
име на файла: Канала
От отряд полицаи ли избягах или отново от историята? Всъщност няма разлика. Участвувах в шествието от морални подбуди ли или за да изживея още веднъж изпитанието пред Случая?
Както и да е, винаги съм изпускал момента, защото пристигах или прекалено рано, или прекалено късно, но вината е в това коя година си регистриран. Бих искал да съм на онази нива и да стрелям, дори с цената на това да улуча баба си. Нямаше ме там, но не от подлост, а поради възраст. Добре. А в шествието? Избягах отново поради разликата в поколенията, този сблъсък не ме засягаше. Но можех да рискувам, дори без ентусиазъм, само за да докажа, че тогава, на нивата, съм щял да направя своя избор. Има ли смисъл да избереш погрешния Случай, за да се убедиш, че си щял да избереш правилния? Кой знае колко от онези, които днес приеха сблъсъка, са щели да постъпят по същия начин преди? Но един погрешен случай не е добрият Случай.
Човек може да стане подлец, защото смелостта на другите му се струва безсмислена за дадените обстоятелства. Значи мъдростта прави човека подъл. И следователно той изпуска добрия случай, когато през целия си живот само дебне Случая и разсъждава върху него. Случаят се избира по инстинкт и в момента човек не знае дали това именно е Случаят. Може би някога съм попадал на него, но не съм разбрал? Как става така, че никога нямаш късмет и се чувствуваш отвратителен само защото си се родил не в десетилетието, в което е трябвало да се родиш? Отговор: чувствуваш се отвратителен, защото някога си бил отвратителен.
А ако и тогава си избягнал Случая, защото си усещал, че не е подходящ?
Описание на къщата в Х., усамотена на хълма между лозята. И след това, на пътя, който води до края на селото, до последните стопанства, или до първите (разбира се, никога не се знае, ако човек не избере поначало гледната точка). Евакуираното момче, което избягва от родителския надзор и прониква в примамливото село, върви по пътя и завистливо наднича по дворовете.
„Уличката“ беше мястото за срещи на бандата от Уличката — мръсни кресливи селянчета. Аз бях прекалено градско момче, по-добре беше да ги избягвам. Но за да стигна до площада, до будката за вестници и до книжарницата, ако не исках да изживея едно почти екваториално и не твърде достойно приключение, можех да мина само край Канала. Момчетата от Уличката приличаха на джентълмени в сравнение с момчетата от Канала — така се наричаше пресъхналата рекичка, превърнала се в отходен канал, който минаваше през най-бедната част на селото. Момчетата от Канала бяха наистина мърльовци, лумпени и грубияни.
Момчетата от Уличката не можеха да преминават през района на Канала, без да бъдат нападнати и набити. В началото не знаех, че принадлежа към Уличката; току-що бях пристигнал, но бандата от Канала вече беше научила, че съм от враговете. Минавах нататък, като пътьом разглеждах някакво списание, когато те ме подгониха. Побягнах, а те, по петите ми, замеряха ме с камъни, един улучи списанието, което, макар че тичах, продължавах да държа отворено пред лицето си като щит, и го скъса. Спасих живота си, но загубих списанието. Реших още на следващия ден да се включа в бандата на Уличката.
Явих се в тяхната бърлога, посрещнат с кикот. По онова време си бях пуснал дълги коси и ги зализвах нагоре като в една реклама за моливи. Младежите, на които се опитвах да подражавам, гледайки филми и реклами, или пък контетата, излезли на разходка в неделя, носеха двуредни костюми с широки рамене, мустачки и напомадени, зализани и лъскави коси. Исках да съм като тях. От пазара на площада в понеделник купувах на нищожна по отношение на стойността, но огромна за мен цена долнокачествен брилянтин в кутии и прекарвах часове пред огледалото, като го размазвах по косата си, докато тя не се превърнеше в плътна оловна качулка. След това си връзвах мрежичка, за да прилепне към главата ми. Момчетата от Уличката вече ме бяха виждали с мрежичката и ме бяха засипвали с подигравки на своя отвратителен диалект, който разбирах, но не говорех. Онзи ден, след като бях престоял вкъщи два часа с мрежичката, я махнах, проверих в огледалото резултата и се запътих за срещата с онези, пред които се готвех да се закълна във вярност. Пристигнах при тях, когато евтиният брилянтин вече бе загубил слепващата си способност и косите ми започваха да се връщат във вертикално положение, но бавно и неравномерно. Въодушевление сред бандата на Уличката. Наобиколиха ме, като се побутваха с лакти и се хилеха. Поисках да ме приемат.
За жалост говорех на италиански: бях различен. Напред излезе главатарят, Мартинети, който тогава ми се стори могъщ и бляскав, макар и босокрак. Реши, че трябва да понеса сто ритника в задника. Може би са искали да събудят змията Кундалини. Приех. Обърнах се с лице към стената, държан за ръце от двама помощници, и изтърпях сто ритника с бос крак. Мартинети изпълняваше задължението си усърдно и с ентусиазъм, методично удряйки със стъпало, а не с пръсти, за да не го заболи. Хорът на разбойниците отмерваше ритъма. Брояха на диалект. След това решиха да ме затворят в един зайчарник за половин час, докато обсъдят положението на гърления си език. Измъкнаха ме едва когато се оплаках, че краката ми са съвсем изтръпнали. Чувствувах се горд, защото с достойнство бях успял да се приспособя към първобитния ритуал на една група диваци.
По онова време в Х. лагеруваха тевтонски конници, но не бяха много бдителни, защото още нямаше партизани. Беше към края на 43-та или в началото на 44-та. Една от първите ни акции беше да се вмъкнем в една барака, докато неколцина от бандата ухажваха войника на пост, едър лонгобард, който ядеше огромен комат хляб със, или поне така ни се стори, салам и мармалад. Провокационният отряд ласкаеше немеца, като хвалеше оръжието му, докато ние в бараката (в която, странно защо, се влизаше отзад) крадяхме пити тротил. Не мисля, че по-късно сме го използували, но се готвехме, според плана на Мартинети, да го взривим в полето с пиротехническа цел и по твърде груб и неподходящ начин. По-късно войниците бяха сменени от Десетата противоподводна служба 109, която установи постовете си край реката, точно на кръстопътя, където в шест часа вечерта по улицата слизаха момичетата от колежа „Света Мария Подкрепителка“. Целта ни беше да убедим морячетата от Десетата служба (не бяха на повече от осемнадесет години) да свържат заедно няколко немски ръчни бомби, от онези, с дългите ръкохватки, и да им махнат предпазителите, за да избухнат на повърхността на водата в момента, когато момичетата се появят. Мартинети знаеше какво трябва да се направи и как да се изчислят секундите. Обясняваше на момчетата от патрула и резултатът беше фантастичен: огромен воден стълб се издигаше над коритото на реката с гръмотевичен трясък точно в момента, когато момичетата изскачаха иззад ъгъла. Всеобщо бягство сред писъци и неудържим смях от наша страна. Фашистчетата щяха да си спомнят за тези славни времена след кладата, на която изгаря Моле, и лагера край Колтано 110.
Главното занимание на бандата от Уличката беше събирането на гилзи и други останки от войната, които се намираха в изобилие след 8 септември, като стари каски, манерки, колани, паласки и понякога цели патрони. За да се използува един такъв патрон, се действуваше по следния начин: стискайки гилзата, вмъкваш куршума в една дупка на ключалка и натискаш, куршумът изскача и вече се превръща в експонат от отделна колекция. Гилзата пък опразвахме от експлозива (понякога това бяха тънки конфети от балистит), който после насипвахме в серпантини и запалвахме. Гилзата, по-ценна, когато не бе използувана, се включваше в „армията“. Добрият колекционер притежаваше много такива и ги строяваше в редици според вида, цвета, формата и височината им. Взводове от пехотинци (гилзи от шмайзери), след това офицери и кавалеристи (гилзи от карабини и леки пушки калибър 91 — системата „Гарант“ се появи едва с идването на американците) и, върховно щастие, големите кулообразни командири (гилзите от картечница).
Един ден, докато се занимавахме с тези мирни игри, Мартинети ни каза, че мигът е настъпил. Предупредителното писмо беше изпратено на бандата от Канала и врагът беше приел предизвикателството. За полесражение бе избрана ничията земя зад гарата, същата вечер в девет часа. Беше късен следобед, тегнещ от лятна умора, но изпълнен с възбуда. Всеки от нас се запаси с най-ужасяващи оръжия — дъски, удобни за хващане, камъни от всякакви големини, натъпкани в паласките и в торбите за хляб. Някои си бяха направили бичове от ремъци на пушки, твърде опасни при по-смело използуване. В този вечерен час всички, и най-вече аз, се усещахме герои. Изпитвахме възбудата преди атака. Остра, болезнена, прекрасна. „Сбогом, красавице, сбогом! Тежък и сладък е трудът на боеца.“ Отивахме, за да жертвуваме младостта си, както ни бяха учили в клас преди 8 септември.
Планът на Мартинети беше добре обмислен: щяхме да прекосим железопътната линия по на север и да ги нападнем неочаквано откъм гърба, практически вече като победители. После решителната атака и безмилостната разправа.
Когато се стъмни, се спуснахме по стръмнината пред линията и се изкатерихме от другата страна, въоръжени с камъни и тояги. От върха ги видяхме, заели позиция зад клозетите на гарата. Забелязаха ни, защото гледаха нагоре, отгатнали откъде ще се появим. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем, без да им дадем време да се чудят на наивността на нашия план. Никой не ни беше раздал ракия преди атаката, но все пак се втурнахме напред с боен вик. И сблъсъкът се осъществи на стотина метра от гарата. Там бяха започнали да никнат първите къщи, които, макар и построени нарядко, вече образуваха малка мрежа от улички. Нещата се развиха така, че групата на най-смелите се хвърли безстрашно напред, докато аз и за мое щастие още неколцина забавихме крачка и се изпокрихме зад ъглите, наблюдавайки събитията отдалеч.
Ако Мартинети ни беше разделил на авангард и основна сила, щяхме да изпълним дълга си, но това разделяне се извърши спонтанно. Сърцатите — напред, страхливците — отзад. И от нашите укрития, моето по-назад от другите, наблюдавахме сблъсъка. Който всъщност не се състоя.
Като стигнаха на няколко метра една от друга, двете групи застанаха лице в лице и започнаха да преговарят. Получи се една Ялтенска конференция. Решиха да си разделят сферите на влияние и да разрешават да се минава през териториите, както е било при християните и мюсюлманите в Палестина. Солидарността между двете благородства надделя над неизбежността на сражението. Всеки се прояви в най-добрата си форма. Двете войски се оттеглиха, постигнали споразумение.
Сега си казвам, че не съм участвувал в атаката, защото цялата история ми е изглеждала смешна. Но тогава не бях на това мнение. Чувствувах се страхливец и нищо повече.
Сега още по-подло си казвам, че ако се бях затичал с другите, нямаше да рискувам нищо и щях да живея по-добре през следващите години. На дванадесет години си пропуснах Шанса. Както да не получиш ерекция първия път означава да останеш импотентен за цял живот.
Месец по-късно, когато поради едно случайно нарушаване на границите Уличката и Канала се озоваха лице в лице на една поляна и започнаха да се замерят с буци пръст, не знам дали окуражен от развоя на миналата случка или жаден за мъченичество, аз излязох на предна линия. Градушката беше безкръвна за другите, но не и за мен. Една буца, която очевидно имаше ядро от камък, ме улучи по устната и я разцепи. Побягнах разплакан към къщи, където майка ми трябваше да поработи с пинцетите си за вежди, за да почисти раната.
Така или иначе, оттогава ми остана едно ръбче до десния кучешки зъб и когато прокарам език по него, усещам леко потръпване.
Но този белег не ме оневинява, защото го получих от безразсъдство, а не от смелост. Прокарвам езика си по ръбчето и какво правя? Пиша. Но лошата литература не спасява душата.
